Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (6)

Глава 6
19… година

— Теодор Киннисон! — От екрана на видеофона спокойно мъжко лице очакваше отговора на Тед. Все още сънен, той се протегна към копчето за връзка, но жена му, вече будна, го изпревари.

— Слушам, — отговори той, съзнавайки, че събеседника му вижда една сънена и намръщена физиономия.

— Операция „Синигер“. Запътили са се към полюса.

— Операция „Синигер“, повикването прието! — викна, скачайки на крака, Тед. Екранът угасна. Той се обърна към жена си и замръзна, потресен от отчаяното, безнадеждно изражение на лицето й. Широко отворените очи, в които се таеше ужас, бледните като платно страни, капчиците пот по слепоочията, а ръцете — панически свити до гърдите. Симона беше изключително красива — висока, стройна блондинка със сламеноруса коса и яркосини очи, но сега приличаше на уплашено момиченце, незнаещо какво да стори.

— Спокойно, момичето ми, по-спокойно, — прошепна Тед и я притегли към себе си, — всичко ще е наред, мъничката ми, не се вълнувай.

Той взе отдавна приготвените куфари, излезе от къщата и изкара сребристосивата, лъскава кола от гаража. През това време Симона бе облякла и приготвила за път децата — четиригодишния им син и прелестната им къдрава двегодишна дъщеричка. Въпреки бързането, и децата, и родителите бяха спретнато облечени в пътни гащеризони, а малките даже бяха успели да вземат любимите си играчки.

— Нали не си забравила кофеина на хапчета? — попита Тед жена си, докато те се настаняваха в автомобила.

— Взех всичко.

— Ще ти потрябват. Карай колкото можеш по-бързо и гледай да си по-напред. Колата е в отлично състояние, масло и бензин има предостатъчно… най-важното е да се отдалечиш поне на няколкостотин мили от града — тогава ще сте в безопасност.

— Аз не се боя за нас, а за тебе, — изхлипа Симона. — Винаги предупреждават първо съпругите на специалистите и аз ще бъда далеч пред всички останали бежанци. Но ти, Тед! Ти?!

— Не се притеснявай, мила, моторът ми е достатъчно бърз, пък и пътят ще е съвсем празен тогава…

— Много добре знаеш, че не се притеснявам за това!

Вече всички се бяха настанили в колата. Киннисон пъхна куфарите в багажника. Децата вдигаха врява, радостни от промяната, а яркото, лятно слънце нежно милваше разтревожените лица на възрастните.

— Не се притеснявай, момичето ми, аз непременно ще се върна. — Той целуна жена си и дъщеря си, стисна ръката на синчето си и добави: — Малкия, вие с мама отивате на гости при дядо Киннисон… Той отдавна ви очаква, нали знаете. Ще бъде много забавно. И аз ще дойда, но малко по-късно… А сега, дългокрака красавице, — шеговито се извърна той към жена си, — настъпи газта!

Тежката, стабилна кола сякаш се сви, готвейки се за скок, и вдигайки облаци прахоляк, скоро изчезна в далечината.

Киннисон се хвърли към мъничкия, притулен до къщата гараж и изкара мотоциклета си. Ниският, обтекаем корпус блестеше, а множеството фарове и светлинки по него тревожно премигваха в червено и зелено. С рязко движение Тед пъхна плоска кутийка на определеното й място и тутакси се разнесе вой на сирена. Той яхна ревящото стоманено чудовище, излетя от двора, и след един изпълнен под почти невъзможен ъгъл завой се понесе към Центъра.

Червеното на светофара не го забави — сирената огласяше квартала, и целия трафик спря, пропускайки го да мине. Зад гърба му се чу друга сирена — догонваше го полицейски моторен патрул с включени светлини. „Браво, юнаци — бързо се усетихте“ — помисли си Тед.

— Започна ли се? — извика му униформения полицай, стараейки се да надвика грохота на мотора.

— Да, — изкрещя в отговор Киннисон. — Нека хората се изтеглят към Далечния път, Кери, или на север, към Воксхан! Предай на всички!

Черно-белият мотоциклет изостана, отправяйки се към участъка. Полицаят там грабна микрофона и започна да издава заповеди.

Киннисон летеше напред. На Инсер авеню потока коли беше толкова плътен, че му се наложи да намали. На улица Пуласки го пуснаха да мине на червено. А след Сакраменто вече нямаше нито една кола.

