Джудит Келман
Къщата на хълма (18)

Осемнадесета глава

Реймънд крачеше през моравата като човек, който всеки миг ще се дуелира. От очите му хвърчаха искри, ръцете бяха стиснати здраво в юмруци.

— Какво се е случило с Аби, Нора? Къде е?

— Значи най-накрая си намерил съобщението?

Очите му се присвиха.

— Да, по дяволите. Майка ми се обади посред нощ. Едва говореше от тревога, горката. Каза, че Аби била изчезнала. Не знаеше какво се е случило. Опитах се да позвъня тук, но и четирите линии бяха заети часове наред. Цели три часа се опитвах да се свържа и най-накрая се качих в колата и ето ме тук.

— А как е успяла майка ти да те открие? — попита Нора.

— Какво значение има това? Важното сега е къде е Аби. Имаш ли някакви новини? Добре ли е?

— Нямам представа — Нора не можеше да го погледне дори. Едно от най-неприятните му качества бе, че успяваше да я извади от равновесие в моменти, когато най-много се нуждаеше от него.

— Как така не знаеш? Що за отговор е това?

— Честен отговор. Изчезнала е от вчера следобед. Правим всичко възможно да я открием.

Той вдигна длани и очи нагоре към небето.

— Чувате ли само? Правели всичко възможно — присви очи и процеди зловещо. — Само нещо да се случи на това дете, лично ще отговаряш пред мен. Ти си отговорна за нея.

— Така ли? Странно, все си мислех, че тя е и твое дете. Може би бъркам. И само така мога да си обясня защо през повечето време се правиш, че тя не съществува. И непрестанно забравяш дреболии като чековете с издръжката например.

Той направи няколко стремителни крачки към нея. За секунда Нора си помисли, че ще я удари. Никога нямаше да забрави онзи единствен път, когато той го направи. Миг след това той беше отчаян и съжаляваше, но злото беше сторено и не можеше да върне времето назад.

Близо седмица след удара тя продължаваше да чува глухо дрънчене в ухото си. Този звук не я напусна през цялото време, докато търсеше адвокат, сменяше ключалки и трупаше нещата му в кашони, за да ги изпрати на пострадалите от земетресението в Съветска Грузия. Бракът им от доста време вече не вървеше и беше само въпрос на време, за да го погребат както трябва.

— Не ми пробутвай тези глупости — избухна Реймънд. — Знаеш колко много обичам Аби.

— Да. Аз също. Но в този момент последното, което искам, е да се карам с теб или с когото и да било, Рей. Ще се побъркам от тревога.

Той я погледна в очите. Омекна и въздъхна:

— Аз също. Не биваше да избухвам по този начин, извинявай.

— Че защо? Извиняването го умееш най-добре.

— Май си го заслужавам. Права си. Споровете ни няма да върнат Аби у дома. Разкажи ми какво е станало, може пък аз да се сетя нещо.

Те се отправиха бавно към беседката и седнаха на две противоположни пейки. Нора трепереше от студ и изтощение. Реймънд свали от раменете си памучния пуловер и го метна върху нейните. Дрехата бе толкова голяма, че с нея можеха да се завият шест души.

Нора бе повторила вече десетки пъти обстоятелствата около изчезването на Аби, но сега пред Рей бе друго. Докато наблюдаваше лицето му, си даде сметка, че този грамаден мъж истински страда. Вярно е, че обичаше Абигейл по начин, различен от този, който се описваше в книгите, но наистина я обичаше.

— Честно да ти кажа, нищо не разбирам — завърши Нора. — От бележката й излиза, че е избягала. Но какво правеха тогава тези снимки в студиото?

Реймънд бе сбърчил чело замислено.

— Историята със снимките наистина звучи особено. Твърдиш, че после образите изчезнали, така ли?

— И ти не ми вярваш.

— Казвам само, че е особено.

— По дяволите! Не съм ненормална. Много добре знам какво видях.

Той протегна ръка и помаха няколко пъти нагоре-надолу с длан, за да й даде знак да се успокои.

— Не се напушвай. Не искам да споря. Казвам само, че не съм изненадан, че е избягала. Преди няколко седмици част от нейните писма ме настигнаха по пътя. Не си спомням да е звучала толкова тъжна.

— Писма ли?

— Да, в колата ми са. Искаш ли да ги видиш?

Той се изправи и пое към мястото, където бе спрял колата си. Докато го чакаше да се върне, Нора си мислеше съкрушено, че детето е давало сигнали за това колко е нещастно, а тя е предпочитала да се прави, че не ги забелязва. И моят единствен несръчен отговор беше да замисля едноседмично прекарване в Ню Йорк.

