Джоузеф Дилейни
Арена 13 (27)

25.
Кого обичаш?

Лесно е да започнеш война.

Но някои войни нямат край.

Амабрамсъм:

Книга на мъдростта на Джентай

Луната вече беше изгряла и бе почти пълна, макар че още беше скрита зад хълма, така че небето бе много тъмно, само с няколко студени и много далечни, разпръснати звезди.

През ума ми постоянно пробягваха образи. Отново и отново виждах как умиращият Кърн се обръща и поглежда нагоре към Тийна за последен път. При този ярък спомен от гърлото ми се изтръгна дълбоко ридание. Тайрън ми хвърли бърз поглед, но не каза нищо. Помъчих се да прогоня картината от главата си и да се съсредоточа върху света около мен.

Постепенно изровеният път между дървените жилища стана по-стръмен и конете започнаха да забавят ход. Знаех, че Тайрън предпочиташе конете пред воловете: като цяло те бяха по-бързи, но когато наклонът стана по-силен, те започнаха да опъват сбруята и по хълбоците им започна да се лее пот. Нямаше голямо съмнение, че воловете бяха по-подходящи за такава задача.

Когато излязохме от Гиндийн, жилищата станаха по-малобройни, а малкото, покрай които минавахме, изглеждаха изоставени и порутени. Тази нощ обаче по голия, тъмен склон нямаше и следа от пискюлести. Някъде отвъд следващото възвишение се издигаха онези тринайсет шпила, но ние отивахме към цитадела, чиито укрепления се простираха далеч отвъд сивите й каменни стени.

Чувствах се едновременно нервен и любопитен за онова, което лежеше напред. Исках да попитам Тайрън за Таласъма. Спираше ме само едно — странното споменаване за душата на Кърн. Заради това ме беше страх да разпитвам повече — сякаш отговорите можеха да разкрият един Тайрън, различен от онзи, когото уважавах и на когото се възхищавах: суеверен странник, когото почти не познавах.

Как можеше да откупиш душата на човек, чудех се.

Докато се изкачвахме, въздухът стана хладен и внезапно пред нас започна да се вихри гъста мъгла, чиито струйки се навиваха като змии с едничка определена цел: да образуват непробиваема бяла стена. Сякаш бяхме проникнали в ниски облаци — макар преди това да не бях видял дори помен от облаци, а в нощ през късното лято, когато въздухът още е топъл, плътната бяла пелена, която ни беше обгърнала без предупреждение, със сигурност не можеше да е от естествен произход.

После, така внезапно, както се беше спуснала, мъглата се озова под нас, като бяла яка, обгръщаща склона; над нея, целият пейзаж се къпеше в лунна светлина, а големите стени и тринайсетте извити шпила на цитаделата на Таласъма се надигаха като мрачен звяр пред нас.

Тайрън спря конете и с рязка заповед — „Донеси кесията!“ — скочи на земята.

Торбичката с парите, макар и просто завързана с връв, беше прикрепена към дълъг клуп от предпазна верига. Щом я откачих от каруцата, я преметнах около врата си. Беше тежка и с мъка настигах Тайрън, който тръгна с едри крачки по външния край на нещо, което скоро се оказа извита стена. Но ако не беше фактът, че беше от камък, а не от дърво, все едно обикаляхме външния край на Колелото.

На интервали покрай стената имаше многобройни тъмни отвори, големи колкото през тях да се провре човек. Всеки от тях се спускаше под стръмен ъгъл, а тревата около тях беше оплискана с кал, сякаш често се използваха от пискюлестите. В нощта, когато тримата джентайски воини ни се бяха притекли на помощ, бях видял някои от пискюлестите да се измъкват, плъзвайки се в тунели като тези. Подминахме големите порти, по които онези джентаи бяха блъскали, но без да хвърли дори бегъл поглед натам, Тайрън продължи по стената.

Най-после стигнахме до голям, извит, сводест вход. Никаква порта не препречваше пътя ни и Тайрън свърна вътре без колебание: прекоси малък настлан с каменни плочи вътрешен двор и влезе в тъмен тунел. Напред не проблясваше дори най-малка светлинка и ако не беше звукът от стъпките на Тайрън, трополящи по каменните плочи, щях да се върна.

