Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (3)

Глава 3
Падението на РИМ

1. Едор

Досущ като високопоставени министерски служители, бистрещи лениво политиката в елитарните клубове, така и Владетелят на Едор и Гарлейн прекарваха времето си. — Получаваше се нещо като едорианския еквивалент на приятен разговор.

„Добре си се справил на Земята, — отбеляза Великият Владетел. — На останалите три свята също, но с тази планета определено ще имаме много повече проблеми, отколкото на другите три, взети заедно. Откакто онези изтърсаци от Атлантида се избиха методично и добросъвестно помежду си, мислех, че освен с тях сме приключили и с онова, което те наричаха «демокрация». Но както изглежда, тази идея не умира толкова лесно… — менталната аура на Владетеля потръпна от отвращение. — Гарлейн, мога ли да се надявам, че ти напълно владееш положението в онази, новата им империя, която май се наричаше Рим?“

„Абсолютно! Митридат, Сула, Ханибал, Цезар — всички те са мои подставени лица. Използвах неистовата им жажда за кръв и власт и с тяхна помощ в Рим и околностите му не остана нито един здравомислещ човек. Аз превърнах така наречената им демокрация в безсмислено крещяща тълпа скудоумци. А Нерон — МОЯТ Нерон — ще приключи с нея един път завинаги. Рим неизбежно ще се сгромоляса бързо. Това, до което Нерон се докосне, никой друг не може да възстанови.“

„Чудесно. Твоята задача действително беше доста трудна и деликатна.“

„Не беше кой знае колко трудна,… но наистина, работата беше доста и ме държеше под напрежение. Това е основен проблем при общуването с раси, имащи малка продължителност на живота. За един миг те се променят толкова много, че контролирането им си е направо изпитание. Даже наскоро си мислех дали да не си почина малко, но чувствам, че още не му е дошло времето. Трябва да се изчака — да се чака, докато всички те не поостареят, не се вразумят и не надживеят всички тези вредни идеи.“

„Не остана много. Постепенно продължителността на живота им ще се увеличава, докато примитивната им раса съзрее. По-важно е узрелият плод да ни е по вкуса.“

„Така е, Велики… Но другите нямат подобни проблеми. Повечето планети се развиват по план. А моите светове — макар и само четири! — са постоянен източник на тревоги. Вината не е моя — та аз съм вторият по интелект и могъщество след вас. А ми се падна най-мръсната работа.“

„Именно защото притежаваш необходимите качества.“ — Ако едорианците можеха да се усмихват, то в момента Владетелят се подхилваше.

„И така да е, но в момента повече ме интересува дали всичките ми проблеми се дължат само на случайността… Според мен напоследък границите на тези случайности са станали доста еластични… и веднага щом разбера кой си играе със случайностите, в нашия Кръг ще се освободи едно вакантно място!“

„Тъй ли? — цялото безгрижие и леност в мислите на Владетеля набързо се изпари. — Двойна игра ли играеш, а, Гарлейн? Кого подозираш? Готов ли си да го обвиниш?“

„Все още не. И изобщо не възнамерявам да подозирам и да обвинявам когото и да било. Просто ще разбера кой е и ще действам.“

„Срещу КОГО? Срещу МЕН? Или срещу заповедите МИ?“ — студен гняв пропълзя откъм мислите на Владетеля.

„Не, напротив, в съответствие с тях, — възрази Гарлейн, без да загуби самообладание. — Ако някой съзнателно ми усложнява работата, то какво да кажем за вас? Представете си, че съм прав и че поверените ми четири планети са в плачевно състояние заради машинациите на някой от Вътрешния Кръг. Това със сигурност ще срине репутацията ми — но кажете ми, кой ще бъде следващия пострадал? Струва ми се, че има над какво да се помисли.“

„Може и да си прав… В цялата работа има няколко необясними неща. Поотделно нито едно от тях не се набива на очи и изглежда като случайност. Но взети накуп… и така погледнати…“

* * *

И така, предположението на Старшите се потвърди — едорианците не успяха да изчислят координатите на Аризия. Пришълците от чуждата вселена не успяха да създадат ужасното оръжие, годно да се противопостави на стражите на цивилизацията. Но Галактическия Патрул щеше да се появи съвсем скоро, само след няколко хилядолетия.

