Джудит Келман
Къщата на хълма (16)

Шестнадесета глава

Куин ги чуваше как разговарят на долния етаж.

— Наведи се, Уиър. Хайде разтвори крака.

— Разбира се. Каквото кажете. Така достатъчно широко ли е? Всичко ли видяхте?

Докато един полицай от щатската полиция и двама служители от затвора в Рътланд провеждаха на приземния етаж оглед с разсъбличане на Уиър, Куин, Левитски и един сержант от пътната полиция, определен от Уелакот, се бяха разпределили да направят щателен преглед на стаите в цялата къща. На екипа бе разпоредено най-подробно да прегледат всеки сантиметър от къщата, както и самия затворник.

— Дайте да огледаме сега семейните бижута, господин Уиър. Едно по едно.

— Разбира се, сержант. Гледайте, колкото искате.

— Направо не мога да откъсна очи от тялото ти, Уиър. Изумително, наистина. Прилича на истински мъжки член само дето е по-малък.

Куин я напуши смях. В работата й имаше и весели моменти.

Обаче бързо й се наложи да забрави чутото преди малко. В цялата история нямаше нищо забавно. Както Джейк бе им обяснил, описанието на изчезналото дете напълно съвпадаше с профила на предишните жертви на Уиър: същата възраст, руси коси и тънка атлетична фигура като Дженифър Бъкрам и убитото момиче в Бенингтън. Най-противно от всичко беше, че детето живееше в курортния комплекс на хълма, точно над къщата на Уиър.

Съвсем подходящо за отвличане разстояние.

Спалнята на Уиър беше застлана със сив вълнен килим. Нощното шкафче, скринът и рамката на леглото бяха от черно лакирано дърво. Скритите в дълбоки гнезда от сребрист метал крушки хвърляха злокобни сенки върху перленосивите стени. От решетките на нивото на глезените се излъчваше топъл въздух. Куин изваждаше всяко чекмедже, отваряше всяка вратичка, търсеше двойни дъна и стени, проверяваше да не са залепени предмети или забранени субстанции. След това извади от скрина всички дрехи. Освен останалите си добродетели, този човек притежаваше свойството да мърля всяко нещо, до което се докосне.

Тя вдигаше дрехите една по една, изтръскваше я, след това проверяваше джобовете, маншетите и шевовете. Уиър предпочиташе черни ризи и панталони и тежко падащи материи. Костюми. Миризмата му — тежка и неприятна, се бе просмукала навсякъде.

Вътрешно се свиваше от погнуса при всяко докосване. Все едно се допираше до самото животно. В чекмеджетата откри малко лични тайни. Прибираше чорапите си два по два в спретнато топче. Носеше копринени слипове и боксерки — всичките черни. Не откри никакво украшение, с изключение на джобен часовник с верижка, който недвусмислено й заприлича на часовника, който самата тя бе наследила от дядо си. Отвори капачето и вътре откри пожълтяла снимка на мъж. Вероятно това беше бащата на Уиър.

Долу продължаваха с прегледа на тялото на Уиър.

— Отвори си устата. Вдигни езика.

— Както кажете, сержант. Как ще ви е по-удобно?

— Ще ми е най-удобно, ако ти счупя главата, така че престани с остроумията си и прави, каквото ти се казва.

Щом приключи с чекмеджетата, Куин мина на брайловия часовник до леглото. Огледа внимателно и радиото към него. Покривката на леглото й се стори подозрително нагъната и я дръпна. На чаршафа видя две белезникави вкоравени петна. Вдигна и чаршафа и прокара ръка върху матрака, след което го обърна наопаки, за да огледа рамката.

— Изплези си езика, Уиър. Още!

Само няколко неща висяха на закачалка в гардероба. Черен памучен халат, тънко яке с цвят каки и стандартният за явяване в съда тъмносин костюм. Единствената бяла риза бе със страшно мръсна яка и петна от пот под мишниците. Куин провери рафтовете, горе и долу. Огледа от всички страни трите еднакви чифта половинки обувки с връзки. Направи й впечатление, че по тях бе полепнала предимно калта и растителните отпадъци, които се срещаха на двора и в околностите на къщата. Когато бръкна вътре, за да види дали не е скрито нещо вътре, гнусливо сбърчи нос от влагата и тежката миризма на застояла пот.

Никаква следа от разхлабени дъски или фалшиви прегради не откри нито в шкафовете, нито където и да било другаде в стаята. Никакви шумопоглъщащи плоскости или окачени тавани или каквито и да било други места, където би могъл да скрие неразрешени сечива или оръжие или дори труп. Развинти с отвертка всички винтове на панелите, скриващи отоплителните отвори, провери и вътре в тях. Извади единствено напластена прах.

— Сега разтвори пръстите на краката — дочу тя от долния етаж. — Вдигни ръцете си над главата. По-високо.

От другия край на къщата се разнесе стържене по пода от местене на тежка мебел, потупване, тракане на съдове и прибори. Кухнята беше определена за човека от пътната полиция. Левитски предложи да се заеме с териториите около къщата и мазето. Бяха оставили на Куин целия горен етаж.

