Джоузеф Дилейни
Арена 13 (3)

1.
Бой с тояги

Пръчките и камъните могат костите ми да строшат,

но ордумите са далеч по-смъртоносни.

Сборник с древни приказки и балади

Гледах как двамата бойци с тояги се обикалят предпазливо в кръг. Момчето с русата коса беше високо и бързо, местен първенец, който побеждаваше всички участници. Вече го бях гледал как побеждава четирима противници с лекота, но петият му създаваше повече затруднения. Беше тантурест и мускулест, но имаше изненадващо бързи реакции.

Тези бойци бяха с няколко години по-възрастни — може би на седемнайсет-осемнайсет — и много по-едри от мен. Дали можех да победя шампиона? Бях ли достатъчно добър? Чудех се.

Вече имаше разменени удари, но никой не беше попаднал на достатъчно сериозно място.

Бореха се на пуста земя в покрайнините на града, в границите на кръг от развълнувани зрители, които размахваха юмруци във въздуха и крещяха, стиснали билети за залагане, купени от отговорника за залаганията, който гледаше състезанието от разстояние. Публиката беше предимно от млади хора — юноши като мен самия — но имаше и хора на средна възраст: те демонстрираха същото въодушевление, като ръкомахаха и крещяха окуражително на боеца, когото подкрепяха.

Да залагаш срещу шампиона, беше рисковано: имаше вероятност да си изгубиш парите. Макар че ако по случайност спечелеше, човек получаваше сума четири пъти по-голяма от залога. Не бих рискувал да заложа срещу този участник. Въпреки умението на съперника му, изглеждаше сигурно, че той ще триумфира.

Дори и да исках, не можех да заложа, защото нямах пари. Вървях пеш от почти две седмици и току-що бях пристигнал в Гиндийн. Не бях ял нищо от повече от ден и отчаяно се нуждаех от храна. Ето защо бях дошъл да гледам боя с тояги. Надявах се да участвам. Отговорникът подреждаше борбите така, че да може да изкара пари от залагането, но плащаше само на спечелилия боец.

Внезапно ниското мускулесто момче заряза всякаква предпазливост и атакува буйно, изтласквайки противника си назад. За няколко секунди изглеждаше, сякаш агресивността и бързината му ще надделеят. Но високото русо момче пристъпи напред и тежко стовари тоягата си в устата на противника си.

Когато полираното дърво се удари в плът и зъби, се чу силно туп, последвано от мек жвакащ звук.

Изгубилият залитна назад, плюейки късчета зъби, докато от устата му шуртеше кръв и квасеше предницата на ризата му.

Това беше, край. Сега беше моето време — или поне се надявах така.

Присъединих се към задния край на малката опашка от зрители, които чакаха да приберат печалбата си. Най-после стигнах отпред и се взрях в събирача на залозите. Носеше син шарф, преметнат по диагонал през тялото: знакът на занятието му — събирач на залози. Силната му челюст и близко разположени очи го правеха да изглежда опасен; освен това носът му беше лошо счупен и смачкан върху лицето му.

— Къде ти е билетът за залагане? — попита настойчиво той. — Побързай, нямам цял ден!

Докато говореше, видях липсващите и изпочупени зъби. Предположих, че едно време самият той е участвал в битки с тояги.

— Не съм дошъл да залагам — казах му. — Искам да се бия.

— Ти си от земите долу на юг, нали? — попита подигравателно той.

Кимнах.

— Нов ли си в Гиндийн?

Кимнах отново.

— Бил ли си се много с тояги преди?

— Много — погледнах го право в очите, като се опитвах да не мигам. — Обикновено печеля.

— Тъй ли било? — Той се засмя. — Как те наричат, момче?

— Името ми е Лейф.

— Е, не ти липсва смелост, Лейф, това ще ти го призная. Така че ще ти дам шанс. Можеш да се включиш в следващата схватка. Тълпата обича да вижда нова кръв!

Бях получил шанса си по-лесно, отколкото очаквах.