Ако пришълците не бяха толкова подозрителни, самонадеяни и деспотични, ако само можеха да се вслушат в нечие чуждо мнение. С една дума, ако не бяха толкова едорианци — историята на цивилизацията нямаше да бъде написана. Или щеше да я напише някой друг.

Но те си бяха едорианци…

2. Аризия

За краткото време между падането на Атлантида и въздигането на Рим към висините на могъществото му, Еуконидор не успя да възмъжее съвсем. По аризианските стандарти той все още си оставаше младеж. Вече беше Страж, и още много, много векове щеше да изпълнява задълженията си като такъв. Разумът на младия изследовател се разви дотолкова, че вече правилно разбираше думите на Старшите за пътищата, по които трябва да се развива цивилизацията. Освен това, той лично можеше да наблюдава прогреса в развитието на световете, които му бяха поверени. Все още, обаче не му достигаше безпристрастност — вживяваше се в събития, които според Старшите, бяха просто печална необходимост.

„Чувствата ти са напълно естествени, Еуконидор, — сля мисли с неговите Пазителят Дроунли, който отговаряше за Земята. — На нас това ни харесва толкова, колкото и на теб. Но има неща, които просто трябва да се случат и те са неизбежни… иначе цивилизацията никога няма да съзрее достатъчно.“

„Но наистина ли нищо не можем да направим?“ — не можеше да се примири с неизбежното Еуконидор.

Дроулни помълча, а после в мислите му нахлу печал.

„Можеш ли да предложиш нещо?“

„Не, — призна юношата. — Но аз мислех, че вие, Старшите, като много по-умни и опитни от мен ще,… та вие можете всичко!“

„Не, не можем. Рим ще падне. Той ТРЯБВА да падне.“

„Заради Нерон, нали? И ние няма да направим нищо?“

„Нерон… Разбери, младши, не ни е позволено толкова много. Нашите въплъщения — Петроний, Акте и другите — те ще направят каквото могат, но способностите им са равни с тези на обикновените хора. Те трябва да се крият, тъй като всяка демонстрация на необикновените им способности — ментални или физиологически, веднага ще бъде забелязана и разкрита. От друга страна, Нерон — това е земното превъплъщение на Гарлейн от Едор — има много повече свобода на действие.“

„Да, разбирам… Дори физическото отстраняване на Нерон няма да промени нищо… И да умре Нерон — Гарлейн ще остане… — той замълча. — Добре, Старши, ще ви послушам.“

И с тази тъжна забележка разговорът им приключи.

3. Рим

В една малка клетка под западните трибуни на хиподрума имаше двама души. През тесния процеп на прозорчето нахлуваше миризма на пот и кръв, а от време на време каменните стени на амфитеатъра се тресяха от рева на възбудената тълпа.

— Нима и ти, Ливий, като всеки от нас, нямаш причина да умреш? — тихо шепнеше до ухото на приятеля си Патрокъл. — Наистина, гладиаторите са добре хранени, имат приличен покрив над главата си, но всеки ден тренират — също като конете за надбягване. И ние сме като тях, като жребците… по-низши сме дори от робите. Те поне имат някаква свобода, а ние нямаме нищо. Ние сме животни… бием се с всеки, срещу който ни насъскат нашите господари. Този, който оцелее, се бие отново, докато някой ден всичко свърши… — и той тежко въздъхна. — Някога имах жена… деца… Ти също… Дали ще ги видим някога отново? Ще разберем ли какво е станало с тях? Не… Тогава за какво да живеем? Едва ли нашият живот струва повече от една изтъркана от алчни ръце сестерция. Този живот — нашия… Не е ли по-добре тогава да го дадем в името на една справедлива кауза?