Щом приключи със спалнята, тя влезе в банята. Там завари същата бъркотия и мръсотия. Стъклената поличка над умивалника бе отрупана със сапуни, принадлежности за бръснене, непочистени от косми четки за коса. Мокри хавлиени кърпи бяха натрупани на пода между ваната и тоалетната чиния. Очевидно не си даваше труд да ги хвърли поне в коша за пране под прозореца.

Изпълнена с погнуса и отвращение, Куин се насили да прегледа една по една плочките и фугите между тях за кухи места или дупки. Изпразни шкафчето за лекарства, почука и огледа за втори стени. Надникна в казанчето и провери за фалшиви връзки или нещо пъхнато в тръбите. Кошчето за отпадъци беше празно, като се изключат няколко смачкани бели листа хартия.

След като мина внимателно през свободната спалня, следващата баня и шкафа за спално бельо, тя се отправи към тавана. Смъкна подвижната сгъваема стълба, оставена върху шкафа за спално бельо и я закачи на забитите с тази цел куки в тавана. Когато се озова горе, първото, което видя, бе връвчица, която висеше от порцеланова фасунга. Дръпна леко края на връвчицата и голата крушка освети натъпканото с вещи помещение с мъждива жълта светлина.

Чу леко дращене. Вероятно мишки. Дъските по пода бяха осеяни с мишини и прах. Плътни паяжини висяха навред и обвиваха като с пелена скелета на допотопен вентилатор. Това бе единствената част от къщата, където все още можеха да се открият следи от годините й и вероятната й история.

Преди да бъде ремонтирана за пристигането на Уиър, тя дълги години бе стояла празна и неподдържана. Съименничка на известния хотел в Ню Йорк, тази развалина години наред бе приютявала местните младежи. Идвали тук да пият бира, да се крият, когато избягат от училище или да изчакат страстите у дома да се уталожат, преди да се приберат след някое провинение. Родена в подобно малко градче, Куин от собствен опит знаеше, че в такива изоставени сгради много момичетата бяха загубили девствеността си — доброволно или насила.

Преди около месец, след като Лангдън Индъстрис завършиха преговорите с отсъстващия собственик, къщата беше оградена и патрулирана, докато децата се отказаха от посещенията си и се преместиха на друго място.

Застоялият въздух в таванското помещение притискаше Куин като пелена. Налагаше се да се навежда, за да не удари главата си в гредите на покрива. Обиколи с лъча на фенерчето си стените и огледа обичайните за такива къщи приспособления като жици, тръби, отдушници. Нищо, което да налага по-обстоен оглед. Нямаше начин един сляп човек да се оправи тук. Големи процепи, почти дупки, зееха между плоскостите, скриващи гредите на пода, така че една погрешна стъпка и можеше да пробиеш с крак тавана на стаите на втория етаж.

Тя се върна обратно по крехката стълба, откачи я и я върна на мястото й.

— Горе всичко е чисто. Вие там долу приключихте ли? — провикна се тя.

Дочу шум от суетене и стъпки, но отговор така и не идваше.

— Може ли да сляза?

— Да — отвърна нечий глас. — Готови сме.

Тя тръгна стремително надолу по стълбата между етажите, изгаряйки от нетърпение да се махне час по-скоро, взимаше дори по две стъпала наведнъж. Не искаше дори да диша повече въздуха на това животно.

Едно от щатските ченгетата приключваше с огледа на дневната. Левитски още се луташе из двора и мазето. Куин се отправи към помещението, обикновено използвано като кабинет в подобни къщи, където двама сержанти преглеждаха голия Уиър, за да им каже, че излиза. Гледката, която зърна през открехнатата врата, я вцепени.

Уиър бе чисто гол. При звука на стъпките й на лицето му изгря похотлива усмивка и той направи по посока на пролуката лек поклон. Куин се извърна бързо, но не достатъчно, за да не забележи отвратителната гледка: косматите гърди, затлъстелия кръст и цилиндричният орган от бледа плът, който потръпваше от началните тръпки на възбуда.

— Надявам се, че това там не ти е заредено, Уиър, иначе ще те обвинят в нарушаване на условията на пробацията. Прав ли съм, госпожице Галахър? — говореше Ралф Норман, шкембелия и началник на другите двама с него от щатската полиция. Те избухнаха в такъв пристъп на смях, че Куин имаше чувството, че всеки миг ще се задушат.

Тя цялата трепереше от ярост. Страхуваше се, че гласът й ще й изневери и излетя навън през входната врата. Тия тъпанари нямаха никаква представа какви поражения нанасят с идиотското си поведение. На Уиър бе разрешено да прекоси границата. Не само му разрешиха, дори го поканиха да го направи. Дадоха му картбланш да гледа на нея като на обект на присмех и тормоз.

И защо бе всичко това? За да се покажат като мъже. Толкова глупави ученически майтапи. Поредната евтина шега с лесна плячка. Кога ще спрат полицаите да се подиграват с нея?