Седемдесет… Седемдесет и пет… Той прелетя през моста с осемдесет, почти без да докосва земята. Осемдесет и пет… Деветдесет… не искаше да рискува повече — пътят беше лош, а мотора — тежък. Вече не беше сам. Много такива като него, със същите мотори, се носеха в същата посока, изниквайки внезапно от всички възможни странични улички, а понякога минавайки направо през градините, съкращавайки пътя. Наложи се да намали скоростта и да се влее в общия поток.

Сигналът за тревога и всеобща евакуация на Чикаго ехтеше над целия град, но Киннисон вече беше твърде далече, за да чуе пронизителните му вопли.

Той мина през парка, взимайки завоя на косъм. Потокът от превозни средства, устремили се в една и съща посока, съществено затрудняваше движението — после под виадукта, ляв завой към шосето — и право на север.

Тази магистрала беше предвидена за високи скорости, както и неговия мотор, между впрочем. Всеки от участниците в движението се наведе ниско над кормилото, намествайки брадичката си в удобно облицованата ямка на шлема си и натисна здраво газта. Всички много бързаха; имаше още доста път. Всеки един от тези младежи, така наречените „техници“, бързаше да застане на поста си и да предпази страната си от ядрен удар; всеки от тях си знаеше мястото и каква роля изпълнява в Генералния План за Защита на Населението. Операция „Синигер“ представляваше само една нищожна част от цялото.

Шосето изви надясно, Киннисон намали скоростта и се плъзна между тежките, широко отворени врати. Охраната не спираше никого. Ярките светлини по мотоциклетите служеха като пропуск, а истинската проверка все още предстоеше. Тед зави зад ъгъла, скочи от мотора и притичалия пазач веднага го изтика встрани, освобождавайки място за следващия.

Киннисон се приближи към онази част от фасадата на сградата, която нямаше нито врати, нито прозорци. Обърна гръб на насочените към него автомати и натисна едва забележимо копче. От стената изникна нещо като чаша, и Тед притисна лице в нея. За разлика от отпечатъците на пръстите, отпечатъкът на ретината не можеше да се фалшифицира или промени. Всеки натрапник, решил да се подложи на тази процедура, умираше на място, без разпит и следствие — та нали всеки от току-що пристигналите държеше съдбата на страната в ръцете си.

Стената плавно се отмести встрани и се показа широко стълбище. След петнадесет секунди Тед влезе тичешком в огромната, препълнена с хора Диспечерска зала.

— Хай, Тед! — понесоха се гласове.

— Здрасти! Здрасти! — усмихвайки се и отвръщаше той. Повечето от събралите се бяха едни от най-добрите му приятели.

— Къде са останалите? — попита той. — Още ли ги няма? Е, както виждам, екипажът ми е тук.

Те наистина вече бяха по местата си, когато Тед се вмъкна през люка на кораба си, после през тясното коридорче и накрая — в кабината за управление. Той им кимна за поздрав и заповяда:

— Е, Лем, заеми се с клъбцето.

— О’кей, шефе, аз вече…

Това не беше кълбо; предметът приличаше повече на полусфера, на която майсторски бяха придали формата на северното полукълбо. На повърхността й блестяха и примигваха, преливайки се, ярки светлини, показващи движението на смъртоносните ракети, носещи се към американските градове. По официални сведения Америка разполагаше с доста ракети — което напълно отговаряше на истината; що се отнасяше до твърдението, че има и универсална система за защита, това тепърва трябваше да се провери. Скоро на картата блесна верижка сини светлинки — заработи първата защитна линия; после засия оранжева редичка — втората защитна също беше налице; накрая се появи и пресечения зелен контур на третата линия, ограждаща Чикаго, Ню Йорк и Бостън. Малко след това доложиха, че четвърта, пета и шеста линии също са включени.

Прозвуча сигнал. Скупчилите се около полусферата мъже се втурнаха към креслата си, пръснати из кабината; пред всяко от тях се намираше пулт, обсипан с бутони и екрани с най-различни размери — от кибритена кутийка до голяма книга. Бойният кораб номер 685, натъпкан до козирката с противоракетни снаряди, стартира с гръмотевичен рев, който се чуваше даже през масивния му корпус.

По-високо! По-бързо! Скорост на звука — достигната… Още по-бързо! И по-високо! Петдесет мили, сто… хиляда, две хиляди… обръщане — и набрал необходимата му височина, целия контингент на Чикагската служба за безопасност се втурна в боя.

