Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (4)

Глава 4
1918 година

Въздушният бой беше към края си. Капитан Ралф Киннисон, грубиян и побойник, се беше вкопчил с мъртва хватка в лостовете за управление. Самолетът му, с простреляни задкрилки му се струваше адски тежък и неповратлив. Засега се държеше — не беше ранен, пък и все още нищо не се беше подпалило. Киннисон влезе в остър вираж, насочвайки самолета надолу и настрани; тогава чу воя на куршумите, забиващи се във вече мъртвия му мотор. Гореше ли? Слава богу, май не. Може би щеше да успее да приземи тая купчина метал някъде…

Бавно, прекалено бавно той излезе от крена и машината се устреми към полето отдолу в мамещата го спасителна канавка. Всичко щеше да свърши добре, ако онези не го докопат при следващата си атака.

Грозен тътен се разнесе отзад. Господи, картечници! Киннисон целият се сви, очаквайки взрива, но нищо не се случи — явно не се целеха в него. Двигателят му бе улучен близо до фронтовата линия. Сега го вълнуваше най-вече въпросът на чия територия ще се приземи. Съдейки по изстрелите, май беше близо до своите.

Шасито почти докосваше земята, когато с неимоверни усилия той успя да изправи нагоре носа на самолета. Скоростта на машината веднага рязко падна. Тя подскочи и се удари в земята, но Киннисон я изправи и тя се затъркаля по полето. Наученото не се забравяше лесно — преди време Ралф участвуваше в състезания по мотоциклетизъм. Докато правеше невъзможни, фантастични завои из полето, го обля горещина — в крайна сметка бяха улучили резервоара с горивото. Стрелбата продължи. Куршумите се забиваха в земята, свистяха покрай тила му и отскачаха от крилата. Но канавката беше вече близо. Блатистите й, вонящи краища и застоялата вода бяха единствената надежда за спасение на Ралф. Небето над него се раздираше от воя на вражеските самолети и трясъка на картечниците. Киннисон вече бавно потъваше в спасителната кал, когато се разнесе невероятен грохот. Ха, май на някой от „хансовете“ хич не му провървя!

Неочаквано стрелбата спря.

— Хванахме един! Хванахме го гада! — раздадоха се радостни възгласи.

— Долу! Не си показвайте главите, идиоти такива! — ревна властен глас, по всяка вероятност сержантски. — Куршум в главата ли ви се е приискал? Стига глупости, трябва да се омитаме оттук. Ей, летецо, жив ли си?

Отвратителната кал нахлуваше в кабината, пълзеше в обувките му и напръска лицето му. Самолетът потъваше все повече и повече. Киннисон упорито плюеше, докато най-накрая успя да отговори.

— Добре съм, — викна той и започна да се катери по полегатия бряг на канавката. Бръмченето на преминаващ куршум го стресна и той стана по-предпазлив.

— Хей, момчета, на мен си ми е много добре и тук… При вас е доста напечено!

— Прав си, братле! Тук е по-горещо и от пъкъла на ада! Спусни се долу и давай напред, докато стигнеш първия завой. Ще видиш един ред големи камънаци, пълзи зад тях, после има едно опасно място, няма къде да се скриеш, но смятам, че ти ще се справиш! Чакаме те тук при нас, на хълма. И побързай! Онези мерзавци горе вече добре ни разгледаха и всеки момент ще започнат да стрелят!

Киннисон педантично изпълни всичко, което му каза сержанта. Намери купчината камъни и запълзя под прикритието й, смъквайки до кръв кожата си и полепналата по гащеризона му кал. Случаен куршум мина високо над главата му. Най-накрая той изпълзя на склона и се спотаи криво-ляво зад голо, хилаво дръвче. Изчака и се добра до хората. Огромният, светлокос сержант се ухили и басово рече:

— О’кей, момче. Вече си сред свои. А сега се размърдай, тука вече нямаме работа.

— С удоволствие, — за първи път днес Киннисон си позволи да се усмихне. В ясните му, светлокафяви очи проблеснаха златисти точици. — Едва се добрах до тук, но нямам желание да оставам и секунда. От коя част сте? Къде се намираме?

Бу-у-у-м! Земята и небето се разтресоха. Там, където допреди малко имаше хора, изригна чудовищен облак от пръст, парчета камъни и останки от дървета. Последва нов взрив и още, и още! Бум! Тряс! Като че ли снаряди от всички възможни калибри се изсипваха върху земята. Малката група американци се завъртя като един и хукна да бяга. Ралф тичаше, без да забелязва нищо. Цялото му същество се стремеше напред и напред, колкото се може по-далеч от това опасно място. Чак когато вече всички едва дишаха, спряха.