Беотиецът Ливий вдигна поглед от посипаната с пясък арена към пищния императорски трон, украсен с пурпурни знаменца. Внезапно той обърна глава и изгледа приятеля си отгоре до долу. Здрави, мускулести крака, тънка талия, мощен торс и широки рамена. Едра глава, увенчана с несресана лъвска грива от рижо-кестенява коса. А очите — светлокестеняви, с проблясващи в тях златисти искрици, — студени, съсредоточени и целеустремени.

— Отдавна очаквах тези думи, — тихо промълви Ливий. — Добре си подбрал момента, Патрокъл — досега, обаче нищо не подозирах. Но аз добре познавам гладиаторите,… не можех да не усетя… нещо просто витаеше във въздуха, но не знаех какво е то… няколко седмици вече. Също така ми е ясно, че не си струва да те питам — едва ли ще ми отговориш…

— Прав си, не си струва.

— Добре тогава. Благодаря, че ми се довери — аз съм с вас. Но вече не се надявам на нищо. Твоето племе отглежда мъже, в чиито очи блести слънцето… храбри и мъдри като Спартак,… но дори и той не успя. А сега ситуацията е много, много по-лоша отколкото тогава. Никой от заговорниците срещу императора не остана сред живите — дори онази вещица, майка му. Всички загинаха, знаеш как. Неговите шпиони са навсякъде… Обаче, — Ливий здраво стисна рамото на тракиеца, — аз нямам нищо против да умра, стига да взема със себе си на оня свят няколко преторианци. Това ми стига… дори тази сянка от надежда…

— Аз ще ти дам много повече от една сянка, — вълча усмивка цъфна на лицето на Патрокъл. — Да, шпионите му наистина си ги бива. Но и ние не сме по-лоши. Много от тварите, които ни следяха, вече са мъртви. Другите скоро ще ги последват… Гладиус, например. Нали знаеш, че от време на време се случва някой слабак да надвие по-силния, но на него това му се случва вече за шести път — той няма и драскотина! Но следващата битка ще му е последната — нищо, че Нерон уж го пази… И ние си имаме своите номера…

— Да, така е. Но гладиаторите не за първи път замислят нещо срещу Нерон. И винаги ден-два преди заговора ги изкарват на арената и ги принуждават да се бият. Дали и сега няма да стане същото… — пресекна гласът на Ливий.

— Този път в отбора има и други освен гладиаторите, Ливий. Имаме могъщи покровители и в двора. Един от тях вече си е приготвил ножа и се кани да го забие в ребрата на Нерон… и постоянно го носи със себе си. Освен това със сигурност знам, че императорът не подозира нищо. Този път ще успеем, Ливий!

Точно в този момент разплулия се на трона Нерон избухна в див кикот — на арената лъвовете разкъсваха млада християнка.

— Какво трябва да направя? — попита беотиецът.

— Първо трябва да ти кажа нещо, — отвърна тракиеца и продължи. — Затворите са пълни с християни, арените също, а освен това ги закопават и живи за назидание на останалите. Стотици от тях, пък ще бъдат разпънати на кръстовете.

— Да, защо не? Всички знаят, че те отравят кладенците, убиват деца и се занимават с магия. Те са една пасмина от вещици и магьосници!

— Може и така да е, — потрепериха масивните рамене на Патрокъл. — Но утре през нощта, тези, които не ги разпънат… — той спря, а после изведнъж попита: — Виждал ли си някога как правят факли от живи хора?

— Само веднъж. Потресаваща гледка… Кръвта ти кипва като пред битка… или… когато усещаш смъртта на върха на камата си. Значи смяташ, че наистина ще го направят?

