Джудит Келман
Къщата на хълма (13)

Тринадесета глава

Джейк Холанд бе разтоварил графика на Куин, за да има повече време да се занимава с Уиър и агента от ФБР. Но и така й оставаше да свърши доста. Повечето от условно осъдените, за които отговаряше, трябваше да бъдат посещавани всеки две седмици, а след всяко посещение се пишеше доклад. С Левитски или без него, тя не искаше да изостава от графика си.

Щеше да му предложи да го остави където той пожелае, по възможност някъде по-далеч, но той пък изяви желание да я придружава по време на обиколките. Куин реши да си мисли за него като за нещо, което не можеш да избегнеш, все едно колко неприятно е.

След като напуснаха къщата на Уиър, тя се насочи към Братълбъро, където Лизи Търнър, една от жените, за които отговаряше, живееше и работеше в Салон за красота на Уестърн роуд. Лизи бе взела свидетелство за право да упражнява професията на козметичка по време на продължаващата програма за квалификация на затвора „Читънден“, където бе излежала петнайсет месеца от общо тригодишна присъда за подтикване към проституция.

Като много от осъдените Лизи много трудно бе проумяла причината за своя арест, а и след това и за наказанието, което трябваше да изтърпи. Тя провеждала програма за облекчение на жертви на тестостерона. Как било възможно да я държат отговорна за това, което ставало между двама възрастни, които доброволно са влезли в една и съща стая. Вярно че някои от тях не били съвсем възрастни, а съгласието било закупено срещу сто долара или повече на час. Лизи така и не можеше да разбере какво е накарало онези от прокуратурата да вземат нещата толкова присърце, особено като се има предвид колко много от тях са били техни клиенти. И то задоволени клиенти, бързаше Лизи да уточни.

Морис Пъпешоглавия Мълдовски беше следващият в списъка. Кръгличък, пухкав и плешив като бебе. Криминалното досие на Пъпешоглавия бе малко по-дълго от реката Нил. Престъпленията му варираха от обикновена кражба и измама до рекет и големи обири. След всяко здрависване с него Куин тайно преброяваше пръстите на ръката си.

Последното поприще на Пъпешоглавия, преди грубо да го откъснат от заниманията му за двегодишен престой в затвора в Рътланд, било усилието, което полагал да освободи възрастни дами от бремето за разпределение на наследството. Сега работеше с минимално заплащане на бензиностанция в центъра на града.

Посещенията на Куин бяха по-скоро рутинни. Тя питаше всеки от условните дали има някакви проблеми — реални или въображаеми. След това им даваше полагаемия се съвет или наставление, записваше впечатленията си в своя бележник, които после щеше да прехвърли в досието на човека.

Затворът предоставя известно, макар и перверзно, облекчение от стандартните проблеми на живота навън. Бивши затворници често пъти срещаха трудности в адаптацията, бяха забравили какво значи да плащаш сметки, да седиш на опашка в магазин или да понасяш присъствието на досадни роднини, които не изчезват като по чудо в края на часа за посещение. Някои от тях дори не криеха желанието си да се върнат обратно зад решетките, където се чувстваха удобно и защитени, и правеха всичко възможно, за да им се случи.

При всяко посещение тя се срещаше с работодателя, за да чуе и неговото мнение или да получи потвърждение, че всичко върви добре. Шефът на Лизи бе доволен от нея. Но и Лизи беше чаровница. Имала подход особено към мъжете, клиенти в козметичния салон, което не би трябвало да изненадва никого. Шефът на Пъпешоглавия се оплака, че се държал грубо. И тук нищо ново.

Докато Куин си вършеше работата, Левитски седеше в джипа. През цялото време четеше досието на Уиър. Очевидно бе, че то поглъща цялото му внимание. Почти не реагираше при завръщането на Куин в колата и потеглянето им към следващата спирка.

Лайл Акли, който изтърпяваше две години и половина условни от десетгодишна присъда за малтретиране на деца, работеше по поддържането на кучешкия пансион във ветеринарната клиника на Братълбъро. Въоръжен с лопата и чувал за събиране на листа, той прекарваше деня си в събиране на боклука от клетките на четириногите. Напълно подходящо занимание за човек с неговия характер. Чудесно щеше да бъде, ако му плащаха процент от количеството, което успяваше да събере през деня.

На около два километра надолу по пътя Моли Старк водеше счетоводството и документацията на Асоциацията на млекопреработвателите на козе мляко на Южен Върмонт. Моли бе простреляла съпруга си в горната част на бедрото, след като го хванала с шведската детегледачка на съседите върху брачното им ложе. След известни преговори първоначалните обвинения били намалени до обикновено нападение и сега тя изтърпяваше осемнайсет месеца условни от четиригодишната си присъда. В затвора се бяха шегували, че Моли заслужавала допълнителна година за това, че не успяла да уцели точно в целта.