— Ние сме от шеста рота на седемдесет и шести артилерийски полк, — отвърна невъзмутимо сержантът, все едно че току-що го бяха попитали. — А що се отнася до това къде се намираме, знам само, че сме някъде между Берлин и Париж. Вчера ни изритаха като кучета от позициите ни и оттогава все бягаме. Нашият капитан беше там, на хълма, но го простреляха, докато гонеха тебе. Остана само лейтенантът, но той е съвсем зелен.

— Добри новини, няма що… Аз по-добре да тръгна с вас, момчета,… но щом се ориентираме къде сме, ще разбера какви са ми шансовете да се добера до моята част.

— Дяволски малки, гръм да ме порази! Тук има повече шваби, отколкото бълхи у краставо куче!

Киннисон стисна юмруци и наведе глава. „Ама че късмет имаше — да се навре в най-големия бой!“

Артилеристът преспокойно продължи:

— Трябва да се качим по-високо: първо, оттам се вижда по-добре, и второ, може пък там да са нашите.

Когато се добраха до върха на хълма, всички се убедиха, че сержантът има право. Първото, което видяха, беше един белокос, но твърде стар, за да се намира на предната линия мъж, който седеше на къс скала и пушеше. Отлично ушитата униформа изглеждаше прекрасно върху доста масивната му фигура, но беше невероятно мръсна и измачкана, а от разкъсания му крачол стърчаха окървавени бинтове. Независимо от факта, че той явно беше офицер, — и то от висок ранг, по двуредната му куртка не се виждаха никакви отличителни знаци. Киннисон, заедно с артилеристите, се насочи към него и тутакси младичкият лейтенант скочи до седналия офицер.

— Званието ви? Аз съм лейтенант Рандолф от…

— Интересувате се от чина ми, а? — Седналият мъж се усмихна и хвърли фаса си. — Когато аз бях лейтенант, и на мен това ми се струваше адски важно, синко. Между другото, ти едва ли си бил роден тогава… — той разтърка ранения си крак и рече: — Аз съм генерал-майор Слайтън.

— О, сър, простете!

— Забравете. Колцина сте? Всички ли имат оръжие?

— Седмина сме. Имаме и радиостанция.

— Радиостанция?! По дяволите! Къде е? Дайте я тук веднага!

Лейтенантът се втурна на бегом. Слайтън се обърна към Киннисон и сержанта, разглеждайки ги изпитателно от главата до петите.

— Сержант, как сте с боеприпасите?

— Добре, сър! Разполагаме с тридесет пълнителя.

— Отлично! Добре ще ни дойдат, както и вие. А що се отнася до пилота, дори не зная…

Точно тогава домъкнаха радиостанцията и генералът се сведе над нея. Киннисон го гледаше изумен — какво ли бе накарало този „тилов плъх“ със солидно шкембенце и лъщяща плешивина да се озове тук, на предната линия, под куршумите.

— Дайте ми „Мента“. „Мента“ ли е? Тук Слайтън… Да… Да… Дайте ми Везер… По дяволите! Везер, млъкни и ме остави да говоря, връзката може да се разпадне всеки момент. Намираме се на хълм 4–71, на около двеста-триста… Съставът ли? Всякакъв вид войски. Да… Отстъпили са твърде бързо и са избягали твърде далеч — и двата фланга са открити, отрязани сме от всички… Ало!… Ало!… — Той заряза радиостанцията и се обърна към Киннисон. — Предполагам, капитане, че горите от желание да се върнете в частта си, а на мен сега ми трябва куриер. Искате ли да опитате да се доберете до своите?

— Да, сър.

— Ако успеете, използвайте първия полеви телефон, до който се доберете и се свържете с „Мента“ — това е генерал Везер. Предайте му, че сме отрязани, но немците не разполагат с много войска тук, пък и позицията им не е особено добра. Нека генерала прати самолети или танкове, така ще успее да разпръсне фронтовата им линия… Почакайте за миг. Сержант, как се казвате? — Слайтън се втренчи в мощната фигура, изпъната в стойка „мирно“ пред него.

— Уелс, сър.

— Ако разполагахте с картечници, какво бихте направили?

