Джудит Келман
Къщата на хълма (2)

Втора глава

Почти усещаше как я наблюдава с незрящите си очи.

Докато направляваше джипа през портата на разнебитената ограда, с периферното си зрение Куин Галахър забеляза очертанията на фигурата му на прозореца зад дневната. Стоеше неподвижно, толкова близо до рамката, че дъхът му образуваше мътно облаче по стъклото. Куин извърна поглед и потръпна със същото отвращение, което изпита, когато Брендън, по-малкият й брат, я поведе към терариума на Центъра за домашни любимци в Рътланд. Брен изпитваше голямо любопитство към змиите. Куин се опита да се зарази от ентусиазма на момчето, но единственото, което виждаше в тези създания, бе плъзгава грозота. Достатъчно влечуги срещаше на работното си място.

Когато вдигна отново очи към прозореца, фигурата бе напуснала наблюдателния си пост. През набраздените от рамки стъкла тя проследи как той се отправя към отсрещната стена на стаята, след което отново се върна към прозорците. По петите го следваше кучето водач, огромна немска овчарка с високо триъгълно приспособление наместо повод и с очи с цвета на мъглата.

Куин поседя в колата си няколко минути и наблюдава своя последен подопечен — освободен условно затворник. Надяваше се по материалите в досието му да успее да си създаде някакво впечатление за чудовището, което й предстоеше да срещне. След като щяха да са заедно през следващите няколко години, трябваше да знае какво го вълнува и как точно се възпламенява буйният му нрав. Мъжът се казваше Елдън Уиър. Известен беше още и с прозвищата си Откачения Ели и Професор Болка. Преди повече от десет години той беше извършил едно от най-жестоките убийства в националната история. Куин добре си спомняше сензационните заглавия и истерията, обзела обществото, предхождащи залавянето му. Много скоро след това, изместен от нови заплахи и опасности, образът на Професора постепенно се забрави. Хората въздъхнаха с облекчение от вестта за хвърлянето му зад решетките и сякаш решиха, че той никога повече не може да бъде заплаха за тях.

Когато рано тази сутрин нейният началник Джейк Холанд й подаде папката с досието на Уиър, първото, от което тя изтръпна, бе новината, че обвиненията срещу Откачения Ели са паднали поради недоглеждане на някаква техническа подробност. Обвиненията за отвличане, изнасилване и убийство бяха отхвърлени по време на предварителното изслушване. Можеха да го приберат единствено за особено жестоко нападение, което предвиждаше дванайсетгодишен пробационен срок. Безброй ръце бяха извити и много хора привикани, за да се запази непростимата грешка в тайна. Така или иначе нищо не можеше да се направи.

Лицето на Уиър бе с остри и груби черти, тялото — като на мечка. През стъклото на прозореца Куин успя да различи мрачно изражение, стиснати грозни устни, наподобяващи пукнатина на пътя, безизразни очи, присвити заплашително.

Нищо добро не я чакаше.

Куин си напомни, че е тук не за да придружава Красивия принц на бал. От нея се искаше единствено да наглежда Звяра за срока на пробацията.

Тя излезе от джипа и се огледа. Промените, които бяха направени в отдавна изоставената къща и пространството около нея, бяха минимални. Покритата с каменни плочи пътека бе изравнена, а доскоро задушеният от плевели двор бе прясно окосен. Сменили бяха няколко счупени стъкла, а входната врата на сградата бе обрамчена с кръгло уплътнение. Пробитата на места ограда бе подсилена със зелена мрежа, за да не влизат заблудени животни или деца.

Добре прикритите четири камери щяха да уловят образа на всеки, който случайно успееше да се промъкне през оградата, и да го изпратят в централата в Бърлингтън, на около стотина километра от заграждението тук. Дежурните там веднага щяха да алармират местните полицаи.

Освен всички тези промени вътре в сградата бе извършена основна реконструкция. На местните власти бе поръчано на всички въпроси във връзка с ремонта, да отговарят, че това се предприема по поръчка на отсъстващия собственик, решил да стегне къщата с намерението да я даде под наем. Стараейки се да проведат настаняването на Уиър колкото се може по-безшумно, съответните власти се надяваха, че той постепенно ще се слее с пейзажа като много ексцентрици. Никой не искаше да се надигне вълна от възмущение и съпротива от страна на добрите граждани на Дъвс Ландинг, когато открият истината за самоличността на новия им съгражданин.

