Джоузеф Дилейни
Арена 13 (6)

4.
Схватката за отмъщение

Схватките за отмъщение обикновено завършват

с обезглавяването на изгубилия.

Понякога се прерязва само гърлото.

Това са предпочитаните методи.

Многобройните порязвания по тялото водят до

грозна смърт.

Наръчник за битките Тригладиус

Навсякъде цареше вълнение. Трептеше във въздуха, пърхаше по устните на жените и трепереше по неспокойните ръце на мъжете. Но едва ли някой беше по-развълнуван от мен. Най-после гледах надолу към Арена 13! Цялото ми тяло тръпнеше от нетърпеливо очакване. Имаше толкова много въпроси, които исках да задам, но не си вярвах, че ще мога да проговоря. Знаех, че ще заекна или ще прозвуча глупаво: Тайрън ме изпитваше; трябваше да изглеждам и да звуча уверен.

Пари преминаваха от едни ръце в други; много пари. Залозите се приемаха от букмейкърите, които оживено обхождаха пътеките, приемаха последните трескави залози и издаваха червени билети.

Местата ни бяха на първия ред. Долу, на арената, бавно спускаха от високия таван огромен свещник с тринайсет факли, така че хвърляше потрепваща жълта светлина върху бойците, които вече се бяха появили от двете врати — вратите „мин“ и „маг“ — и заемаха позиции. Първото състезание щеше да започне всеки момент.

Някъде далеч, където не го виждахме, прозвуча басов барабанен звук; бавен, равномерен ритъм като биене на чудовищно сърце.

Сред бойците тръгна висока фигура, облечена в черно и препасана с червен шарф. Барабанът спря да бие съвсем внезапно и над галерията се спусна тишина.

— Това е Пинчън, Главният разпоредител — прошепна ми Тайрън. — Той има пълен контрол в пределите на Колелото, но на Арена 13 задълженията му са главно церемониални. Ще се измъкне оттук, преди да започнат битките. Ако по време на схватката възникне проблем, той ще издаде нужните разпореждания.

Главният разпоредител тръгна между двете противникови групи. Лаксите бяха облечени в металически доспехи от глава до пети, хоризонталните процепи в шлемовете им даваха възможност да виждат. Бяха еднакви с облечения в броня лакс, който Тайрън ми беше показал долу.

Двамата човеци, които стояха зад своите лакси, не носеха защитна броня. Бяха облечени в кожени къси панталони и жакети, първите — изрязани високо над коляното, последният — плътно до мишниците.

Това беше още нещо, което баща ми беше ми описал. Незащитената им плът беше целта на остриетата на лаксите.

С драматично вдигнати ръце, Пинчън погледна нагоре към нас. После, на висок глас, се обърна към галерията:

— Това е Арена 13 — прогърмя той. — Това е битка не на живот, а на смърт. Нека онези, които умрат, да загинат достойно. Нека онези, които оцелеят, ги помнят. Нека схватката започне!

Правилно ли бях чул? Какво ставаше? Не можех да повярвам. Защо се биеха до смърт?

Погледнах Тайрън, опитвайки се да уловя погледа му. Видях, че двамата бойци бяха просто момчета, съвсем малко по-големи от мен. Но Тайрън гледаше надолу на арената.

Главният разпоредител се обърна и се отправи към вратата за „маг“ бойците. Тук спря и вдигна към устните си дълъг сребърен тромпет: разнесе се висока пронизителна нота. Двете врати моментално се затвориха с тътен.

Тълпата беше напълно безмълвна. Нито една от фигурите на арената долу дори не беше помръднала.

— Какъв цвят са билетите, продавани от разпоредителите, момче? — попита Тайрън.

Нямаше нужда да проверявам; бях ги забелязал на влизане.

— Червени са — отговорих.

— Да, червени са, момче, и причината е, че това е схватка за отмъщение. Чу какво каза Главният разпоредител. Това е схватка, в която обикновено някой умира. Затова те доведох тук. Исках да видиш точно колко лоши могат да станат нещата.

— Но защо се бият до смърт? — попитах. — Каква причина може да има за това?

— Понякога е спор за жена. В този случай е най-обикновена глупост. Напили се една нощ и си разменили обиди. Положението излязло от контрол и били разменени твърде много горчиви думи. Така че избрали да уредят въпроса тук. Сега ще се лее кръв!

Бойците се сблъскаха силно, с оглушителен трясък на метал в метал; изглежда, че боецът в позиция „мин“ моментално изпадна в беда. Краката му започнаха да тупат отчаяно по дъските, давайки сигнал за нови движения на единствения му лакс, който срещаше големи затруднения да го защити от остриетата, опитващи се да срежат плътта му.

Баща ми всъщност се беше сражавал на тази арена. Беше ми разказал, че един боец казва на лакса си какво да прави, като потропва по пода с ботуши. Това беше звуков код, система, наречена Улум.

— Боец, който е загазил, се казва Канус — каза Тайрън, като клатеше глава, — и няма да издържи още много дълго така, както отиват нещата. Сандор е прекалено добър за него.

Беше очевидно, че противникът му, който се биеше зад три лакса, бе далеч по-добре подготвен. Отначало хватката бе много еднопосочна и Канус бе неотклонно отблъскван. После, най-сетне, нещата се промениха: Канус, изглежда, си възвърна донякъде контрола и борбата стана по-равностойна.