Струваше ми се лудост дори изобщо да идваме в тази мрачна цитадела, но да влезем посред нощ, ми изглеждаше невероятно безразсъдно. После обаче си помислих за Кърн, причината, заради която бяхме дошли на това страховито място, и се опитах да прогоня собствените си страхове от ума си. Трябваше да имам вяра, че Тайрън знаеше какво прави и че от това ще излезе нещо добро.

Едно нещо вече беше сигурно отвъд всяко съмнение: Тайрън знаеше точно къде отива. Беше идвал в цитаделата на Таласъма преди.

Излязохме от тъмнината на тунела в голямо пространство, осветено от стотици потрепващи свещи. Някои бяха закрепени за стените, други — сложени в огромни железни свещници на пода. Въпреки светлината им, стените се издигаха толкова високо над нас, че таванът се губеше в полумрак. Както отляво, така и отдясно се издигаха редици от колони, зад които лежаха зловещи сенки, със смътните очертания на други колони отвъд тях.

Подът беше направен от мрамор, със сложни изображения на преплитащи се фантастични създания; представляваше сложна блещукаща мозайка, оформена от яркочервени, жълти и наситено пурпурни багри. Тайрън тръгна бързо напред и тогава видях, че в далечния край на стаята три стъпала водеха нагоре към издигнат подиум, на който стоеше огромен трон.

Когато се взрях в него, косъмчетата на тила ми започнаха да настръхват.

Тронът беше зает…

Отначало си помислих, че седналата фигура е великан, може би три или дори четири пъти по-едър от човек. Но когато приближихме, осъзнах, че беше просто илюзия, създадена от размера на залата и разположението на колоните.

Със сигурност беше много впечатляващо, без съмнение целящо да вдъхва страхопочитание във всеки, който се приближеше към трона. А докато прекосявахме залата, усетих, че ме наблюдават и от двете страни; чувство, което беше подсилено от смущаващи шепот и мърморене, толкова слаби, че бяха почти недоловими.

Погледнах бързо наляво и надясно, търсейки сред колоните, но нямаше и следа от никой друг, освен фигурата, седнала на трона.

Защо нямаше слуги? И наистина ли това бе Таласъма, моят враг, или беше просто някой пазител на преддверие, отвъд което се криеше нещо още по-могъщо, невиждано досега?

Въпросът ми моментално получи отговор, защото, за мое слисване, Тайрън внезапно се свлече първо на колене, а после по лице пред трона. Остана да лежи там дълго, докато аз се опитвах да се приспособя към онова, което виждах.

Можеше ли това наистина да е Тайрън, най-добрият учител по бойни умения в цял Гиндийн? Тайрън, който беше уважаван нашир и надлъж в града. Взрях се нагоре към трона, опитвайки се да разбера какво можеше да го е накарало да се държи по такъв начин. Именно тогава Таласъма бавно обърна глава в моята посока и очите му се приковаха върху моите.

Вече не носеше бронзовия шлем. Наистина ли това беше създанието, което току-що беше погубило Кърн на арената, запитах се.

Имаше тяло на човек, а дрехите му бяха тъмни и в тях нямаше нищо необичайно, но ръцете му бяха дълги като на лакс. Носеше жакет с дълги ръкави от хубава кожа и панталоните му бяха ушити от първокласен шивач, а на облегалката на трона му беше преметнато наметало с дълги ресни, всяка от които завършваше с черно мънисто. Именно оттам слугите му бяха получили името си.

После обаче забелязах ботушите му — ботуши, направени за битки на Арена 13, леки и здрави, пристегнати с връзки високо на глезена. Веднъж Тайрън ми беше казал, че преди десетина години в града било модно запалянковците да носят такива ботуши, подражавайки на бойците, които подкрепяли. Но нещата вече не стояха така; ако не се брояха Куин и някои участници в битки с тояги, сега само истинските бойци носеха такива ботуши извън арената.

Ботушите изглеждаха нови, но бяха осеяни с тъмни петънца. Потреперих, когато осъзнах, че това беше кръв от Арена 13.

Беше кръвта на Кърн.