— Да. И то насред императорската градина. А когато светлината от „факлите“ стане достатъчно силна, Нерон лично ще открие тържественото шествие. Когато колесницата му мине покрай десетия „факел“, един от нашите ще метне ножа си — същия онзи нож, който точи вече цяла седмица. Преторианците ще се нахвърлят върху тълпата, ще стане меле, и точно тогава ние ще ги нападнем. Ще изколим стражите, ще нахлуем в двореца и ще си разчистим сметките с всички до един… Мъже, жени, деца… всички ще умрат! Всички!

— Всичко това е много хубаво — но само на думи, — скептично отвърна Ливий. — Великите гладиатори като Патрокъл Тракиеца са свободни да отидат където си поискат и ще имат късмета да участват във веселбата. Но ние, простосмъртните, ще си гнием безутешно в заключените казарми!

— Не се притеснявай, всичко е уредено. Един-двама от високопоставените римски граждани убедиха ланиста^[1] да устрои гуляй и за гладиаторите, веднага след разпъването на кръст. Тоест, ние ще пиянстваме в Клавдиевата горичка, точно срещу парка на императора!

— Ха! — издиша шумно Ливий, и в очите му заблестя жарава. — Кълна се във Ваал, Бакхус и увисналия задник на Изида! За пръв път от толкова години да се почувствам и аз човек! Ще изтребим тези гадове, а после… Чакай, чакай… А оръжие? Откъде ще вземем оръжие?

— Ще го укрият тайно под плащовете си онези от благородниците, които са на наша страна. Първо ще убием ланиста, а после — преторианските псета. Но запомни, Ливий… гвардейския командир Тигелин — той е мой! Сам ще му изтръгна сърцето!

— Обещавам ти! Чух, че той е задирял жена ти… — беотиецът стисна юмруци и тихо се разсмя. — Ех, че веселба ще падне! За такова нещо си струва да умреш — чувам вече веслата на Хароновата лодка. Сигурен съм, че днес мечът ми добре ще се потруди — пощада никому!

— По-спокойно, Ливий, пази си силите за по-късно. Колкото до мен, аз изобщо не се вълнувам. Днес посетих храма на Юпитер и направих жертвоприношение в негова чест,… той винаги е бил добър към мен досега и няма да ме напусне и утре. Когото и да пуснат на арената срещу мен днес — звяр или човек — чака го смърт!

— Надявам се. Чуй! Тръбите! Някой идва насам.

Вратата зейна. Високият, охранен ланист, препасал меч и камшик, влезе в клетката. След него вратата се хлопна, а последвалото скрибуцане на ключа в ключалката бе удавено от долетелите откъм арената вопли. Няколко минути господарят мълчаливо гледаше Патрокъл. Личеше си, че той е много развълнуван.

— Е, Желязна Ръка, — каза най-накрая той, — не си ли поне малко любопитен какво те чака на арената?

— Ни най-малко, — безразлично отвърна Патрокъл. — Освен избора на подходящото оръжие, естествено. А ти, бая си се запъхтял… Защо? Нещо специално ли е?

— Специално ли?! Та това ще бъде битката на годината! Патрокъл срещу Фермиус! Пълна свобода в избора на оръжие и доспехи! Залозите хвръкнаха на десет милиона сестерции!

— Фермиус! — възкликна беотиецът. — Галът Фермиус! Да те пази щитът на Атина!

— Можеш да го пожелаеш и на мен, — тромаво се пошегува ланистът. — Заложих хиляда сестерции на Патрокъл, едно към две, преди да разбера кой ще му бъде противник. Слушай, Желязна Ръка, — завъртя се той към боеца си, — ако го тръшнеш, една трета от печалбата ми е твоя!

— Благодаря. Но докато това стане, тъкмо ще имаш време да изчислиш моя дял. Казват, че Фермиус е добър на арената, но аз никога не съм го виждал как се бие. Бил силен и бърз — малко по-лек е от мен, но не чак толкова бърз, колкото мен. Той сигурно знае, че предпочитам тракийския стил и навярно затова ще избере тежките самнитски доспехи и оръжие. Да знаеш нещо по въпроса?