Съществуваше някакъв шанс да не се вдигне много шум около присъствието на Професора. Не един ексцентрик от артистичния свят търсеше уединение в извънградските райони на Върмонт, подобно на Елдън Уиър. Вярно е, че това не бяха садисти от калибъра на Елдън, но мнозина от тях предпочитаха да пазят в тайна причините за уединението си, които вероятно щяха да накарат майките им да се изчервят.

Почти невидима поредица от тънки колчета, свързани с жици, бележеше шестметровата граница, в която Уиър имаше право да се движи, защото това беше и обсегът на специалното съоръжение за наблюдение. На повечето нарушители се разрешаваше да се движат в радиус от двайсет и два метра от електронното устройство. На някои се позволяваше дори да се движат в населеното място и да се обслужват. Случаят с Уиър обаче беше съвсем друг.

Куин спря на по-малко от метър от поставената граница, за да не задейства алармата, която мигновено щеше да включи съответната апаратура в районното полицейско управление.

Стоеше и предпазливо оглеждаше сградата. На служителите, отговарящи за условните, не беше разрешено да носят оръжие. Единственото й оръжие бе нейната бдителност, ето защо имаше интерес да бъде нащрек. Чуваше яростния лай на кучето вътре и тропота на лапите му по вратата. Уиър очевидно не бързаше да даде знак, че я е видял. Крачеше все така неспокойно, като спираше след всеки пълен кръг, сякаш за да изпробва празния си поглед през прозореца.

— Господин Уиър. Аз съм Куин Галахър от пробационната служба — провикна се Куин. — Отворете вратата. Трябва да поговорим.

След няколко дълги минути мъжът се появи на вратата, следван от кучето. Беше облечен с черна риза, чиито краища се спускаха свободно над смачканите панталони. Лицето му бе изкривено в иронична гримаса. Косата му бе привързана с кожена връв на тила. На лявото му ухо проблясваше червеното камъче на обица. Черна пластмасова гривна на китката бе средството, с което се установяваше електронната връзка с централата в Бърлингтън.

— Ще бъда вашият човек за връзка с пробационния отдел — продължаваше Куин. — Ще ви посещавам редовно, но без предварително предупреждение, за да ви доставям продукти и вещи от първа необходимост. Тук съм, за да се запознаем и да се уверя, че сте наясно с условията на присъдата и престоя ви тук.

— Обичам да се запознавам — обади се Уиър. Гласът му звучеше като стържене. — Приближете се. Нека да докосна лицето ви.

Куин се стегна, но запази самообладание.

— Никакъв алкохол, наркотици или оръжие. Никакви посещения без предварително разрешение. Ще ви се обаждат от моята служба, също и от централния офис, но телефонът ви е настроен така, че да не можете да набирате.

— Значи няма да ми позволите да ви докосна. Остава ми значи само гласът ви. — Веждите му се събраха в очевидното усилие да се съсредоточи. — Хубав глас имате. Секси. Личи си, че сте добре сложена. Дълги крака? Чак до шията с малко стегнато дупе. Прав ли съм? Високо и стегнато, нали?

Какъв боклук беше този човек! Твърдо бе решила да не дава ухо на думите му, но не се сдържа и поопъна рамене и прокара пръсти през гъстата си рижа коса.

— Посредством гривната нашият компютър ще регистрира всяко ваше движение из къщата. Имате право да се движите из вътрешните стаи, покритата тераса отпред и из двора до ограничителните летви. Кучето е тренирано да спазва тази граница. Нарушите ли я, ще бъдете арестуван отново и върнат в затвора. Ясно ли ви е всичко дотук?

— Какъв глас само! Чудесен! Направете ми една услуга. Кажете ми някоя мръсна дума — мъжът прехапа долната си устна и затвори очи. — Все едно коя.

Лицето й пламна.

— Аз ще решавам каква храна да получавате, господин Уиър. Също и в какво количество. Можете да си спестите грубостите.

— Исках само да съм дружелюбен — въздъхна той.

— В случай че се нуждаете от медицинска помощ или имате някаква спешна нужда да се свържете с нас, можете да нарушите границата, за да се активира алармената система: Ако не успеете да настъпите проводниците, можете да изтеглите контакта на телефона, да свалите слушалката или да разкъсате пластмасата на гривната. Всяко едно от тези действия ще предизвика мигновена реакция. Разбрахте ли ме?