Ускорението намаля. Техниците въздъхнаха с облекчение, засваляха шлемовете си и бършеха потните си чела.

Киннисон следеше пръснатите по екрана на радара точки. Приборите му бяха много по-точни, отколкото тези, които предаваха информацията към глобуса; там всичко изглеждаше много по-опростено и примитивно. Сега, при бойни условия, техниците разполагаха с радари и компютри, но разстоянието до вражеските ракети все още беше твърде голямо, за да се вярва изцяло на показанията им.

Този полет по нищо не приличаше на обичайните тренировъчни битки, когато целта беше някоя безобидна пощенска ракета, па макар и изстреляна с огромна скорост. Сега всичко си беше съвсем истинско; смъртоносната заплаха, спотаена в примигващите на екрана точки, караше пръстите да треперят, мислите да се лутат. За точно попадение се изискваше спокойствие, внимание и мигновени реакции.

Това ракети ли бяха? Да! Три, може би дори и четири. Приближаваха.

— „Цел едно — зона десет“, — прозвуча спокоен глас в слушалките на Киннисон; сякаш разбрали казаното, на екрана на монитора блеснаха жълто-зелени огньове. Същите думи чуха и останалите дванадесет техника — целият екипаж на кораба; и те, също като Тед, буквално не откъсваха очи от дисплеите си. Тези хора бяха преминали множество изпитания и тестове, а най-добрия от тях — в случая, самият Киннисон, — се назначаваше за техен командир. Гласът от слушалките, съобщил им местоположението на целите, принадлежеше на координатора им по отбраната, който пресмяташе скоростта, посоката и останалите характеристики на атакуващата ги армада по данните, получени от наблюдателите на земята и във въздуха. Сега маневриращият високо кораб се намираше в пълна бойна готовност „Зона десет“ означаваше, че до появата на целта в обсега им има още много време. Но Киннисон реши друго:

— Цел едно. Лорънс, ти си първи, Дойл — втори, а Драмънд — трети.

Едва-що чули заповедта, всеки от техниците защрака по клавиатурата си, вслушвайки се в думите на координатора, без да изпуска от очи целта на екрана дори и за миг. Компютрите изчисляваха курса, а противоракетните торпеда „въздух-въздух“ бяха готови да поразят противника.

Знаейки, че Лорънс е най-точен, Киннисон му заповяда да пусне един-два снаряда. Навярно никой от тях нямаше да порази целта от такова разстояние, но щяха да стигнат достатъчно близо до устремилата се към полюса армада, и датчиците им щяха да изпратят обратно ценна информация. Тези данни пък щяха да са от полза на Дойл, втория стрелец, за да изчисли по-точно стрелбата си.

Драмънд — третият от отбора — нямаше право да се намесва, докато Лорънс и Дойл не пропуснат. В останалите звена редът беше същият; дори и Киннисон можеше да действа само при заповед на координатора — командирите пазеха личния си огневи запас за непредвидени ситуации.

— Цел две — зона девет, — произнесе сухият глас на координатора.

— Цел две, — повтори Тед. — Карни — тръгваш пръв, втори — Френч, Дау — трети.

— По дяволите, не улучих! — огорчено извика Дойл.

— Нищо, имаме достатъчно снаряди, — в кехлибарените очи на Киннисон блестеше твърда решимост. — Ще ги хванем!

Огнената точка, отговаряща на цел едно, блесна ярко и угасна. Драмънд доволно поклати глава и натисна няколко копчета на пулта си, презареждайки оръдията си.

— Цел три — зона осем, четири — осем, — съобщи координатора.

— Цел три — Хигинс, Грийн, Хариър. Цел четири — Кейс, Лорънс, Сантос.

Няколко минути по-късно ситуацията се нормализира; светлинките на втора, трета и четвърта цел угаснаха, и операторите си позволиха да си поотдъхнат малко.

— Цел четиридесет и едно, — обади се координатора.

— Първо звено, готови! — заповяда Киннисон. — Лорънс, Дойл, Драмънд!

— Тед! — внезапно викна Лорънс. — Не улучих! Но в тая тенекия май има някой! Дойл, наблюдавай я! Наблюдавай я!

— Киннисон, поеми го ти, — рязко и отривисто изстреля координатора, без да чака Дойл да стреля. — Вече е в трета зона и се движи точно към нас!

— Прието!