Той ме поведе към центъра на участъка от кална трева и сложи едрата си месеста лява ръка върху темето ми. После посочи високото русо момче, чийто предишен противник сега не се виждаше никъде, и му направи знак да дойде напред, за да застане от дясната му страна.

— Роб спечели отново! — изкрещя. — Дали това момче ще бъде победено някога? Е, може би времето му най-сетне дойде… Това е Лейф, който е нов в града. Бил се е преди, долу на юг. Бил се е и е побеждавал. Може би едно провинциално момче може да покаже на вас, градските младежи, едно-друго. Така че елате и обявете залозите си!

Минаха миг-два, преди някой да реагира. Повече от двеста чифта очи ме оглеждаха преценяващо. Някои от зрителите се хилеха, други се взираха в мен с неприкрито презрение.

Междувременно аз преценявах противника си. Бялата му риза блестеше в светлината на късното следобедно слънце, а тъмните му панталони и кожени ботуши бяха с добро качество. В контраст с него моята зелена карирана риза беше покрита с петна мръсотия от пътуването, а левият крачол на панталона ми имаше дупка на коляното. А сега хората се бяха втренчили в обувките ми, чиито подметки се развяваха, разлепени на пръстите. Освен това кожата ми беше по-тъмна от тази на когото и да било от другите присъстващи. Някои зрители просто поклатиха глави и си тръгнаха.

Ако никой не искаше да заложи, нямаше да получа шанс да се бия. Трябваше да се бия и трябваше да спечеля.

За мое облекчение обаче, пред нас скоро се оформи малка опашка и хората направиха залози.

Щом това приключи, се изправих пред следващия си проблем.

— Нямам тояга, с която да се бия. Едва ли някой би могъл да ми заеме… — попитах събирача на залозите, повишавайки глас, така че тълпата също да може да чуе.

Бях оставил бойните си тояги у дома при приятеля ми Питър. Не бях заминал за Гиндийн, за да ставам боец с тояги. Мислех си, че онези дни са зад гърба ми.

Събирачът на залози завъртя очи и изруга под нос, а няколко души от опашката се отдръпнаха, внезапно изгубили интерес. Но после някой сложи тояга в дясната ми ръка и мигове по-късно се изправих срещу шампиона, докато тълпата образува кръг около нас. Незабавно видях, че съм изправен пред нов проблем. Беше късен следобед и слънцето беше доста ниско в небето. Блестеше право в очите ми.

Противникът ми тръгна към мен приведен — тъмен силует, очертан на фона на слънцето. Примижах към него, очаквайки атаката му, и той се хвърли към мен. Беше бърз и едва избегнах удара. Извих се наляво и започнах да обикалям в кръг, докато той ме следеше с очи.

Тълпата започна да скандира името му:

— Роб! Роб! Роб!

Искаха той да спечели. Аз бях пришълец.

Продължих да обикалям в кръг, докато слънцето вече не ме заслепяваше, и се взрях отново в сините му очи. Той вече не беше приведен и отново забелязах колко ужасно висок беше. Щеше да има много по-силен замах от моя. Трябваше да го накарам да се престарае, а после да се приближа.

Той нападна отново и аз се сниших и се отдръпнах, когато тоягата му профуча като светкавица над дясното ми рамо. Този път едва не ме беше уцелил. Обувките ми не ми помагаха. С всяка стъпка подметките шляпаха във влажната, хлъзгава трева.

Съсредоточи се, Лейф, съсредоточи се, казах си.

Следващия път, когато той нападна, не бях достатъчно бърз. Роб ми нанесе болезнен удар по дясната ръка и аз изпуснах тоягата.

Тълпата незабавно нададе мощен радостен възглас.

Едно от правилата на битките с тояги гласи, че каквото и да става, не трябва да изпускаш оръжието си. Направиш ли го, схватката на практика е приключила: противникът ти може да се приближи и да те удари, без да се бои от контраатака. Ударът беше уцелил нерв и беше вцепенил дясната ми ръка, която сега висеше отстрани до тялото ми.

Бях започнал с известна увереност — помнех всичките си победи у дома, — но може би бях преценил погрешно ситуацията. В края на краищата градът беше далеч по-гъсто населен, отколкото селската област, от която идвах. Съвсем ясно беше, че при наличието на повече бойци с тояги стандартите ще са по-високи.