— Може ли да задам един въпрос?

— Какъв?

— Кожата ви кадифена ли е на пипане? — Той прекрачи прага на къщата и тръгна към нея с протегнати ръце. — Гладка ли е наистина?

Лицето на Куин се сви напрегнато. Усещаше, че всеки миг ще избухне. Мъжът срещу нея спря на педя от летвите, очертаващи границата на затворника.

— Не се плашете — изграчи той с продрания си глас. — Напълно се владея. Вече разбирам какво ме е тласнало към онези ужасни неща, които извърших, и как да избягвам изкушението в бъдеще. Безопасен съм. Наистина. Кротък съм като агне.

Кръвожадно агне, помисли си Куин.

— Всеки момент ще докоснете устройството, господин Уиър. Спрете.

— Защо вие не влезете вътре? Ще ви направя чай и ще ви покажа къщата. Казаха ми, че мястото е чудесно.

Това бе самата истина. През еркерния прозорец тя добре виждаше модерните мебели, тапицирани с бяла кожа, и големите литографии по стените в дневната. Трапезарията бе боядисана в топли прасковени тонове. Масата за хранене с мраморен плот и хромирани крака бе обиколена от подходящи столове от явор. В този случай престъплението не само не беше наказано, но бе довело и допълнителни разходи.

Абсолютно всичко тук, включително и кучето водач, бе организирано, подготвено и заплатено от президента на „Лангдън Индъстрис“ в Джорджия Сентър. По време на изтърпяване на предишна присъда в Сейнт Олбънс Елдън Уиър бе загубил зрението си в резултат на инцидент с химически препарати в заводите на Лангдън.

Именно инвалидността му бе помогнала за произнасянето на пробационна присъда. Никой от шестте затвора в щата не можеше да предложи условия на живот за сляп човек. Присъдата на Уиър изтичаше след две години и не си заслужаваше да се правят капиталовложения за неговото настаняване в затвор. Куин не вярваше някой от системата на затворите да изпитва съжаление от раздялата си с него.

Телефонът в къщата иззвъня, но Професора не помръдваше.

— Това вероятно е проверка от централата, господин Уиър. Най-добре да вдигнете.

— Сама ми казахте да не мърдам.

— Вдигнете телефона.

Следван плътно от кучето водач, Уиър затътри крака към апарата в преддверието и вдигна слушалката. Куин познаваше процедурата и видя, че Уиър изпълняваше без никакво колебание. Отговаряше на предварително записаните въпроси за гласова идентификация. Съобщи часа и датата, записани на брайловия часовник, поставен до телефона, както и известен на ограничен кръг хора факт от личния му живот, който щеше да се сменя при всяко обаждане. Този път трябваше да каже моминското име на майка си: Косуик.

По даден знак мушна издадената част на пластмасовата гривна в съответно отверстие на кутията, прикрепена за телефона. Последва кратък звуков сигнал, знак, че има съвпадение на устройствата.

Движенията на Уиър бяха изненадващо уверени и точни, като се има предвид слепотата му и фактът, че бе в къщата едва от едно денонощие. Човекът бързо схващаше. Вярно е, че никой не се съмняваше в интелигентността му. Проблемът бе в природата му.

На дванайсетгодишна възраст той бе измъчвал и после убил своя съученичка — Дженифър Бъкрам — в родния си град Дъгластън, щата Ню Йорк. Едно съседско дете, което го бе видяло да влачи момичето към гориста местност зад училището, бе насочило следователите към Уиър. Бяха го заловили и осъдили на максималните десет години в поправителния дом за малолетни престъпници „Харлем Вали“ в същия щат. Както изискваше законът, след излежаване на присъдата досието му беше запечатано.

Следващите три години Уиър бе странствал между щатите Кънектикът и Ню Йорк, в последните години бе стигнал до Бенингтън, Върмонт. Във всеки град бе посещавал вечерни училища и успоредно с това бе работил на час като помощник-готвач.

Няколко месеца след като Уиър се установил в Бенингтън, едно дете от града било обявено за издирване. Седмица по-късно тялото било намерено зад контейнер за смет. Състоянието на трупа разтърси властите. Голяма част от подробностите бяха скрити от обществеността заради родителите и хората от града, но информацията, която все пак изтече, бе достатъчна, за да стане ясно, че жестокостта на Уиър е потресаваща.