За да изразходи насъбралия се гняв тя настъпи газта и се понесе с убийствена скорост към Рътланд. Мечтаеше някой от пътната полиция да се опита да я спре за превишена скорост. С огромно удоволствие щеше да го прегази. Тези идиоти при Уиър не бяха единствените, които умееха да си правят майтап.

Случката положително вече се разказваше и се обсъждаше дали може да бъде включена в десетте най-добри полицейски истории. Дори не си направи труда да се включи на полицейска честота, за да провери какво си говорят колегите й. Нямаше нужда да проверява, защото и преди й се беше случвало. Дори по-често, отколкото искаше да си спомня.

За да се поуспокои, тя спря в едно крайпътно кафене, за да изпие чаша чай с лед. Успя да накъса на ситни парченца цяла кутия с хартиени салфетки. Обмисли всички възможни начини за нападение с черпак за супа.

Примерът с черпака не успя да разведри настроението й. Когато след близо час се върна в управлението, кръвта все така кипеше в жилите й. Бузите й пламтяха, едва сдържаше лошото си настроение. Първият, който се опиташе да я заговори, горчиво щеше да съжалява.

Вратата на кабинета на Джейк бе открехната. През пролуката тя забеляза Бърни Левитски да разговаря гневно с някого. Куин се отпусна на един стол наблизо и зачака да свърши, защото агентът от ФБР й се видя напълно подходяща мишена, за да излее гнева си.

Разговорът вътре продължаваше, думите летяха като гранати. Куин виждаше Джейк, но не можеше да разбере какво е разгневило така силно Левитски. Долната му челюст бе силно издадена напред, а тялото му се бе изкривило като въпросителна. Човекът имаше страховито изражение.

Миг след това Левитски вече крещеше:

— Тъпо копеле си ти, нищо повече! Колко трябва да си откачен, за да й скроиш такъв номер?

Последва неясно мърморене.

— Е, добре, щом си го търсиш, ще си го получиш! — Левитски замахна и очевидно цапардоса своя опонент, защото се чу тъп удар в човешко тяло, последван от изненадано стенание и някой тупна тежко на пода. Запъхтян, Левитски се изправи и започна да разтрива кокалчетата на ръката си.

Нищо вече не можеше да удържи Куин и тя се спусна на помощ на своя началник. Каква бе изненадата й обаче, когато видя, че човекът, който се гърчеше на пода, не беше Джейк, а шкембелията Ралф Норман, един от пътните полицаи, които преглеждаха голия Уиър в къщата. Самодоволната му усмивка в момента бе заместена от надигаща се подутина на горната устна. От носа му течеше кръв, а дясното му око бе с размерите и цвета на боровинково суфле.

Куин спря на прага и тикна ръце в джобовете си.

— Време ли е да изхвърлям боклука, господин Левитски?

— По-добре аз да свърша тая работа. Не го пипай, защото всеки миг ще започне да вони.

— Вярно. Още се усеща.

Удареният се надигна и започна да изтупва панталоните си.

— Ти наистина си откачено копеле, Левитски! Да знаеш, че ще се обадя на шефа ти и ще му разкажа всичко.

— И за това се иска ум, а ти го нямаш — сряза го агентът.

Норман се заизмъква от кабинета, мърморейки.

— Ненормалник! Никакво чувство за хумор. Толкова шум за една шега!

Куин го чуваше как си говори тихо, докато минаваше под прозореца отвън:

— Откаченото копеле сигурно се мисли за Джон Уейн.

Тя изчака човекът да се отдалечи и попита:

— Къде е Джейк?

— Не знам. Когато влязох тук, той тръгна занякъде.

— Късметлия — въздъхна Куин. — Обикновено държи да се отнасяме добре един с друг.

— Аз също, в повечето случаи.

Куин не успя да сдържи усмивката си, но се постара да я прикрие с изкуствена прозявка.

— Сигурна съм, че си го направил с добро намерение, но мога и сама да водя своите битки.

— Не се съмнявам, госпожице Галахър. Но той просто си го търсеше и реших, че не е редно да го разочаровам. Ти добре ли си?

Тя сви рамене.

— Добре съм, ако не се смята, че станах за посмешище в района и че ще ми трябва цял месец, за да върна Уиър там, откъдето започнахме. Какъв е резултатът от проверката в къщата?

— Всичко е застрашително чисто.

— Това не е лошо. Остава ни само да чакаме Уелакот да долети.

— Не съм сигурен, че ще го направи — сподели Левитски. — Нали знаеш, че все още можеш да се измъкнеш от този случай?

— Грешиш. Случилото се днес само още по-силно затвърждава убеждението ми, че трябва да остана.

— Не става въпрос за това какво ти се струва. Ако Уиър започне да мисли, че има психологическо предимство, нищо чудно да реши да провери колко далеч може да стигне, все едно колко добре работи охранителната система.

Куин не си направи труда да отговори. Залогът беше по-голям от това, което ФБР можеха да видят. Щеше да остане в случая, независимо от последствията.