— Не. Нищо не ми казаха. Условията са напълно ясни — бой без ограничения и правила!

— Х-ъм-м, без ограничения… Бас хващам, че ще нахлузи самнитските доспехи! Такива двубои са трудни и тежки, но пък можеш да печелиш време, а после да пробваш някой и друг номер… Добре, ще си взема меча и двата кинжала. И… Да! Намери ми боздуган. Най-лекия, който имат в оръжейната.

— Боздуган ли? Но тракийците не…

— Боздуган, казах! Да не би да искаш ти да се биеш с Фермиус?

Ланистът погледна през прозорчето, кресна нещо и след няколко минути оръжието беше донесено. Патрокъл сграбчи боздугана с две ръце, развъртя го над главата си и нанесе мощен удар по една издатина в каменната стена. Боздуганът остана цял. Те продължиха да чакат.

Отново зазвучаха тръбите и оглушителният шум бе последван от почти пълна тишина. После вратата се отвори.

— Безстрашният Фермиус срещу смелия Патрокъл, — разнесе се глас откъм арената. — Времето на двубоя не е фиксирано! Оръжието — по избор! Започвайте!

Две високи, едри фигури застанаха един срещу друг в центъра на арената. Доспехите на Патрокъл, шлем и щит, целите във вдлъбнатини и драскотини, матово блестяха. Те бяха създадени за битка и се използваха за битка. Бронята на гала беше покрита с причудливи ковани инкрустации, над шлема му се поклащаше ярко перо, а щитът блестеше в сребро. Като че ли никога меч и тризъбец не се бяха докосвали до цялото това великолепие. Явно Фермиус беше конте.

Гладиаторите едновременно пристъпиха напред и се обърнаха с лице към подиума, където удобно се беше излегнал Нерон. Шумът от разговорите внезапно замря. Боздуганът предизвика немалко спорове и пререкания. Патрокъл подхвърли боздугана си във въздуха, а галът завъртя няколко пъти над главата си дълъг остър меч. Те се провикнаха в унисон:

— Аве, Цезар! Отиващите на смърт те поздравяват!

Вимпелът, показващ началото на схватката, изплющя, вдигайки се — тутакси и двамата противници се стрелнаха един към друг. Фермиус замахна, стремително атакувайки с меча си, но не улучи. Боздуганът в ръцете на Патрокъл се въртеше леко като перце, устремен към гърдите на противника, но в крайна сметка блестящата броня остана непокътната. Тракиецът се надяваше никой да не се досети, че атаката му е фалшива. Истинската му цел беше всъщност много по-ниско. Фермиус отново вдигна меча, разкривайки се за миг, и тогава Патрокъл се стрелна и удари. Последва нов удар, а след него друг.

Но галът оправда репутацията си — беше и бърз и силен. Първия удар, насочен към коляното му, той посрещна с щита си, а ударът отляво по бедрото — също. Третият се стовари с глух звън върху бронзовия нараменник на доспехите му. Сетне последва серия удари с меч, бързи и резки, които доста затрудниха Фермиус, но и в крайна сметка само ярките пера, украсяващи шлема му, полетяха към земята. Публиката развълнувано откликна. Войните отскочиха един от друг и внимателно се заразглеждаха.

От тяхна гледна точка това беше просто загрявка. Загубата на перата за тях, професионалистите, означаваше само едно — внезапната атака на тракиеца се бе оказала неуспешна. Сега всеки чувстваше, че има насреща си наистина смъртоносно опасен противник и това приятно гъделичкаше нервите на зрителите, но не и техните.