Докато траело разследването, един полицай от местната полиция видял случайно Уиър в едно бистро, където бил на работа. Полицаят живял като дете недалеч от дома на Уиър в Куинс. Спомнил си убийството на детето на семейство Бъкрам и без много да му мисли направил заключение. Външният вид на двете деца бил сходен, а и нанесените поражения му се сторили много подобни. Последвали бърз арест и предявяване на обвинение.

Случаят развълнувал достатъчно общественото мнение, което настоявало за „скалпа“ на Уиър. По време на предварителното изслушване служебният защитник на Уиър Лейн Хекерлинг поискал обвиненията да бъдат свалени. Заявил в съда, че арестът е направен преднамерено, без необходимите доказателства, а само на базата на предположения от страна на полицая.

Съдията Ричмънд Браун приел аргументите на защитата и отхвърлил обвиненията. Постановил, че всеки би могъл да нападне и обезобрази детето от Бенингтън по начин, наподобяващ случая с момиченцето на Бъкрам. Дори в няколко от първите коментари в пресата се споменавало, че междувременно са се случили няколко нападения, които били сходни с онова в Куинс, и техният извършител останал неразкрит.

Куин бе изчела подробно тъжната история от досието на Уиър. „Обвиняемият не е издълбал името си върху тялото на жертвите — бе заявил съдията — и тъй като липсват безспорни доказателства, смятам, че арестът е извършен тенденциозно, без сериозни основания и в нарушение на конституционните права на обвиняемия, който се смята за невинен до доказване на противното.“

Поради липса на доказателства прокурорът бил принуден да оттегли обвинението в убийство. Уиър щял да напусне съдебната зала като невинен, ако при ареста му от полицейските регистри не било изникнало старо висящо обвинение в особено жестоко нападение. Скоро след установяването си във Върмонт Професора се бе опитал да уреди възникналия спор с някакъв съсед за място за паркиране с помощта на ръжен за камина.

Обвинението бе успяло да извоюва максималната предвидена от закона присъда за подобно провинение — дванайсет години.

Куин винаги се бе изумявала как в подобни случаи правосъдието е по-скоро безсловесно, отколкото сляпо.

Уиър затвори телефона и се върна при вратата.

— Приятно ли ти е да ме наблюдаваш? — попита той. — Да слушаш как разговарям? Това възбужда ли те?

— Уиър, можем да го направим по трудния или по лесния начин. Изборът е твой.

— Моля да ме извиниш — изражението на мъжа бързо се бе променило и говореше за разкаяние. — Напълно си права, срамувам се от държанието си.

— Обзалагам се, че е така.

— Аз съм почтен човек, изцяло променен. Според един от моите терапевти безочливото поведение се корени в защитното желание да се опазиш от близост с отсрещния. Това е просто рефлекс. Напълно безобидно е, уверявам те.

— Честно казано, господин Уиър, не се интересувам от това какъв сте в действителност. Ако спазвате правилата, всичко ще е наред.

Уиър потупа с пръст сбръчканата си буза. Празният му поглед бе като рентгенов лъч, а устните му — изкривени в израз на презрение.

— Трябва да признаете, че сте любопитна, госпожице Галахър. Искате да знаете какъв е начинът ми на мислене, какво ме е довело до това да извърша… Онези неща в миналото.

— Спазването на правилата, господин Уиър. Това ме интересува най-много.

Сух, подобен на кашлица смях се откърти от силно стиснатите му устни.

— Излишно е да се преструвате. Успявам да чета мислите ви.

— В такъв случай сте наясно, че се тревожа единствено от това дали сте осъзнали какви са ограниченията на присъдата ви и да ги спазвате.

Уиър сбърчи чело в престорено объркване.

— Значи се съмнявате в мен. Но истината е, а е и документирано, че имам дарбата да чета мисли. Телепатия и шесто чувство, съчетани в едно. Виждам какво става в момента и какво ще стане в бъдеще. Нека ви докажа.

Уиър замълча, кухият му взор бе отправен напред, независимо от светлината на залязващото слънце. Когато най-сетне заговори, гласът му бе мелодичен и уверен.