Роб се усмихваше, вдигнал тоягата си, докато се приближаваше. Запитах се дали щеше да се цели в устата ми — ако беше така, вероятно щях да си изгубя зъбите.

Тълпата започна да скандира отново, по-високо и по-високо:

— Бягай, заеко, бягай! Бягай, заеко, бягай! Бягай! Бягай! Бягай!

Смееха се, докато скандираха. Искаха да се предам и да избягам.

Така беше разумно да постъпя. Защо да чакам тук да ми разбият зъбите?

Така и не разбрах дали Роб се целеше в челото, или в устата ми. Шмугнах се под удара и се претърколих близо до ботушите му, като сграбчих тоягата с лявата си ръка. Вече бях на крака, преди да се обърне с лице към мен.

После изритах безполезните си обувки — първо дясната, а после лявата. Времето сякаш забави ход и чух как всяка от тях шляпна долу в тревата. Разперих пръстите на краката си и се вкопчих в тревистата повърхност. Така беше по-добре. След това улових здраво тоягата. Дясната ми ръка още беше вдървена, но това нямаше значение. Предпочитам да си служа с дясната ръка, но съм почти толкова добър с лявата. Мога да се бия с която и да е от двете.

Атакувах.

Роб беше бърз, но аз също съм бърз — много бърз. Може би бос не бях толкова пъргав, колкото щях да бъда, обут в чифт хубави ботуши, но бях достатъчно бърз. Уцелих го по дясната китка, после високо по лявото рамо — не достатъчно силно, за да вцепеня ръката му и да го принудя да изпусне тоягата си, но успях да го разгневя, а точно това исках.

Самият аз имах основателна причина да съм разгневен. Бях ранен, а много малко от зрителите искаха аз да победя. Само около четирима души бяха заложили на мен. Но един боец с тояги, чието зрение се замъглява от гняв, е направил голяма крачка към поражението. Когато се биех, винаги се опитвах да запазя спокойствие, но виждах, че противникът ми е разярен. Несъмнено рядко понасяше удари. Може би се чувстваше засрамен пред поддръжниците си и искаше отмъщение. Каквато и да беше причината, сега му бях влязъл под кожата и той стана безразсъден. Налетя ми, размахвайки тоягата си, сякаш искаше с един удар да отнесе главата от раменете ми.

На три пъти не уцели, защото аз отскачах с танцова стъпка, отстъпвайки през тревата. След третия му опит обаче внезапно се озовах в обсега му.

За секунда беше съвсем открит за нападение — така че се възползвах от шанса си.

Можех да го ударя в устата — повтаряйки онова, което той бе причинил на предишния боец. Някои бойци бяха свирепи и обичаха да нанасят възможно най-големи поражения на противника си. Но аз наистина харесвах боевете с тояги и предпочитах да упражнявам умението и бързината, които водеха до победа, вместо да нанеса удара, който слагаше край на схватката.

Затова ударих Роб с минимална сила: просто бърз удар по челото, който дори не го разкървави.

Беше достатъчен.

Роб изглеждаше зашеметен. Тълпата замлъкна.

Бях спечелил. Единствено това имаше значение.

Събирачът на залози се усмихваше, когато ми изплати печалбата.

— Добър си. Много бърз! — каза. — Върни се утре по същото време и ще ти намеря някой още по-добър, с когото да се биеш.

— Може би — казах с усмивка, просто от вежливост. Нямах намерение да го правя. Битката с тояги не се вместваше в плановете ми.

Сега можех да си купя храна и ми останаха малко пари — достатъчно, за да дам да ми закърпят обувките.

Онази нощ спах в една плевня в покрайнините на града. Станах призори и се измих на една улична помпа, опитвайки се да си придам възможно най-представителен вид за срещата, която си бях наумил — с Тайрън, един от най-важните хора в град Гиндийн.

Имах печеливш син билет. Той ми даваше правото да бъда обучаван от най-добрия — а това беше Тайрън.

Исках да се обуча да се бия на Арена 13.