Таласъма продължи да се взира в мен и коленете ми затрепериха. Отначало треперенето беше съвсем леко, но по някаква причина отстъпих една крачка назад и треперенето започна да се усилва, а краката ми да омекват все повече, докато вече заплашваха да се подгънат под мен. Още секунда и щях да падна; точно навреме обаче Таласъма насочи погледа си обратно към Тайрън, който се беше изправил на крака.

— Господарю — каза Тайрън, — дошъл съм да помоля за огромна услуга.

Таласъма кимна едва доловимо, сякаш в знак, че разрешава на Тайрън да продължи. Освободен от погледа му, успях да го разгледам още веднъж.

Главата му беше малко по-голяма от нормалното и без нито един косъм по нея. Нямаше дори помен от лицево окосмяване. Носът беше голям и закривен, така че той приличаше на някой от големите хищни орли, които се рееха над Южните планини през пролетта.

— Господарю, младежът, когото победи на арената тази вечер, беше съпругът на моята дъщеря — продължи Тайрън. — Би ли ми позволил да откупя останките му?

При думата „останки“ изстинах. Той говореше за Кърн, който напоследък беше толкова изпълнен с живот и надежда, толкова щастлив със съпругата и детето си, толкова горд със своите бързо развиващи се умения в Триг.

Настъпи дълга пауза, а после Таласъма проговори. Вместо да отговори на въпроса на Тайрън, самият той зададе такъв.

— По-голямата ти дъщеря добре ли е?

— Да, господарю — отвърна Тайрън. — Тя е в добро здраве. Но се боя, че онова, което се случи, ще унищожи разсъдъка й, освен ако ти не се покажеш милостив.

— Колко си донесъл? — попита Таласъма.

Тайрън се обърна и ми махна да изляза напред, така че изхлузих верижката от врата си и сложих кесията на мраморния под до него. Тайрън веднага коленичи пред нея, развърза връвта и измъкна шепа златни монети, оставяйки ги да паднат през пръстите му с донякъде драматичен жест, да се посипят в златен дъжд обратно в кесията.

— Това е само предварителна сума, господарю. Ще ти дам два пъти по толкова за останките на Кърн.

— Това ще включва ли душата му? — попита Таласъма.

Настъпи дълго мълчание. Най-сетне, с приковани в пода очи, Тайрън кимна едва доловимо.

— Тогава се спазарихме — каза джинът. — За сума, двойно по-голяма от тази, която поставяш пред мен, можеш да получиш останките, както се споразумяхме. Можеш да ги вземеш сега, потрябва да получа пълната цена преди новолунието.

От колоните вляво от нас изникна качулата фигура: един от пискюлестите, понесъл голяма черна дървена кутия. Той спря пред трона и се поклони на Таласъма, като остави кутията пред Тайрън. След като се поклони още веднъж на господаря си, той се оттегли в сенките зад колоните.

Таласъма даде знак и Тайрън моментално падна на колене пред кутията. Макар да нямаше видими панти или закопчалки, той бързо повдигна капака й и смъкна предната плоскост, сякаш беше запознат с подобни устройства.

Можех само да се взирам ужасено в онова, което сега се виждаше ясно вътре в кутията.

Беше главата на Кърн.

В гърлото ми се надигна жлъчка и с усилие задържах съдържанието на стомаха си.

Предстоеше нещо още по-ужасно, защото беше ясно, че главата е още жива. Крепеше се на няколко преплетени фибри, които наподобяваха корени или плесен, а лицето бе ужасяващо оживено, присвиващо се като от спазми. Но чертите внезапно се успокоиха, а очите се отвориха и погледнаха право към Тайрън. Миг по-късно погледът им падна върху мен и разбрах без сянка от съмнение, че главата беше в съзнание. Че Кърн, дори в това ужасяващо състояние, все още беше жив и съзнаващ, все още можеше да ни разпознае.

Сега по бузите ми се стичаха сълзи. Защо трябваше да се допуска такова ужасно нещо да се случи на Кърн? Спомних си търпеливия учител; видях го как държи ръката на съпругата си и я гледа с усмивка в очите; как целува детето на коляното си.

Устата на Кърн започна да се движи. От нея не излезе звук, но по устните му се образува розова пяна. Тайрън положи много нежно ръка върху главата му, като баща, който полага длан върху главата на детето си.

