Джоузеф Дилейни
Арена 13 (12)

10.
Костницата

Нека се люлеем под лунната светлина,

тази сериозна лунна светлина.

Сборник с древни приказки и балади

Скоро отново прекосявахме града: намаляващата луна тази нощ все още беше почти пълна и много голяма и ярка на хоризонта. Тръгнахме по различен път, не по този от предишната нощ, а когато отбелязах това, Куин ми каза, че се отправяме към кланицата, а не към Колелото. Къщите отстъпиха място на мозайка от кошари за добитък, повечето — празни, докато над нас тъмното туловище на огромната постройка започна да изпълва небето, като закри луната и погълна звездите. Носеше се силен мирис на животински тор и пот, който ме принуди да дишам през устата, вместо през носа.

— Със сигурност има по-подходящо място да се бием, отколкото тук — казах.

— Вътре е добре осветено, а по това време на нощта е тихо — каза Куин, забелязвайки отвращението ми. — След мръкване това е едно от най-безопасните места в Гиндийн. Никой няма да ни притеснява. Ако се бием където и да е другаде, ще привлечем внимание.

Докато се приближавахме, видях няколко работници, облечени в окървавени престилки, но те не ни обърнаха внимание и никой не ни попита нищо.

Вонята на кръв и изпражнения беше много по-ужасна — почти непоносима, — когато влязохме вътре.

— Ей там убиват добитъка. — Куин посочи към огромна врата, която беше отворена към нощното небе. Имаше локви кръв по пода и два грамадни чука, подпрени на стената. Отгоре висеше дълга верига с остри куки. Извиваше се под ъгъл от четирийсет и пет градуса и изчезваше през голяма дупка във високия таван. До далечната стена имаше също такава верига.

— Всичко свършва много бързо — обясни Куин. — Един удар и са мъртви. Две секунди по-късно труповете се извличат там горе и им прерязват гърлата. После веригата започва да се движи и ги отнася до касапите на следващия етаж. Но ние отиваме още по-високо. Тук долу никога не почистват както трябва и винаги е хлъзгаво от кръв.

Куин сякаш изпитваше наслада да ми разказва всички кървави подробности; от изражението ми се досещаше, че не ми е приятно. Дали възнамеряваше да ме смути и да ме постави в неизгодна позиция?

В гърлото ми се надигна жлъчка и преглътнах с усилие, мъчейки се да овладея стомаха си. С надеждата, че няма да се изложа, като повърна, последвах Куин до далечния ъгъл на обширното помещение и започнахме да се изкачваме. Не беше толкова зле, колкото изкачването върху купола на Колелото, но до най-горния етаж имаше много път.

— Това е помещението за костите — каза ми Куин. — Докато стигнат тук горе, по животните не е останало дори късче месо. Има големи каци, в които изваряват костите. От част от тях се прави пастет или супа — това е евтина храна за лаксите.

В мрака видях кости навсякъде, струпани на толкова високи купчини, че почти докосваха тавана: някои бяха сухи и жълти, явно много стари.

Тук мирисът на смърт не беше толкова силен и стомахът ми започваше да се успокоява. Последвах Куин между планините от кости, докато стигнахме далечния ъгъл. Тук широк сноп лунна светлина блестеше през голям висок отвор и правеше светлината достатъчно ярка, за да виждаме ясно.

Куин посочи широк дървен улей наблизо.

— Костите се изсипват два етажа надолу — каза ми тя. — Някои се смилат за туткал, но повечето служат за тор. Тук нищо не се губи.

Тя коленичи и развърза кожения вързоп, който носеше, а после го разтвори и остави съдържанието му на пода.

— Избери си тояга — предложи.

Вътре имаше четири тояги, много подобни на онези, които бяхме използвали в Мипосин. Малко по-дълги от меч Триг, те бяха дебели в края и заоблени, за да се намали вероятността от сериозно нараняване. Въпреки това битките с тояги все така бяха опасни. Познавах момче, което бе изгубило едното си око. Коленичих, избрах си тояга, после зачаках Куин да направи собствения си избор.

— И така, този лакс, когото повали днес… — поде тя, докато се изправяше с лице към мен. — Много добре е, че успя да направиш това още на първия ден, но няма да е достатъчно добре. Аз също повалих един, но моят беше истински, подготвен за арената. Твоят беше настроен само за тренировка. Сигурно е бил бавен.

— Той ли беше този, който те поряза? — попитах: очите ми се задържаха върху белега на лицето й.

Куин кимна:

— Но си струваше — каза тя. — Мъжете, които се бият на Арена 13, имат белези само по ръцете. Аз имам по-впечатляващ. Не уцели окото ми, защото бях твърде бърза за него…

Това се различаваше от версията, която бях чул от Палм — че баща й е пристигнал точно навреме да я спаси, — но тя очевидно не искаше да каже нищо повече по въпроса.

— Да отидем ей там — тя посочи надалече от улея. — Има повече пространство и е по-светло. Никой не идва тук горе по време на нощната смяна. Няма да ни безпокоят.

Взря се в мен за дълго, после се отдалечи, а сърцето ми биеше силно.

Последвах я в лъча от лунна светлина, където на пода имаше един чист, ясен участък.

Колкото и необичайни да бяха обстоятелствата, в мен се надигна прилив на вълнение, както ставаше преди всяка схватка. Беше странно да се бия с момиче, но това не променяше най-важното — винаги се биех за победа.