Ами Реймънд? Преди седмици е получил черно на бяло доказателство за тревогата на детето и дори не си е направил труда да й се обади. Как може да е толкова небрежен към чувствата на дъщеря си?

Нора потрепери, докато следеше енергичните, изпълнени с младежка увереност движения на Реймънд обратно към беседката. Това толкова я вбеси, че докато той дойде до нея, тя кипеше от гняв.

Прочете писмата в пълно мълчание. От всеки ред лъхаше отчаяние. Абигейл умоляваше Реймънд да дойде във Върмонт и да я отведе, за да живее при него. На няколко места споменаваше за нещо, което се случва в къщата и което тя не може да търпи повече. Същото, което казваше и в бележката.

Когато Нора приключи с четенето, тя блъсна писмата в ръцете на Реймънд.

— Защо нищо не си ми казал?

— Мислех си, че знаеш — сви той рамене. — Ти си тук до нея. Не си сляпа.

— А ти си един нахален устатник, Реймънд Икинс. Не съм забелязала да са закичили на дебелата ти гръд отличието „Баща на годината“. Ако си дошъл само за да хвърляш обвинения и упреци, можеш да си вървиш.

Тя се изправи и тръгна към комплекса. Рей я догони и улови лактите на двете й ръце.

— Ще си отида едва когато видя, че Аби е жива и здрава. Нито миг по-рано.

— Свали си ръцете от мен.

— Трябва да измислим начин да се справим с положението.

— Тъкмо навреме се сети.

Тя безуспешно се опитваше да се изскубне от стегнатите като клещи пръсти, понечи и да го ритне, но той се пазеше. Гънейки се в ръцете му, изпитваше необяснимо задоволство от това, че физическото усилие й помага да освободи поне част от насъбралото се напрежение.

— Ти си един голям, дебел, нахалник, Рей Икинс — беснееше тя. — Пусни ме.

— Не съм дебел. Всичко това са мускули.

— Единственият мускул при теб е между двете ти уши.

— Мери си приказките, молец такъв. Престани да ме обиждаш, да не взема да… — привидно сериозното му изражение премина в смях.

Кикотът му се оказа заразителен.

— Какво ще направиш, прасе такова?

— Вземи си думите назад, мъник такъв. Вземи ги, защото ще започна да те гъделичкам.

— Само да посмееш — възмути се тя.

Без да се бави, той мушна пръст в едно чувствително място около кръста й. Нора запищя:

— Спри! Веднага спри, дебеланко такъв.

Той продължаваше да я гъделичка и двамата вече се гърчеха от истеричен смях.

— Шишко! Топчест дебелан!

— Нещастен комар!

Останали без дъх, те си разменяха обиди, позволявайки си да забравят за миг, че Аби е в неизвестност, че нещо не е наред, че и двамата са пренебрегнали всеки посвоему собствената им дъщеря. Нора се готвеше да изстреля нова поредица от току-що хрумнали й обиди, когато почувства, че Рей неочаквано я пусна.

— Предаде ли се? Остаряваш и вече не те бива много, нали?

Усмивката му се бе изкривила до гримаса.

— Що за физиономия си направил? — попита тя. — Какво ти е?

Той сякаш не я чуваше. Пръстите му конвулсивно се свиха около рамото й и той се строполи на земята.

— Добре. Край. Вече наистина не е смешно — съгласи се тя. Усетила обаче, че нещо не е наред, се наведе над него. Устните му се движеха, но не издаваха никакъв звук. — Рей? Какво има?

— Нещо ме прободе в гърба — успя да промълви той.

— Много си убедителен, за разлика от друг път — тя пъхна ръка под мишницата му. — Хайде, шишо, ставай.

Опита се да го потегли нагоре, но нещо топло и лепкаво намокри пръстите й. Когато ги погледна, се вцепени. Те целите бяха в кръв. Но как стана това?

Някъде отдалеч се чуваха викове. Проследи посоката и видя към тях да приближава Папа. Под мишницата си стискаше една от своите стари пушки. От дулото на оръжието се точеше тънка струйка дим.

Искри на ужас прогориха мозъка на Нора.

— Какво направи, Папа?

Той приближи. Поклати глава и се наведе над грамадната сгърчена фигура на земята.

— Застрелях кучия син — от гърлото му се отрони сух кикот. — Отдавна трябваше да го направя.