Тълпата полудя. Огромният, стар хиподрум, където се провеждаха всички конски надбягвания и гладиаторски срещи, отдавана не бе ставал свидетел на такъв двубой. Над посипаната с пясък арена и редовете каменни пейки, опасващи я чак до небето, витаеше страховито аромата на скорошна гибел. Сърцата на зрителите отиваха в петите им, гърлата им пресъхваха мъчително, но изведнъж жадно поемаха въздуха, а очите им се отваряха все по-широко, мъчейки се да не пропуснат нито миг. Римляните просто се наслаждаваха на любимото си зрелище. Всеки — бил той мъж или жена, усещаше с небцето си опияняващия вкус на кръвта и жадуваше да зърне цвета й. Всички знаеха, че единият от тези двамата днес ще умре. Никой нямаше да разреши и на двамата да оцелеят. Но това не се и очакваше от бойци като днешните — те никога нямаше да разочароват зрителите.

Жени с пламнали от страст лица крещяха и пищяха, възбудени до крайност. Мъжете ругаеха, скачаха от местата си и размахваха юмруци. Но и едните, и другите не забравяха да залагат.

— Петстотин за Фермиус! — викаше един, размахвайки дъсчица и стило.

— Прието! — отговориха отсреща. — Галът е кажи-речи мъртвец! Патрокъл трябва само да го довърши!

— Хиляда! — гласеше следващото предложение. — Патрокъл изпусна шанса си. Хиляда за Фермиус!

— Прието!

— Две хиляди!

— Пет хиляди!

— Десет!

Гладиаторите се приближиха. Замах и рязко просвистя меч — последва грохот. Щитовете се тресяха от сипещите се по тях удари, мечовете звъняха и проблясваха. Напред, назад, в кръг, отстъпвайки и нападайки, в една непрекъсната демонстрация на майсторство, ярост и мощ. Времето минаваше, напрежението растеше, сгъстявайки се все повече и повече, концентрирайки се върху арената като мрачен и тежък смог.

Кръв бликна от разсеченото бедро на гала, и половината от публиката се разкрещя в екстаз. Кръв се стичаше и през процепите в доспехите на Патрокъл, засъхвайки на тъмни петна — тогава от другата половина се понесе див, животински вой.

Нито един боец не би издържал дълго такова темпо. И двамата — и тракиецът, и галът, почнаха да се уморяват. Движенията им изгубиха бързината си. Благодарение на превъзходството си в килограми и по-леките си доспехи, Патрокъл беше взел надмощие над гала и му позволяваше само да се отбранява, но и неговите собствени сили отслабваха с всяка секунда. Накрая той скочи рязко напред и удари щита на противника си. Острието проби метала и заседна до половината в дървото. Последва бързо завъртане на острието, и щита заедно със заседналия в него меч, отхвърча встрани. Изненаданият Фермиус нададе радостен рев и хващайки с две ръце тежкия си самнитски меч, замахна високо над главата си за последния удар.

И тогава Патрокъл нападна. Боздуганът, скрит до този момент зад щита, изведнъж се оказа в дясната му ръка, после бронята на гала жално издрънча и хлътна навътре като тенекиена кутийка. Тежката желязна глава на боздугана попадна точно по средата на галските доспехи, Фермиус залитна, отстъпи назад, клатушкайки се и се сгромоляса на земята. Тялото му едва се бе докоснало до пясъка, а Патрокъл вече бе стъпил с крак на гърдите му, гордо вдигнал глава. Неговият противник вече беше мъртъв, но не това беше важното. Стискайки в ръце кинжала си, тракиецът чакаше знака на императора.

Обезумялата тълпа окончателно полудя. Нито един от тези опиянени от кръвта хора не би помислил за милост. Може би някой друг път те биха подарили живота на победения — не от състрадание, а просто защото той би им създал развлечение поне още веднъж; но сега, усещайки опияняващата близост на смъртта, те искаха да стигнат до самия край.

— Смърт! — ехтеше отвсякъде. — Смърт! Смърт!

Палецът на дясната ръка на Нерон посочи надолу, и всички зрители единодушно повториха жеста му. Смърт! Чудовищният шум се усили още повече.

Патрокъл нанесе ненужния вече последен удар.

— Работата е свършена! — прозвуча отнякъде нечий вик.