— Готов ли си? — попита Куин. — Победа в едно от три?

Кимнах, но после, без предупреждение, тя атакува.

Чудех се какво всъщност беше станало, когато Куин се беше изправила срещу лакса. На кого беше редно да вярвам — на нея или на Палм?

След броени секунди знаех отговора.

Участвах в истинска битка, а Куин беше бърза. По-бърза от всеки, с когото бях влизал в схватка някога преди.

Тя се хвърли напред, целейки се в главата ми. Когато се отместих, тя ме последва с танцова стъпка, като се въртеше и кръжеше, и се прицели да забие тоягата в лявото ми слепоочие. Сниших се надясно.

Твърде късно осъзнах грешката си. Сега тоягата беше в лявата й ръка и ме улучи над дясното око, поваляйки ме на колене. Ударът беше силен и от него ми призля.

Куин направи две стъпки назад.

— Първа кръв за мен — каза тя.

Осъзнах, че имаше право. В окото ми се стичаше кръв. Избърсах я с опакото на ръката си и се подготвих за следващата й атака.

Този път я наблюдавах по-внимателно. Местенето на тоягата от едната в другата ръка беше трик, който не бях виждал преди, но нямаше отново да ме хване неподготвен.

Куин се усмихна и бързо прехвърли тоягата от дясната в лявата си ръка, после обратно в дясната. Движението беше елегантно, наистина умело; сигурно беше прекарала часове наред в упражняването му.

Концентрирах се силно, обхващайки с поглед всичко у нея: танцуващите крака, позата на тялото й, после очите й; особено очите й.

Бях готов за следващата й атака.

Куин се прицели към челюстта ми. Отново отстъпих извън обсега й, после смених посоката. Тя беше бърза, но аз бях най-добрият боец с тояги в Мипосин.

Куин не отстъпи достатъчно бързо и я уцелих по челото с бърз удар със задната част на ръката, точно над дясното око. Раната беше почти същата като тази, която тя ми беше нанесла. Залитна, но не падна. Кръвта вече се стичаше на тънка струйка в очите й.

Тя ми се усмихна.

Стоеше точно в лъча лунна светлина и когато се усмихна, лицето й се преобрази. Веднъж, когато бях много малък, майка ми беше ми показала изображение на ангел в една книга. Ангелът имаше огромни, внушителни криле, но онова, което се бе запечатало в паметта ми, беше лицето. Сега лицето на Куин притежаваше същата онази неземна красота, докато тя се наслаждаваше на тръпката от битката.

Третата атака беше най-тежка. Продължи дълго време… Куин очевидно отчаяно искаше да победи, — но пък и аз също: повтарях движенията й стъпка по стъпка и удар по удар. Тя на два пъти проби гарда ми и единствено бързината ми успя да ме спаси.

Понякога си служехме със стъпки, копирани от Трит, но имаше най-вече движения от улицата.

Краят, когато дойде, беше почти разочарование.

Без да го осъзнаваме, бяхме стигнали до самия предел на чистото пространство. Изтласквах Куин назад, все по-нататък и по-нататък, а после замахнах към лявото й слепоочие.

Внезапно тя настъпи някакви кости и изгуби равновесие. Ако не се беше подхлъзнала, вероятно щеше да избегне напълно удара ми, но с неравномерно разпределена тежест на тялото, вместо да я уцели в слепоочието, тоягата ми я удари право в устата.

Тя се свлече в купчина кости и те се посипаха като водопад по главата и раменете й. Когато я издърпах оттам, видях, че устата й кървеше обилно, а устните й вече започваха да се подуват.

При тази гледка се присвих от ужас: въодушевлението от победата незабавно отстъпи място на угризения. Бях отвратен от себе си: въпросът не беше точно в това, че ми беше омразно да виждам Куин да изпитва болка — сигурен бях, че ударът ще причини трайно увреждане. Не можех да повярвам, че устата й изобщо някога ще изглежда отново толкова красива. Точно толкова бързо, мислите ми станаха по-себични. Ами последствията за мен? Какво щеше да каже и да направи Тайрън, когато видеше лицето на дъщеря си? И какво щеше да стане, когато откриеше, че вината е моя?

Очите на Куин обаче блестяха.

— Мисля, че един от зъбите ми се клати — каза тя, бършейки с опакото на ръката си окървавените си устни.

— Толкова съжалявам — успях да изрека. — Това не се брои. Ти се подхлъзна.

Тя поклати решително глава:

— Не. Подхлъзнеш ли се на арената, край. Ще бъдеш посечен след секунди. Тук важат същите правила. Ти печелиш.

Като победител се поклоних, точно както правеха на Арена 13.

— Никога не съм виждала боец с тояги да се покланя, Лейф. Така ли правеха там, където живееше?

Кимнах.

— Баща ми някога се е бил на Арена 13. Той ме учеше на бой с тояги и се покланяхме, когато печелехме. Започнах да го правя, когато се биех с други момчета; те го възприеха и скоро всички го правехме!

Бях очаквал да е ядосана, задето е победена, но като че цялата горчивина я бе напуснала. Изглеждаше почти щастлива. Дори изви окървавените си устни в нова усмивка.

— Благодаря, че се би с мен, Лейф — каза тя. — Хареса ми.

Начинът, по който изрече името ми, и изражението в очите й ме накараха да почувствам топлина отвътре. За миг се взряхме един в друг.

Разваляше го само едно нещо.

Куин беше дъщеря на Тайрън.