— Бих ги поставил тук, и тук, за да държа под прицел цялата равнина, — показа с пръст сержантът.

— А ако имам още една-две, бих ги поставил…

— Достатъчно. Уелс, от този момент нататък вече сте лейтенант. Вие ще отговаряте за картечниците. След половин час ще ви чакам да ми докладвате за заетите от вас позиции. — Слайтън стана и обърна гръб на вкаменилия се от учудване артилерист. — А сега да се върнем на въпроса, Киннисон. И така, аз вероятно ще мога да се задържа тук до довечера. Все още не са ни открили, но когато започне настъплението, този хълм ще изчезне от лицето на земята. Така че предайте на Везер да изпрати хората и техниката колкото се може по-бързо. Ясно ли се изразих?

— Да, сър. — По ръкава на генералския мундир пълзеше огромен кафеникавочерен бръмбар, и на Киннисон ужасно му се искаше да го перне.

— Имате ли компас?

— Да, сър.

Бръмбарът междувременно се качи чак до рамото на Слайтън и започна да поклаща забавно антенките си. Киннисон направо не можеше да откъсне очи от него. Генералът го изгледа с недоумение и продължи:

— Вземайте си каската и тръгвайте. Посока североизток — някъде около миля и половина. Опасно е, така че по-добре не се отдалечавайте много от храстите. После ще излезете на шосето. Пътят дотам е труден, но то е наше — или поне беше наше, по последни сведения. Ще се движите по него около две мили. Там трябва да има поща. Няма как да я пропуснете — наоколо ще има мотоциклети и разни други машини. Оттам ще се свържете с Везер. Успех!

Изведнъж наоколо отново засвистяха куршуми. Генералът се хвърли на земята и бързо запълзя към малката горичка, продължавайки да крещи заповеди. Бръмбарът, привлякъл вниманието на Киннисон, падна в калта и сега се опитваше да се изправи. Киннисон се ухили на приликата между него и отдалечаващият се на четири крака генерал. Много дълго след този случай думата „генерал“ извикваше у него представата за пъплещата в калта лъскава буболечка.

Ралф тръсна глава, отхвърляйки натрапчивата мисъл и на свой ред се устреми пълзешком към едно дърво, зад чийто ствол се криеха няколко човека. Единият от тях, слабичък, бледен юноша със сержантски нашивки, се извърна към Киннисон.

— Случайно да имате някоя цигара, сър? — попита с надежда той.

— Ето, вземи,… на ти ги всичките. — И Ралф му подаде целия пакет. — Имам още много… повече, отколкото ми трябват. Слушай, кажи ми какво, по дяволите, става тук? Какво прави един генерал-майор тук, толкова далече от походния клозет? И ги говори едни, все едно че съдбата на целия фронт зависи от това какво той ще направи. Да не би старчето да е превъртяло? Доста е напечено напоследък…

— Не мисля, но дори и да е така, едва ли някой би обърнал внимание. Вие какво, никога ли не сте чували за Слайтън? Е, тепърва ще чуете, и то неведнъж! След като приключим с това, Пършинг като нищо ще му даде поне три звездички — иначе би бил пълен идиот. Старецът изобщо не беше длъжен да участвува в боевете, — каза сержантът и с наслада смукна от цигарата си. — Той е от най-висшите офицери и може да разжалва всеки. Слайтън дойде уж на инспекция, но тук всички слушат само него — той е тузар! Аз дойдох с него — като ескорт, заедно с взвод стрелци… сега са там, под брезента… Мислех си, че скоро всичко ще се оправи, а то взе да става все по-лошо… Ей, по-добре залегни! Швабите май сериозно се разшаваха!

Куршумите свистяха и виеха, чупейки клонки и брулейки листата на измъчените дръвчета. Двамата със сержанта се проснаха в пълния с вода окоп, притискайки се плътно в мократа пръст. Картечарите на Уелс оглушително изреваха в отговор.

— Дявол да го вземе, това въобще не ми харесва, — измърмори сержантът. — Дрехите ми са непрекъснато мокри — къпя се в калта на всеки половин час!

— Приятелю, просвети ме още малко, — помоли го Киннисон. — Колкото повече неща научавам, толкова по-силно ми се приисква да се разкарам оттука. Та кои са се присъединили към вас под генералския флаг?

— Останките от два стрелкови батальона и всякакви пришълци оттук-оттам. Започнахме добре в началото, но фланговете не издържаха, а после швабите довършиха и центъра. Заповедта за отстъпление дойде твърде късно — вече почти нямаше кой да я чуе.