Започна бърз, сложен танц. Започнаха да се оформят определени модели. Бях почти хипнотизиран от ритмичното връхлитане и отдръпване. Остри мечове проблясваха на светлината на факлите. Пот блестеше по челата на двамата бойци; всеки танцуваше предпазливо зад облечените в доспехи лакси, които ги защитаваха.

— Това си струва да се гледа. — Тайрън прекъсна мислите ми с оживен глас. Нещата на терена се бяха променили отново. — Гледай трите лакса на Сандор. Заемат позиция, известна като „пирамидата“.

Сега Сандор беше притиснат като в сандвич между два отбранителни лакса, един пред него и един отзад. Те се превърнаха в диаметъра на колелото, което започна да се върти, първо в посока обратна на часовниковата стрелка, а после — в нейната посока. Докато колелото се въртеше, третият лакс на Сандор се хвърли в ожесточена атака, така че Канус беше изтласкан обратно до далечната стена.

А после прозвуча гонг, зашеметявайки ме, когато звукът отекна през пода. В отговор, бойците се отскубнаха един от друг и размениха позициите си.

Сега и двамата бойци стояха пред лаксите си, вместо зад тях.

Какво ставаше? Бях сигурен, че баща ми никога не ми беше разказвал за това!

— Сега става още по-опасно, момче — обясни Тайрън. — След петминутна схватка зад лаксите бойците трябва да се изправят пряко един срещу друг, ставайки уязвими за мечовете на противника си и неговите лакси!

Когато битката започна отново, ми се струваше невъзможно двамата бойци да успеят да оцелеят повече от няколко секунди. В края на краищата, лаксите имаха брони, но мъжете носеха само къси панталони и жакети. Със сигурност плътта им щеше да бъде накълцана…

Но изглеждаше, че макар двамата мъже отчаяно да се опитваха да се порежат взаимно, никога не можеха да се приближат достатъчно.

Ръцете на лаксите бяха далеч по-дълги от човешките. Двамата мъже танцуваха с гърбове, почти докосващи гърдите на лаксите им, които си служеха с дългите си ръце, за да посягат напред и да парират всяка атака.

Продължи така още няколко минути. Още колко време можеше да мине, преди един от тях да бъде лошо посечен, чудех се.

Тази мисъл едва ми бе хрумнала, когато едно острие проби защитата му и принуди Канус да се блъсне назад в лакса си: сега бяха притиснати към стената на арената.

Канус беше посечен отново и нададе писък, по-пронизителен дори от този на тромпета, надуван от главния разпоредител. Стори ми се прекалено висок, за да идва от човешко гърло. Мечовете проблясваха и видях как едно острие потъна в гърлото на лакса на Канус. После остриетата отново започнаха да се врязват в тялото на мъжа и кръвта пръскаше навсякъде.

Зрителите ревяха и ликуваха възбудено. Повечето бяха скочили на крака. Междувременно Тайрън и аз останахме по местата си. Бях онемял от ужас, докато той клатеше глава към зрелището под нас.

Облеченият в броня лакс и човекът се плъзнаха заедно по стената. Но дълго преди да се свлекат на купчинка в подножието й, остриетата на мечовете се извиваха в дъги надолу, врязвайки се в плътта на пищящия Канус.

Под тялото му започна да се образува локва кръв и се разля навън по дъските, а писъците му постепенно отслабнаха.

Най-после тълпата замлъкна. Чувах само слаби вопли от умиращия боец, а след няколко секунди те спряха напълно.

Не можех да не забележа реакциите на зрителите около нас. Някои се взираха с отворена уста и широко разтворени, възбудени очи, почти точещи лиги при зрелището на смъртта на човека. Други, като стареца от лявата ми страна, просто клатеха печално глави. Чух го да промърморва под нос думата „мърляво“.

Под нас победителят повдигна ръце да приеме аплодисментите, докато мъртвецът беше извлечен от арената безцеремонно. Диря от кръв беляза напускането му на арената.

— Битките за тази вечер далеч не са приключили — каза Тайрън, — но мисля, че видя достатъчно засега. — Той се изправи на крака, даде ми знак да го последвам и излезе пръв от арената, изкачвайки се по редовете от седалки, докато стигнахме до изхода.

— На Арена 13 умират хора… — говореше бавно и обмислено. — Това не е главното намерение, но се случва. Видя онези петна по пода. Това е кръв. Част от нея е много стара. Друга е едва от миналия сезон. А скоро ще се добави още.

Той спря и се обърна да ме погледне в лицето, взирайки се в очите ми:

— Дали не се вразуми и не размисли, момче? — попита.

Отворих уста да отвърна, но преди да успея да проговоря, той изпусна продължителна въздишка:

— Виждам го в лицето ти! Очите ти блестят от възбуда. Дори след това, което казах, след нещата, които видя, все още не си размислил, нали?

Поклатих глава:

— Искам да се бия на Арена 13.

— Упорит си, ще ти го призная, момче. И въпреки усилията ми нищо, което казах, не те разубеди. Това е нещо, което правя с всичките си потенциални възпитаници — трябва да съм сигурен, че са напълно убедени.

Почувствах прилив на надежда. Дали възнамеряваше да ме приеме, помислих си с надежда.

Той посочи надолу:

— И така, момче, да се връщаме в къщата ми. Гладен ли си?

Кимнах.

— Е, днес ще вечеряш добре. Всичките ми възпитаници се хранят добре.