* * *

Така оцеля тракиецът Патрокъл. За негово учудване, същото сполетя и Ливий.

— Радвам се за теб, Желязна Ръка! — възбудата на беотиеца учуди Патрокъл. — Атина Палада те запази, точно както я помолих! Но… в името на Тот и Озирис, ужасно ме изплаши, когато мечът ти заседна в щита на оня гал и ти остана без оръжие… Да-а, ние, простосмъртните, не можем да се мерим с такива като теб!

— Е, ти също си се справил, както виждам, — прекъсна Патрокъл нервното излияние на приятеля си. — Не можах да гледам първите ти две битки, но видях как се справи с Календий. Той беше добър — един от най-добрите в Рим — и аз си мислех, че хич няма да ти е леко… но, съдейки по всичко, ти си се отървал само с няколко драскотини. Отлично представяне!

— Жертвоприношенията — жертвоприношенията и молитвите към боговете, това е! Това ме спаси! Долу, на арената, усетих как кръвта ми кипва, и разбрах, че съдбата ще е благосклонна и този път… Между другото, забеляза ли онази червенокоса гъркиня, която размахваше ръце към главата ти, точно когато ти се втурна към Фермиус?

— Какво? Ти съвсем пощуря, Ливий. Имам си достатъчно проблеми — само магьосници ми липсват.

— Тя искаше да те омагьоса, знам го. Защото после се появи тук заедно с ланиста и започна да ми прави мили очи. Аз, както изглежда, вече съм втори след теб в школата… Страхотна е, казвам ти, бива си я! Но аз се чувствам все по-добре и по-добре, и когато тя си тръгна, си помислих, че дори и някой гаден рециарий няма да ми се опре! Още една-две такива срещи и кой знае — може и аз самият да стана Велик Воин — също като теб!

Двамата жадно се нахвърлиха върху храната — дар от императора за победителите, а после се върнаха до арената, за да позяпат разпънатите на кръст християни. Дъното на амфитеатъра бе запълнено от край до край с дървени кръстове, увесени със сгърчени тела.

В интерес на истината, тази чудовищна гледка представляваше едно чудесно забавление за гладиаторите. Те бяха жестоки хора, живееха в не по-малко жестоки времена и се подчиняваха на две основни правила: да убиват по заповед и да умират достойно при необходимост. От гледна точка на морала и порядките на едно по-умерено ежедневие те бяха варвари, но за собственото си време поведението им беше напълно нормално.

Нощта настъпи. Всички римски гладиатори се събраха в горичката на Клавдий около огъващите се под тежестта на яденето и пиенето маси. Имаше и достатъчно жени — жени, достъпни за всекиго, който охотно очаква това. Към полунощ гуляят се бе развихрил с пълна сила. Поне всичко изглеждаше така отстрани. Ядоха и пиха, и то доста, но голяма част от виното всъщност тайно се изливаше под масите, на земята. И когато започна да се мръква, гладиаторите започнаха да си намират един или друг повод и зарязваха приятелките си и тихомълком се изнасяха към пътеката, отделяща горичката от строените в редица преторианци, охраняващи императорския дворец.

От тънещата в мрак вътрешност на Цезаровия парк изведнъж се извиси ален пламък и скупчилите се около пътя гладиатори се нахвърлиха върху стражата. Започна битка. Преторианците отчаяно се защитаваха, но противниците им ги превъзхождаха десеторно, както по численост, така и с яростта си. Вече въоръжени, затворниците нахлуха в охраняваната градина. Мечове, кинжали, секири и копия колеха, режеха и съсичаха плът и кости. Водата във фонтаните почервеня, тревата стана хлъзгава.

Патрокъл се позабави, търсейки броня, която да му е по мярка. После пък му се наложи първо да довърши трима непознати ланисти, преди да се докопа до собствения си и да си разчисти сметките с него. Тракиецът се намираше малко по-назад от останалите гладиатори, когато към него се хвърли Петроний, млад римски конник. Юношата сграбчи Патрокъл за ръката.