Следваше най-изтощителният клиент на Куин — Дъдли Чеймбърс. Той беше изключително мил човек и невероятно сръчен. Минаваше за гениален дърводелец, механик, инженер. Можеше да поправи или измайстори каквото си поиска. Единственият му проблем беше неподходящата преценка.

Помоли Чеймбърс да те изчака в камиона, докато ти и приятелчетата със скиорски маски на главите се отбиете за малко в някоя банка, и ще видиш, че Дъд не вижда причина да те подведе. Помоли го за незначителната услуга в три през нощта да откара твоя лишен от номера камион в някой склад, и ще видиш, че Дъд за приятел е готов на всичко.

Най-много се обърквал в преценките си Дъдли, когато, преди да вземе решение, изпие триста грама „Уайлд Търки“, а алкохолът бе отговор на много въпроси за Дъд. Когато същата сутрин Куин спря джипа си пред фотолабораторията на Мейн стрийт в Уилмингтън и управителят я информира, че нейният човек не се е появявал тази сутрин, а и не се е обаждал, тя естествено помисли, че той за пореден път се е потопил в забрава.

Когато се върна в колата по-рано от очакваното, Левитски вдигна поглед от четивото си.

— Проблем ли има?

— Май да. Един от моите клиенти страда от време на време от пристъпи на бърбън амнезия. Налага се да отида при него, за да му дам лекарство.

Дъд Чеймбърс живееше в стая над гараж на частен дом на две пресечки от фотолабораторията, където работеше. Очуканият му стар пикап стоеше паркиран отпред, щорите в стаята на Дъд бяха спуснати. Куин изкачи дървените стъпала от страната на гаража и почука.

Когато след второто почукване видя, че няма да дочака отговор, тя преброи бавно до пет. След това отстъпи до края на площадката, изви се под подходящ ъгъл, засили се и блъсна вратата с рамо. Разбитата ключалка не оказа съпротива и първоначалната инерция я запрати в центъра на задушната стая.

Проснат на леглото си, Чеймбърс хъркаше като механичен трион. Имаше вид на парче колбас, забравено в някой ъгъл на хладилника. Но миришеше още по-лошо.

Поемайки си дъх само когато бе крайно необходимо, Куин напълни ръждясалия умивалник до половината с вода и добави към нея разтопеното съдържание на пластмасово кошче за боклук. Очевидно Дъд бе използвал този „елегантен“ съд за кофичка за лед, за да охлажда в него онова, което е останало от съдържанието на бутилката му. Еднолитрова бутилка от уиски се търкаляше празна до леглото, а отгоре спеше Дъд, подложил се на изпитанието да поеме цялото й съдържание.

Лицето на мъжа бе набраздено досущ като мрежа на паяк, а носът му представляваше топка напукани капиляри. Куин надникна под подпухналия клепач. Отдолу се разкри мътна очна ябълка, която се движеше в неясна орбита. Чеймбърс изгрухтя и облиза устни. От устата му се разнесе воня, подобна на тази, която се носи над старо каче за риба, което са забравили да изчистят.

За неин късмет човекът не беше някой гигант. Тя прецени на око, че не е много по-висок от нея, нито много по-тежък. Така както беше накиснат с алкохол по-трудно щеше да го вдигне, но въпреки всичко тя успя да го дотътри до умивалника. Подпря го на шкафа, мина отзад и натисна главата му надолу.

Щом лицето му се топна в пълния умивалник, водата преля отстрани и част от нея се изля на пода. Минаха няколко минути, преди студената влага да пробие преградата на упойката с лед, но най-сетне Дъд се замята като уловена на кукичка риба.

— Кʼво? Кʼвоста-а? Махай се, бе!

Куин се отдръпна, за да му даде пространство за движение. След малко повтори процедурата. После пак. Най-сетне Чеймбърс застана пред нея с наведена глава и очи, забити в пода.

— Много се извинявам, госпожице Галахър. Май пак го направих.

— Направи го, и то как.

— По дяволите. Какъв тъпак съм.

— Какво да те правя — въздъхна Куин. — Трябва да те кача на колата и да те затворя отново в Рътланд, след което да изхвърля ключа. Никакви отпуски, никакви двеста долара.

Чеймбърс не вдигаше поглед от дъските на пода.

— Както кажете. Готов съм да понеса последствията — допрял китки, той протегна ръце.

Досмеша я.

— Не разбираш ли, глупако? Ако исках да те върна обратно зад решетките, да съм го направила още първия път, когато се натряска. Присъдата ти е към края. Остава ти по-малко от месец. Не може ли да се стегнеш за оставащите двайсет и седем дни?

— Искате да кажете, че ми давате още една възможност?

— Заклевам се, че това наистина е последният път. Още една стъпка встрани и те пращам зад решетките.