Киннисон кимна. Той много добре знаеше какво значи да отстъпваш посред бял ден в равнинна местност, под дъжд от куршуми и парчета снаряди.

— Сам ли тръгвате? Дръжте си очите широко отворени тогава, — продължи сержантът. — Имате ли бинокъл?

— Не.

— Е, това лесно ще се уреди. Там, зад горичката — видяхте ли стърчащите изпод брезента ботуши?

— Да, разбирам. — Киннисон знаеше, че военните офицери винаги носеха бинокли. — Действително, там е пълно с мъртъвци. Нима всичките са офицери?

— Повечето. Те се държаха плътно зад Слайтън, но швабата прелетя ниско, бръснещ полет, и добре се беше прицелил. Нашите го свалиха, но много късно — вече беше успял да пусне бомбата. Както знаете, от хората не остана много — кървава картинка,… но пет-шест бинокъла все би трябвало да са оцелели, — сержантът посочи с палец горичката отзад и се огледа. — Май нашите им видяха сметката вече! Проклетите им картечници… е, аз отивам да открия стареца, той сега ми е като баща. Дяволите да я вземат тая кал! — кихна оглушително и запълзя към дърветата.

Киннисон бавно се доближи до редицата трупове, покрити с вкоравено от кръв платнище от палатка. Повдигна го внимателно, погледна — и рязко се дръпна от чудовищната гледка. В стомаха му се събра буца. Повърна. Боже мой, какво правеха хората един с друг!

Но той имаше нужда от бинокъл. И го взе.

След малко, блед и треперещ, се отправи на изток. Вървеше през някога цветущата, а сега изоставена и опустошена земя. Навсякъде се търкаляха тела, както ги бе застигнала смъртта. В ранното утро въздухът вече се пропиваше от миризмата на гниеща плът. Единствените обитатели на тази равнина бяха труповете, а той, живият, бавно пълзеше между тях.

На север от него ръмжеше картечница. Огневата линия беше тук някъде, но мъглата и ехото затрудняваха определянето на точното й място. Дюйм^[1] след дюйм Киннисон се придвижваше напред, педантично оглеждайки всеки фут^[2] земя с бинокъла. По звука, картечницата приличаше на немска, а Киннисон разбираше от тези оръжия. Освен това, припомни си той, „Максим 1907“ бе доста страшно оръжие, а гадовете стреляха точно с такова. Тази картечница щеше да създаде големи проблеми на приятелите му от хълма, но нищо не можеше да се направи. Маскировката на „хансовете“ си я биваше. Ралф не можеше да види нищо, а усещаше, че е съвсем наблизо. Дявол да го вземе, проклетото нещо трябва да е тук някъде!

Минута след минута той продължаваше да търси противника — движеше се само бинокълът — и накрая го съзря. Едва доловимо проблясване на метал, неголямо възвишение, и леко облаче пара, издигащо се нагоре… Ето го! Парата явно се отделяше от нагорещения корпус на „Максим“-а. А-ха! Още едно метално проблясване!

Киннисон се замисли. Невъзможно беше да продължи по-нататък, щеше да попадне под куршумите им, а ако ги заобиколеше, щеше да се забави твърде много… Всъщност, там сигурно имаше само няколко души… освен това, наоколо все трябваше да има една-две гранати.

Ралф се прокрадна към едно от разпрострените в тревата тела и заопипва паласката. Немецът явно беше от предвидливите — откри цели три бомби. После летецът внимателно се придвижи към немското укритие, изправи се и метна трите гранати една след друга, прикривайки се зад един огромен камък.

Бум! Тряс! Ба-аам!

Маскировъчната мрежа, а сякаш и цялата почва на няколко ярда около обречения „Максим“ изведнъж изчезнаха, все едно огромен плуг бе разорал земята. Свилият се зад камъка Киннисон се наведе още по-ниско, защото възцарилата се след взрива тишина внезапно бе прорязана от нечий далечен вик. Отново му прилоша. Но сега не можеше да си позволи да бъде слаб — всяка секунда беше от значение.