Гледах, изпълнен с тъга и ужас. Сега, когато се обърнах пак да погледна Таласъма, видях отново обувките на майка ми, лежащи във високата трева край брега на реката. Видях мъртвото й тяло с изцедена кръв. Видях гневните очи на баща си, докато ме налагаше с юмруци, прогонвайки ме. Видях как къщата ни гори и усетих мириса на овъглената плът на родителите си.

Бях излязъл от къщата на Тайрън така, както и влязох в нея, облечен като за галерията, и, подобно на Тайрън, все още носех два меча на колана си. Сега поривът ми да убия Таласъма беше толкова завладяващ, че още преди да осъзная какво правя, бях измъкнал остриетата си и бях направил три крачки към трона.

Таласъма не реагира, но самото време сякаш застина и бавно, много бавно, осъзнах чудовищността на постъпката си.

Изваждането на мечовете беше инстинктивна реакция, породена от дълбоки емоции, които сега закипяха в гърлото ми, лишавайки ме от дар слово. Нещо вътре в мен копнееше да сложи край на живота на зловещото създание на трона, джинът кръвопиец, който беше извършил такива неописуеми неща.

Но сега не само емоцията ме лиши от способността да говоря. Очите на Таласъма ме оглеждаха и никога не бях виждал такива очи. Белите им части бяха необичайно големи, малките тъмни ириси се намираха над центъра на всяка от орбитите. Бях чувал израза „гняв, който кара очите ти да побелеят“, използван за описване на ярост, която те кара да изцъклиш очи. Тук имаше нещо от това, но ако този гняв беше насочен към мен, то никога преди не се бях сблъсквал с такъв.

Защото очите бяха студени и се взираха немигащо, както голяма хищна риба от най-тъмните дълбини на океана, лишена от чувства и жал, се взира в миниатюрно късче живот, попаднало във владенията й. Зад тези очи нямаше емоция, нямаше състрадание. Бяха като прозорци, през които нещо напълно чуждо и непознато надзърташе към света на човеците, и аз се помъчих да се отскубна от огромна тежест, която ме влачеше надолу в неописуеми дълбини от мрак.

С крайчеца на окото си видях Тайрън да се взира в мен: по лицето му светкавично премина поредица от емоции, но беше невъзможно да ги разчета. Бях предизвикал още беди. Трябваше да овладея чувствата си. Той сигурно щеше да се ядоса.

Беше казал, че съм някой, на когото може да разчита, а сега аз го бях разочаровал.

Внезапно Тайрън падна отново на колене, проснат пред трона, и докато говореше, започна да удря ритмично челото си в мраморния под.

Беше трудно да разбира изричаните бързо и неясно думи, но беше ясно, че сега Тайрън умоляваше за живота ми. Стоях там като глупак, неспособен да проговоря или дори да помръдна, докато той най-сетне се изправи на крака, приближи се до мен, и като хвана здраво ръцете ми, прибра мечовете ми обратно в ножниците.

Сега ме бе обгърнал бащински с ръка и, внезапно шокиран, видях, че плачеше. Най-после, изглежда, се успокои и заговори бавно и внимателно.

— Момчето е младо и буйно, господарю. Не биваше да го водя тук. Той не знае какво прави. Но аз ще го науча. Само ми дай време, господарю. Ще видиш как може да се промени.

— Може би — призна Таласъма, — но преди да реша какво да се прави, искам да задам един въпрос.

Отново прикова студения си поглед върху мен:

— Кого обичаш, момче? — попита бавно.

Това беше странен въпрос. Не исках да отговарям, но знаех, че ако откажа, никога нямаше да изляза от това място жив. А знаех също и че зад тези стени дебнеха неща, по-ужасни от смъртта.

Опитах се да отговоря, но бях изпълнен с объркване. Вече нямах баща или майка, които да обичам. Таласъма носеше отговорност за смъртта им. Дейнън ми беше приятел, но по отношение на емоциите Куин беше тази, с която се бях чувствал най-близък, откакто пристигнах в града. Бях силно привлечен към нея, но чувствата ми не можеха да се опишат като любов. Във всеки случай тя беше имала чувства към Йон и откакто открих това, се бях опитал да се държа на разстояние от нея. И макар да смятах Тайрън за свой приятел и настойник, не го обичах така, както някога бях обичал баща си.

