Джудит Келман
Къщата на хълма (14)

Четиринадесета глава

Извивайки се, Абигейл прокара ръце по краката си. Не се виждаше какво я държи, но необяснимо как тя беше залепнала за бетонния под. На няколко сантиметра пред нея имаше тънка червена линия, която образуваше голям кръг в стаята, на места дори се допираше до стените. За какво ли служеше? През кожата на босия й крак студени тръпки пълзяха нагоре. Започна да зъзне. Чувстваше се крехка като стъкло.

— Стига вече!

— Това изпитание е най-важното — съобщи й той. — Иска се да си изключително внимателна.

— Какво си направил с краката ми? Пусни ме!

— Добре. Ето. Свободна си. Но не бива да пристъпваш напред. Не стъпвай върху червената линия.

Детето предпазливо вдигна крака с маратонката и раздвижи глезена си. Повтори същото и с босия крак. Беше вкочанен, но поне не беше залепнал.

Така беше по-добре.

— Решението е в приказката, която ще ти разкажа — продължаваше онзи. — Отговорът е очевиден. Трябва да внимаваш в приказката от първата до последната дума и да действаш адекватно. Разбра ли ме?

— Моля те, не издържам повече. Не ми е добре. Честна дума. Пусни ме да си вървя у дома — отчаяно й се искаше да е вкъщи, да прегърне майка си. Почти усещаше как нежно я поглажда тя по гърба. Сгуши се и си го пожела от все сърце.

Гласът му се разнесе спокоен и успокояващ:

— Имало едно време една красива русокоса принцеса, която живеела в прекрасен червен замък. Тя била толкова умна и пленителна, че в нея се влюбило жестоко и грозно чудовище, което обитавало тъмното царство, простиращо се отвъд стените на замъка.

Принцесата знаела, че чудовището не може да я докосне, докато тя се намира зад сигурните стени на замъка. Но мечтаела за свобода. Часове наред прекарвала в мисли за това как тича из гората, пие слънчеви лъчи, гали вятъра.

Досетило се за желанията на принцесата, чудовището решило да я измъкне от спасителното й укритие със своите магии.

Първо й показало най-красивите цветя на света. Знаело колко много обича принцесата красивите им цветове, ето защо изсипвало пред погледа й водопади от ярки цветя. Далии и цинии, маргарити от близо и далеч и всичките те кимали и канели принцесата да изтича при тях, да ги притисне до лицето си, да напълни ръцете си с букети. Внимавай!

Неочаквано за себе си, Абигейл се бе озовала пред огромна изумително красива градина. Хиляди ярки цветове се полюшваха под ярките лъчи на слънцето. Тя неволно затвори очи, за да запази образа по-дълго. Продължаваше да чува обаче нежния шепот от триенето на листенца и стъбла. Обгръщаше я невероятният им аромат, толкова наситен и захарен, че дори я засърбя носът. Отвори очи и протегна ръце към огромна жълта далия, досущ като онази, която Мим бе получила в градината си чрез кръстоски и я бе нарекла в нейна чест „Слънчевата Абигейл“. Преди да я докосне обаче, цветята изчезнаха и нещо силно я опари.

Абигейл се сви. Пъхна пострадалия показалец в устата си, за да облекчи паренето.

— Хей! Заболя ме!

Той изцъка с език.

— Предупредих те. Чудовището умее да омагьосва. Знае първокласни заклинания и може да създава илюзии. Те били предназначени единствено за принцесата. Тя трябвало да се научи да ги разпознава и преодолява.

Междувременно злото чудовище решило да примами принцесата да направи погрешна стъпка. Ето защо й подарило най-изкусителното от всички изкушения.

В стаята се разнесе някакъв пукот. Абигейл се извърна по посока на звука и видя как в стената се отваря малка пукнатина. Тя постепенно нарастваше и през нея нахлуваше сребристата дневна светлина. През отвора, не по-широк от острие на меч, тя можеше да види напъпили дървета и малка бяла къща в далечината.

Свобода.

Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Отворът в стената ставаше все по-широк — доби размерите на тънка колона. Само след няколко минути щеше да стане достатъчно голям, за да може тя да се промуши ребром. И тогава щеше да побегне. Все някой живееше в къщата отвън. От комина нагоре се виеше струйка дим, а пред вратата бе спрял камион, зад който излизаше струя изгорели газове.

— Ще бъде ли принцесата достатъчно умна, за да не се хване на уловката на чудовището? Ще разбере ли, че единственото й спасение е да се издигне над илюзията?

Абигейл се вцепени. Мускулите й се обтегнаха до скъсване. Гласът идваше някъде отгоре и изпълваше помещението, а вероятно и цялата къща. Тя щеше да успее да се спусне и да се измъкне навън, преди той да я стигне. Само още няколко сантиметра да се разтвореше цепнатината и щеше да изчезне оттук.

Но защо я пускаше?

Дали това не беше някой от гадните му номера?

Замисли се за това, което той бе казал за жестокото чудовище. Умно било колкото принцесата и се опитвало да я примами към собственото й унищожение.

Дали опасността беше истинска, или той само се опитваше да я баламоса, за да остане затворена в очертанията на червената окръжност? Замръзна, обзета от нерешителност. Пръстът на ръката й туптеше. Дали пък невидимото парещо нещо не я заобикаляше?

Предпазливо, за да не наруши очертанието, тя развърза червената мушама. Улови единият ръкав и подхвърли останалата част към забранената зона.

В същия миг отдалеченият от нея ръкав бе обхванат от огнени искри. Замириса на прегоряла пластмаса.

Абигейл отстъпи назад от червената линия. Ръкавът бе съсипан и черен и от него все още се издигаха черни струйки дим.

Сгушена до торбата, от която се бе измъкнала наскоро, тя горко заплака. Риданията набираха сили и този път тя не направи дори усилие да ги потисне. Плака дълго, докато не започна да издава само неравни сухи хълцания, които нарушаваха тишината.

Със свободния край на фланелката си избърса мокрото си лице. Така й се искаше да се прибере, да бъде прегърната, да види познатите лица. Може да се каже, че почувства успокоителния шепот на чистите чаршафи и пухкавите възглавници, когато ги обърнеш от прохладната страна, както и едва доловимото шушнене на дантелените драперии над леглото й.

Стеф беше обещала да й даде своите ролери и да започне да я учи да кара. Дали пък не беше днес? Всичко се беше объркало.

Със сигурност знаеше обаче, че татко й ще пристигне в комплекса по някое време. Трябваше да е там, когато той дойде. Иначе той може да си помисли, че тя вече не се интересува от него и отново да си замине, без дори да се видят. Готова бе да умре, но да не допусне подобно нещо. Онзи извратен идиот не можеше да я спре да се види с татко си.

Празният й стомах бе започнал да се бунтува яростно. Тя беше умната принцеса. Никакви грозни, ненормални чудовища нямаше да я държат тук затворена.

Абигейл си спомни думите му. Отговорът беше в историята, в думите.

Пукнатината в стената не се разширяваше вече. Чу се някакво леко свистене, последвано от пресекливия грозен смях на онзи. Тя го изключи от съзнанието си и се съсредоточи върху приказката, която чу. Откъсите идваха един след друг в мислите й. Чудовища, магии, изкушения, опасност.