Дяволите да го вземат! Беше ли улучил нещо въобще? Бейзболът не беше от нещата, които му се удаваха, но му се струваше, че един окоп е достатъчно голяма цел дори за такъв като него. За съжаление обаче, нито една от гранатите не попадна където трябваше. Войниците може и да са загинали, но картечницата явно бе останала невредима. Трябваше да се добере до нея…

Ралф тръгна — неуверено, стискайки пистолета в ръка, молейки се наум всички да са мъртви. В окопа лежаха три неподвижни тела. Още едно се бе стоварило върху бруствера и му запречваше пътя. Той рязко избута встрани трупа и проследи с очи как убитият се изтърколи по нанадолнището. Изведнъж косата му щръкна от ужас, под каската — плъзгащото се надолу тяло внезапно оживя, разнесе се стенание. Фигури в сиви униформи се втурнаха на помощ на ранения си другар.

Капитан Ралф Киннисон не вярваше нито в бога, нито в дявола. Той беше храбрец, луда глава, но точно в този момент отчаяно се молеше картечницата да е оцеляла.

Последва мигновен оглед… Уф! Цяла беше! Резервни пълнители… Чудесно! Киннисон развъртя картечницата и започна да обсипва с огън приближаващите се фигури. Една лента — и немците изпаднаха в паника; втора — и в равнината вече не се виждаше никакъв признак на живот.

Ралф издърпа затвора и го хвърли встрани, после простреля водния кожух — с „Максима“ беше свършено. Отново извъртя картечницата и се изниза от окопа, надявайки се немците да не се усетят веднага кой е стрелял по тях.

Движейки се с максималната възможна скорост, а понякога дори и по-бързо, той се върна към досегашния си маршрут. Всичко около него изглеждаше спокойно. Той пресече равнината и се постара колкото се може по-бързо да прекоси осакатената от избухналите снаряди гора. Най-накрая пред очите му се проточи сребристата лента на почти непокътнатото шосе. Киннисон се добра до първия завой и застина, потресен. Някога беше чел или може би слушал за нещо подобно, но никога досега не му се беше случвало да го види на живо. Невъзможно беше да се опише с думи. А сега той вървеше право към него. Това пътуване го преследваше през целия му двадесет и шест годишен живот и пълнеше нощите му с кошмарни сънища.

В действителност не беше станало кой знае какво — от гледна точка на жестокото време, в което живеем сега. Просто шосето изчезваше изведнъж. Това, което някога е било път, поля и ферми сега беше еднакво неразличимо, разпарчетосано и сякаш нещо смляно в гигантско хаванче. На Ралф му се струваше, че земята и всичко, което бе цъфтяло, расло, движещо се или просто стоящо си върху нея, бе попаднало в някакъв чудовищен търбух, който после бе изригнал обратно несмлените останки — късове дърво и метал, примесени с обгоряла плът.

Той възкликна и побягна — побягна далеч от това уродливо, осквернено място. И както тичаше, мозъкът му продължаваше да бълва ужасяващи картини — една от друга по-отвратителни; и колкото повече се мъчеше да ги изхвърли оттам, толкова по-страшни ставаха те.

Преди, дори денем, този път бе един от най-оживените. Мотоциклети. Камиони. Велосипеди. Линейки и походни кухни. Автомобили. Оръдия с големи, допълнително подсилени колела. Коне. Мулета. И хора — най-вече хора, такива като него самия. Плътни колони, маршируващи с пълна сила — камионите не достигаха. Шосето беше претъпкано. Претъпкано с хора, оръжия и всякакви военни атрибути.

Върху същото това шосе се бе изсипал огнен дъжд. Газ като че ли не бяха пускали. Немското командване беше заповядало този участък от пътя да изчезне от лицето на земята и стотици, а може би и хиляди оръдия, с грохот и ярост бяха изпълнили унищожителната си симфония. Буквално, педантично и щателно. Пътят вече не съществуваше. Не съществуваха и зданията, а също и дърветата, храстите и полята. Окървавените парчета плът можеха да са и човешки, и магарешки, а металните не даваха никаква представа за това какво са били преди.

Ралф тичаше — по-скоро се тътреше, клатушкайки се, по тази кървава язва върху лицето на земята и накрая се озова на един по-малко или повече запазен отрязък от пътя. Тук шосето бе изровено от взривилите се върху него снаряди, но поне си личеше, че е шосе. Той си спомни, че фермата, в която имаше поща и команден пункт, би трябвало да бъде след завоя.

Би трябвало… Или са знаели в какво се целят, или просто не бяха пестили снарядите — всичко беше пометено. Вместо сградите имаше огромен кратер. Земята бе покрита с останки от мотоциклети и машини. Дървета с голи клони, без нито едно листенце, грозно разцепени пънове… С нарастващ ужас Киннисон съзря на един от клоните, доста високо над земята, окървавен мъжки торс.