Щом получи данните, Киннисон пресметна траекторията на торпедата си. Едно, две, три — останалите пусна в пакет, така че на екрана на радара да не може да се разбере колко са.

Първоначалните изчисления и прогнози се правеха от компютър, но всичко останало зависеше не от машината, а от човешките способности — тренираното тяло, мозък, нерви, мускули и реакции определяха крайния резултат. Очите на Киннисон пробягваха по колонките от цифри на екрана на радара. Същевременно с лявата си ръка той регулираше скоростта на торпедата, а пръстите на дясната буквално танцуваха по клавиатурата.

— Първата мина на косъм! — възкликна той. — Сега малко по-наляво…

Противниковата ракета продължи полета си тя вече беше във втора зона. Киннисон беше убеден, че я е улучил още с първото торпедо, но явно в последния момент вражеския пилот беше успял да се спаси с някоя отчаяна маневра. Второто торпедо се плъзна малко над противниковия кораб, а третото вече беше съвсем отблизо и на радара двата корпуса се сляха. Тед обаче не бързаше да се радва на сполучливия изстрел — ставаха достатъчно грешки. Изведнъж ярката точка на следящия целите монитор угасна. Вражеската ракета беше избухнала, унищожавайки вероятно всичко живо на много мили около себе си, но с каквото и да беше заредена, вече нямаше значение — опасността беше преминала.

— Четиридесет и първа — унищожена! — рапортува той на координатора и отново се зае с екипажа си.

Сражението продължаваше. Един след друг неговите помощници изстрелваха торпедата си, дори и на него самия три пъти му се наложи да се намеси. Първата вълна на вражеската атака и по-точно казано, това, което остана от нея, премина покрай тях, за да намери гибелта си от торпедата на четвъртата и следващите я отбранителни линии. Започна втората атака. Кипеше безумна битка, торпедата пронизваха небето, взривовете разтрисаха земята, целите ту светваха, ту гаснеха по екраните. Защитата засега се държеше.

Третата вълна беше направо чудовищна. Техниците вече не получаваха толкова пълна информация, колкото в началото на битката; както изглежда, повечето от системите за наблюдение бяха излезли от строя. Корабът на Киннисон премина през огнена стена, каквато планетата не познаваше досега; мислите на хората се забъркваха, движенията им се забавяха, но те неотклонно продължаваха да се бият с почти същата ефективност.

И третата вълна отмина. Ракетите се появяваха все по-рядко и по-рядко; можеха да си починат за малко.

Нито екипажът, нито командирът не знаеха какво става долу, на континента. Не знаеха даже какво е било съдържанието на свалените от тях ракети — за тях те бяха само точки на екрана. Не знаеха също къде ще ги пратят след малко, но при всяко положение се движеха право към опасността.

— Какво става навън? Пит, имаме няколко минути, така че казвай бързо, — помоли Киннисон координатора.

— Слушайте тогава. Шест от свалените от вас ракети имаха ядрени бойни глави, и се бяха прицелили право в пета и шеста линии. Други пет бяха с нашите разпознавателни знаци. Вие се справихте отлично, момчета, можете да се гордеете със себе си! Изплъзнаха ни се много малко, така че няма да нанесат особена вреда. От нашите ракети улучиха също малко, така че системата им е доста по-зле от нашата, а такива стрелци като вас със сигурност нямат.

Помощниците се заусмихваха — строгият координатор рядко си позволяваше комплименти. Засега се наслаждаваха на спокойствието, посръбвайки освежителни напитки, но у всеки се прокрадваше мисълта — как ли е семейството ми?… А всички останали?

Сякаш четейки мислите им, координаторът изрече:

— Останалите държави са направо бесни. Западното и източното ни крайбрежие непрекъснато се атакуват, но помощниците там държат фронта. Европа вече не съществува, там стрелят един по друг като побъркани. По мои данни, Южна Америка бомбардира Азия, а те от своя страна са изстреляли цяло ято ракети. Светът се е побъркал, — и гласа на координатора едва доловимо потрепери.

Усмивките бавно угаснаха, а младежкия ентусиазъм изчезна и израженията им отново станаха тревожни и напрегнати.

— А нашите загуби? — дрезгаво попита Дойл.