Така че можех да дам само един отговор.

— Не обичам никого — отвърнах.

За пръв път Таласъма се усмихна.

— Можеш да вземеш със себе си две души, Тайрън — каза той. — Но цената ще бъде удвоена, а цялата сума все още трябва да бъде платена, преди да настъпи новолунието.

Тайрън започна да бръщолеви думи на благодарност, но Таласъма го накара да замълчи с жест. Отново гледаше към мен.

— Ти се осмели да ме заплашиш, момче, и за това трябва да бъде платена цена. Трябва да бъдеш наказан. Един ден, в подходящия момент, ти ще се промениш — каза Таласъма. — Ще се научиш да изпитваш към другите онази емоция, която човекът нарича любов. Един по един, докато растеш, броят на онези, които обичаш, ще расте и дълбочината на тази обич също ще расте. Тогава, един по един, аз ще ти отнема онези, които обичаш. Късче по късче, ще ти отнема всичко, което ти е скъпо, докато останеш само ти. Едва тогава ще те убия. Едва тогава ще погълна душата ти.

Ръцете ми отново сякаш заживяха собствен живот: те посегнаха да извадят мечовете за втори път. Но Тайрън вече беше вдигнал дървената кутия и беше обвил другата си ръка около мен с желязна хватка: обръщаше ме и ме буташе насила по мраморния под към вратата в далечния край на залата.

Щом стигнахме до каруцата, Тайрън хвана поводите и подкара конете обратно надолу по хълма, докато аз седях до него, изгубил дар слово. Ужасът от състоянието на Кърн беше огромна тежест, която лежеше върху душата ми като оловен ковчег.

Но изпитанието още не беше приключило. Осъзнах, че Тайрън не поемаше по изровения път, който водеше обратно в града. Скоро се озовахме на горист склон, притиснат от двете страни от млади дървета. Тук Тайрън спря каруцата, хвана здраво кутията и скочи на тревата.

Последвах го, без да знам какво да очаквам. Намирахме се на малко сечище, а луната едва се виждаше между дърветата: бялата й светлина хвърляше призрачни сенки по тревата.

Взрях се в Тайрън, очаквайки да е бесен заради онова, което бях направил. Беше казал, че ми има доверие, но аз бях позволил на емоциите си да ме надвият. Отново го бях разочаровал. Той обаче изглеждаше тъжен и готов да заплаче.

Тайрън остави кутията на земята между нас и я отвори бързо. В сенките чертите на Кърн не се виждаха ясно, но забелязах как очите му се въртяха в орбитите си.

Гледах как Тайрън внимателно полага ръка върху челото на Кърн, така че пръстите му покриха очите, и промърморва бавно:

— Успокой се…

Проблесна острие и с два бързи удара Тайрън преряза фибрите под главата. Притисна клепачите, за да ги затвори, и въздъхна. После се качи отново в каруцата и се върна няколко мига по-късно с лопата.

Подаде ми я.

— Изкопай дълбока дупка — нареди.

Така че започнах. В един момент хвърлих поглед назад към него: той седеше с кръстосани крака пред кутията. Навсякъде около нас цареше пълна тишина — ако не се броеше звукът от плача на Тайрън.

По някое време се облегнах на лопатата и попитах дали дупката е достатъчно дълбока.

— Трябва ни по-дълбока, момче. Два пъти по-дълбока — отвърна той.

Когато беше готово, Тайрън сложи отворената кутия в дупката. Главата вече беше неподвижна. Изглеждаше, че целият живот милостиво я бе напуснал. После Тайрън отиде пак до каруцата и се върна няколко мига по-късно с метална кутия гъсто смазочно масло. Поля обилно съдържанието на дупката, а след това го запали.

Чу се свистене, избухна силен пламък и последва отвратителен мирис на горяща плът. Той заля дупката още два пъти. Още два пъти подпали пламъци, които се издигнаха в нощното небе.

— Не можем да поемаме никакви рискове — каза ми Тайрън. — Няма да повярваш на какво е способен Таласъма.

После, без повече обяснения, взе лопатата и започна да запълва дупката с пръст. Най-накрая поклати скръбно глава и добре отъпка с крака пръстта.

Върнахме се мълчаливо. Умът ми бе вцепенен.