— Виждам скръб, госпожице Галахър. Преживели сте тежка загуба. Нещо, което се е случило изневиделица. Трагично събитие. Катастрофа? — Замълча за миг напрегнато. — Да, виждам го. Господи! Какъв ужас! Всичко е потънало в кръв и счупени стъкла. Пламъци! Има пострадали. А жената е уловена като в капан, изгоряла е до неузнаваемост. Мъртва е, но мъжът все още е жив. „Помогнете ми… Спасете я, моля ви! Има ли някой?“ Задушава се и кашля. Опитва се да говори, но кашлицата му пречи. Кървава, убийствена кашлица. Впива пръсти в гърлото си. Не може да диша. Помощ! О, не! Той е… — Уиър потреперва и куцука в странна пародия.

Куин потисна с усилие тръпките, които пролазиха по гърба й. Преди три години родителите й бяха загинали при автомобилна катастрофа. Челен сблъсък. Съобщиха й, че и двамата са загинали на място. Тя се мъчеше да изтика от съзнанието си ужасяващата картина, която Уиър нарисува.

— Виждам и дете — не млъкваше той. — Наранено е. Не от катастрофата. Вероятно става дума за емоционална травма. Да, определено има сериозни последици за психиката му — Уиър вдигна лице и присви очи. — Сега го виждам по-ясно. Момчето е с червеникава коса. Слабичко, с лунички. Не е твой син. Брат ти е, нали? Чакай. Виждам нещо странно. Това дете е обвито в черна пелена. Имаш ли проблеми с него? Застанало е на пътя на щастието ти.

— Я стига — изсъска Куин. — Нямам време да слушам тези глупости.

— Много добре разбирам защо си така докачлива на тази тема. В края на краищата и двамата ти родители са загинали, а и да научиш, че баща ти е…

— Да не искате да кажете, че сте се затъжили за затвора, господин Уиър? Добре ли съм разбрала?

На лицето му се изписа комично разкаяние.

— Напълно сте права госпожице Галахър. Много нелюбезно от моя страна да събуждам толкова неприятни спомени. Важното е, че успявате да стъпите на краката си въпреки това бреме. Не ви е било лесно, нали? Такова привлекателно момиче като вас да трябва да се грижи за своя малък брат. Не е лесно да знаеш с какво си се разделил — любимата работа, приятел. А и момчето има проблеми, нали? Несръчност, дислексия, енуреза — мъжът цъкна няколко пъти с език. — Нощното му напикаване е много досадно нещо, защо не си признаете? Наясно сте, че можете да го излекувате със слаби електрошокове. Ще се радвам да ви кажа точно колко мощен трябва да е шокът, за да се оправи напълно. Не е приятно, но пък дава ефект. Свързвате две жици в най-обикновена деветволтова батерия и допирате свободните краища до малкия му пенис. Тогава…

Зъбите започнаха да я болят от силното стискане. Тя не издържа и само процеди:

— Достатъчно!

— Мислех си, че искате да се опознаем — вдигна ръце Уиър.

Овладей се, Куин. Уиър не е първият импулсивен малоумник, с когото се срещаш. Остави го да се чувства победител.

— Не се налага. Познавам те много добре. Виждала съм дузина като теб. Десетки.

— Като мен — едва ли. Аз съм единствен, уникален съм в цялата Вселена.

— Странно, но всички твърдят едно и също — усмихна се тя. Сетне се завъртя на токове и се отдалечи.

Когато стигна джипа си, тя се спря, за да огледа земеделската земя наоколо, примитивния мотел на върха на хълма, редицата прашни магазинчета по главната улица, разпръснатите на голямо разстояние една от друга къщи. Ако успееше да се измъкне, на Уиър нямаше да му липсват жертви.

Невъзможно. Джейк Холанд бе описал системата за охрана на Професора като сто процента сигурна. Само че, ако избягаше, никой нямаше да обвини електрониката или проекта на системата. Нейното име, нейната глава щяха да пострадат, нейният живот щеше да бъде натикан обратно в мрачния тунел. Твърде дълго се беше борила, за да позволи това да се случи.

Тя влезе в колата и натисна педала на газта. С периферното си зрение забеляза как тежките завеси на дневната постепенно се събират в центъра на прозореца. Уиър стоеше между тях, докато те плавно приближаваха и най-накрая го скриха от погледа й.