Снарядите все още се сипеха, но вече много по-нарядко. Няколкостотин ярда по-нататък се показаха две линейки — те се движеха бавно, заобикаляйки ямата. Първата от тях спря.

— Ей, момче! Залегни!

Киннисон, дочул вече незабравимия вой на падащия снаряд, се гмурна в най-близката дупка. Разнесе се грохот, сякаш земята се разкъсваше на части. Нещо удари Ралф по гърба, пръстта се разтвори и го погълна. Светлината изчезна и той загуби съзнание.

Когато отново дойде на себе си, вече лежеше на носилка, а отгоре го наблюдаваха две непознати мъжки лица.

— Какво беше това? — издиша Ралф. — Аз?… — Той се спря, страхувайки се да пита, боейки се да мръдне, да не би изведнъж да разбере за липсата я на ръка, я на крак.

— Това беше колело и част от каросерията на линейката. При взрива те паднаха върху теб, — побърза да го успокои единият от мъжете. — Няма страшно, скоро ще си във форма. Ръката ти е одрана, а може и нещо друго, дреболия… може би е засегнат стомаха, от шрапнел. Но ние ще те оправим, не се притеснявай…

Киннисон слабо кимна. Болката в него се пробуди и впи зъби в корема му.

— О’кей! Имаме още много работа, а теб трябва да те види докторът.

— Трябва ми телефон — и то спешно… — Киннисон едва приказваше, но му се струваше, че звучи силно и решително. — Имам важно съобщение за генерал Везер.

— Я по-добре го кажи на нас. — Линейката криволичеше по останките от пътя. — Телефон има чак в болницата, а ти дотогава може да изпаднеш в безсъзнание.

Докато разказваше, Ралф събра всичките си сили, за да не изгуби съзнание. Все пак издържа кошмарния път до болницата. Болката раздираше тялото му, но той успя да говори със самия Везер — щом разбраха, че Киннисон е капитан от авиацията, лекарите решиха, че вероятно съобщението му е много важно и му помогнаха да намери генерала.

А после някой заби игла в тялото му и той потъна в дълбок унес. Няколко седмици се клатушкаше между живота и смъртта. Понякога идваше на себе си, но нито тогава, нито после Ралф можа да разбере дали случилото се с него беше реалност или страшен кошмар, фантом, непрекъснато измъчващ разума му.

Запомни безкрайна върволица доктори — и операции, една след друга. Имаше и палатки, където внасяха носилки със стенещи хора, а после ги изнасяха, замлъкнали завинаги. Имаше голяма болница — една обширна, дървена постройка. Имаше и бръмчаща апаратура, и облечени в бяло мъже, преглеждащи някакви филми и документи. Имаше откъслечни разговори.

— Коремните рани винаги са опасни, — звучно се произнесе басов глас. — Освен това има натъртвания и множество сложни счупвания. Прогнозата не е никак благоприятна — но все още има какво да се направи. Интересен случай… може да се каже дори изключителен. Какво лечение ще приложите, колега?

— Ще го оставя на мира, — рязко възрази млад и звънлив глас. — Перфорация, инфекция, отоци… Аз само наблюдавам, професоре, наблюдавам и се уча.

Пропаст, потъване, отново и отново. Така продължи дотогава, докато отново не се разнесоха заповеди, но Киннисон вече не можеше да ги чуе:

— Адреналин! Сърдечен масаж! Масаж, дяволите ви взели!

Адска болка прониза тялото му. Някой забождаше игли като че ли във всеки дюйм от кожата му, друг го натискаше и извиваше мишците му, като при това уцелваше най-болезнените точки. Ралф крещеше и ругаеше. „Престанете!… Не искам!…“ Гласът му едва се чуваше, но явно и това беше достатъчно.

— Слава богу! — Киннисон чу разтревожен женски глас. Учуден, той млъкна и отвори очи. Все още не виждаше добре, но успя да различи лицето на възрастна медицинска сестра, а в очите й блестяха сълзи. — Той ще живее!

Мина време. Постепенно кошмарния унес и безсъзнание се превърна в нормален сън. Той се чувстваше гладен; оздравяващото му тяло се нуждаеше от много повече храна, отколкото му даваха в болницата. Киннисон стана зъл, унил и непоносим.

Скоро се оправи напълно.