— Ние се държим… разбира се, всичко е много относително. Загубите са около седем процента — много по-малко от очакваните. Това са цялата първа линия и всички наблюдателни постове, направо е учудващо как са успели да ги прихванат. Доста подозрително…

Корабът продължаваше да патрулира над залива Хъдсън, но екраните си оставаха чисти. Нямаше и следа от врага. Внезапно мониторите отново оживяха — получи се съобщение за още една вълна ракети, отличаващи се от досегашните със странната си конструкция. Освен това, те летяха много ниско над земята.

Забелязаха ги твърде късно. Координаторът се опита да изчисли курса, а пръстите на помощниците му хвърчаха по клавиатурите. Въпреки това, вражеската армада неумолимо продължаваше напред.

В изпепеляващия огън на атомния взрив Теодор Киннисон дори не разбра какво стана с него и кораба му.

А някъде далеч долу, малко момиченце с кехлибаренокафяви очи внезапно извика и се хвърли в ръцете на майка си. Нищо не можеше да я усмири, нито ласките, нито нежните думи. Златистите очички на девойчето виждаха само обърнатото наопаки лице на баща й на фона на огромна огнена стена. Трябваше да мине много време и трагедията щеше да бъде забравена, но духовното зрение — „очите на орела“, знакът на бъдещите носители на Лещата, Ленсманите, щеше да остане и да се предаде на потомците й.

* * *

Гарлейн Едорски гледаше към разрушената Земя — плод на собствените му усилия, и реши, че се е справил задоволително. Къде е отишъл след това, ние не знаем, но все пак той бе твърде убеден, че поне няколкостотин години Земята нямаше да му създава проблеми. През следващото хилядолетие Гарлейн посети Ригел, Полен VII, а после изцяло се посвети на Велантия — там нещата отиваха на зле. Заместниците му, Върховните Лордове, деградираха направо пред очите му. Имаше много неща, които трябваше да се оправят. Като възстанови реда, Гарлейн се завърна във Вътрешния Кръг и започна едно безрезултатно търсене на виновници за всичките му неуспехи.

* * *

На Аризия отново бе свикан Големия съвет. Беше дошло време да се намесят в работите на едорианците.

„Готови ли сме да им обявим война? — неуверено попита Еуконидор. — Никак няма да е трудно да изчистим Земята от радиоактивните отпадъци и да отстраним чудовищните мутанти. Хората, спасили се в Северна Америка, пък ще дадат потомство, което ще се пръсне по цялата планета. То ще бъде здраво и силно, с демократичен дух и традиции. Те ще колонизират Марс, Венера и Астероидния пояс. Но Гарлейн,… той ще се появи отново под името Роджър и пръснатите от него семена ще дадат плод — Юпитерианските войни.“

„Мислите ти са интересни, младежо. Продължавай.“

„Междупланетните войни са неизбежни, но те само ще сплотят правителството на Обединените планети — разбира се, ако Гарлейн не се намеси. Наистина, той едва ли веднага ще разбере какво става — нали самият той унищожи почти всичко живо на Земята. Когато отново я посети, вече ще е твърде късно. Ние ще действаме чрез телата на хората, и този път Роджър няма да може да навреди на новата цивилизация. Трябва, обаче да насочим нашето внимание и към Невия. Едорианците не се интересуват от тази малка, отдалечена планета. Освен това, тя цялата е покрита с вода, а сушата е много малко. Но невианците бяха амфибии, можещи да дишат както във водата, така и във въздуха. Способни бяха да издържат и огромни налягания. Ще им помогнем да си построят междузвездни кораби. А после ще се срещнат и с хората… и насила или не, те ще им предадат много от техните ценни знания… Полицикличния щит, реакторите, работещи с активирано желязо, деструкционните лъчи… Земната цивилизация ще достигне звездите лесно и бързо! Правилно ли мисля?“

„Много добре, — одобриха Старшите. — Ти изрече много зрели и мъдри мисли каза.“

* * *

Изминаха хиляди земни години. Столетия на разруха и пустош. Епоха на реконструкцията и съзидание. Настъпи ерата на възраждането. Векът на колонизацията на новите светове. Последва Обединението. Юпитерианските войни. Накрая — създаването на мощния, несъкрушим съюз на всички планети от Слънчевата система, наречен Съюзът на трите планети или Трипланетието.

Нито един от едорианците не се досещаше за този стремителен възход; Гарлейн беше убеден, че на Земята са останали само шайки от ужасни и мръсни варвари.

Трябва да отбележим обаче, че през цялото това време неведнъж мъжете, носещи името Киннисон, се женеха за девойки с червеникавокестеняви коси и кафяви очи със златисти искрици.