Той се усмихна и прорязаното му от бръчки лице изгря.

— Много ви благодаря, госпожице Галахър. Наистина сте много мила жена.

— Мери си думите, кретен. Не смей да ме наричаш „мила“.

— Добре, няма. Извинявам се.

Чеймбърс се хилеше като истински глупак, какъвто си и беше. Работата беше там, че Куин не можеше да пренебрегне другата страна на този човек. Редовно спасяваше счупени велосипеди и играчки от бунището, поправяше ги и ги раздаваше на бедни деца. Прекарал бе дни да измайстори приспособления по къщата на старата госпожа Люис, за да може да се движи след удара, който прекара. Беше отказал да вземе пари за работата си. При едно от последните си посещения Куин бе споменала, че Брен се готви усилено за турнира по софтбол. При следващата им среща той бе приготвил специално приспособление, за да може момчето да се упражнява само.

— Издъниш ли се, лично ще те заведа в „Рътланд“, да знаеш. Чу ли ме, Дъдли Чеймбърс? Спирам да рискувам собствения си задник заради теб.

— Разбирам. Обещавам да се държа прилично.

— Никакво уиски повече или там каквото може да се казва на витрината на магазина, обещаваш ли?

— Честна скаутска.

— И ще посещаваш сбирките на анонимните алкохолици? Редовно?

— Само след половин час има сбирка в „Конгрегейшънъл“, в центъра. Тръгвам.

Куин го огледа от главата до краката и само изсумтя.

— По-добре изчакай до утре. Ако някой там случайно запали клечка кибрит, целият квартал ще полети във въздуха.

Чеймбърс се ухили и допря два пръста до челото си.

— Както кажете. Наистина съм ви задължен, госпожице. Ако някога ви потрябвам за нещо, все едно какво, само дайте знак.

— Няма да го забравя. Засега можеш да поразчистиш малко тук и да не пиеш.

— Непременно — обеща той с искреността на малко кученце, обещало да не цапа повече килима. — Имате думата ми.

Този път Левитски не беше в колата. Куин отиде до ъгъла и го видя да говори по телефона от един автомат на Мейн стрийт. Изчака го да погледне към нея и почука по часовника си нетърпеливо. По нищо не се разбра, че е схванал намека й, защото продължи да си говори, без да се притеснява. Най-сетне с бавни стъпки се насочи към нея.

— Какво ще кажеш да хапнем нещо? — Бе първото, което каза, когато наближи. — Видях едно заведение малко по-надолу.

Стомахът на Куин отговори с леко гъргорене.

— Добра идея — не можа да откаже тя.

— Днес следобед искам да отскоча до Сейнт Олбънс. Открих пропуски в досието на Уиър и искам да си изясня някои неща. Иска ми се да съм готов за интервюто си с него утре. Какво ще кажеш?

Този мъж й идваше в повече.

— Повече от ясно е, че не познавате Сейт Олбънс, господин Левитски. Човек не отскача просто така.

— Известно ми е. Току-що говорих с отговорния служител. Там ни очакват.

— Не става дума за определяне на среща, а за три часа път с кола.

Спорът им беше прекъснат от чуруликането на пейджъра й. Без да изпуска Левитски от поглед, тя отиде до телефонния автомат и набра номера от дисплея на своя пейджър: номерът бе на Джейк Холанд.

Тъкмо навреме. За каквото и да я търсеше Джейк, щеше да му се наложи да изслуша за награда нейното оплакване. Имаше много да му разказва за Бърни Левитски. Този мъж бе напълно лишен от здрав разум и исканията му бяха скандални.

Беше се приготвила за едно от най-ефектните си изложения, но нещо в гласа на Джейк я накара да спре. С все по-голям ужас слушаше думите отсреща. Затвори и с натежали крака се насочи към Левитски, като се питаше какво ли следва сега.

— Какво се е случило? — попита агентът. — Имаш ужасен вид.

— Говорих с Джейк Холанд. Иска да ни види незабавно.

— Каза ли защо?

Куин вече подтичваше. Левитски се препъваше, докато се опитваше да я следва.

— Кажи какво има? Какво се е случило?

Тя почти скочи зад волана и натисна газта. Изпитваше потребност да хвърли нещо или някого. По дяволите! По дяволите всичко!

— Ще ми кажеш ли все пак? — не се сдържа мъжът до нея.

Куин обърна към него изпълнен с пламъци поглед.

— Преди няколко минути кметът на Дъвс Лендинг се е обадил на Джейк. Настаняването на Уиър в района бе държано в тайна, но кметът знаеше, разбира се. Беше получил уверения, че операцията не носи никакви рискове за никого. Точно за това даде съгласие Уиър да бъде настанен в Уолдорф.

— И?

— Изчезнало е едно малко момиче.