Блед и треперещ, той никак не приличаше на изисканото конте, диктуващо модата в Рим. Невъзмутимият доскоро потомък на древен род беше неузнаваем — целият трепереше, очите му блуждаеха, а дрехите му бяха раздърпани.

— Патрокъл! В името на Бакхус, кажи ми, Патрокъл! Защо атакувахте? Нямаше сигнал! Аз… аз не убих Нерон!

— Какво! — избухна тракиецът. — Кълна се в Юпитер! Как да нямаше сигнал — аз го видях с очите си! Какво стана?

— Аз не можах… — Петроний нервно се облиза.

— Стоях пред него… Никой не можеше да ми попречи! Всичко беше съвсем просто и лесно… Но още преди да посегна към ножа си, разбрах, че не мога да се помръдна. Очите му, те бяха… Патрокъл, кълна се в гърдите на Венера, — той стоеше и ме гледаше, а аз не можех и с пръст да помръдна, казвам ти!! А после някак си пряко сили, и аз не знам как, се откъснах и избягах.

— Как успя да ме намериш толкова бързо?

— Аз… не знам, — измрънка изплашено аристократът. — Аз тичах и изведнъж се натъкнах на теб. Но какво ще правим… какво ще правиш ти сега?

Тракиецът се замисли. Доскоро той вярваше, че сам Юпитер го води. Боецът почиташе всички богове и богини — и римските, и тракийските, а също и половината от боговете на Гърция, Египет и Вавилон. Отвъдният свят беше съвсем близко и беше също толкова реален, колкото и истинския; а едно от съвсем нормалните неща в него беше съществуването на „лошо око“. Но независимо от доверчивото си упование в силата на религията, а може би и точно благодарение на нея, Патрокъл също така неотклонно вярваше и разчиташе на собствените си сили. Той бързо взе решение.

— Да ме пази Юпитер от зли очи! — силно се провикна той, завъртайки се.

— Къде отиваш? — попита Петроний, все още треперейки.

— Да сторя това, в което се заклех пред олтара на Юпитер — да убия проклетата твар! И да си оправя сметките с Тигелин!

После се втурна напред, бързо заобиколи въоръжената тълпа и се пъхна в мелето. Той бе Патрокъл, Великият Воин и вършеше това, което умееше най-добре. Това беше тежка работа, но той нямаше съперници. Никой не можеше да му устои — нито преторианец, нито легионер. Дори без обичайните си доспехи и оръжия той се справяше отлично. Един след друг стражите се изправяха срещу него — и умираха.

Императорът, седнал удобно в компанията на красиво малко момче и още по-прелестна куртизанка, се любуваше на играта на пламъците от факлите, гледайки ги през шлифован изумруд, а една мъничка част от едорианския му мозък наблюдаваше схватката между Патрокъл и Тигелин.

Дали да позволи на гладиатора да убие командира на гвардията? Или не? Всъщност, не е ли все едно какво ще се случи — едва ли нещо на тази мизерна, варварска планетка би могло да е решаващо. Тя не бе нищо повече от парченце сгъстен космически прах за бъдещата Едорианска империя. Е, сигурно щеше да е забавно да погледа как тракиеца укротява гнева си, кълцайки римлянина на парчета. Но, от друга страна, имаше още работа за свършване, и продажния римски мерзавец все още му беше нужен. Щеше да го остави да затъва в разврат все повече и повече, докато накрая сам не си прережеше гърлото. Жалко, че тракиецът никога нямаше да узнае това — но така е най-добре, защото дори и най-жестокото и страховито отмъщение на Патрокъл би било благодеяние в сравнение с участта, очакваща нещастния командир на преторианците.

Силен удар се стовари върху шлема на Патрокъл и го просна на земята. Следващият отнесе черепа му.

Така завърши последния опит да бъде спасен Рим — с пълен провал, толкова пълен, че дори педантични хронисти като Тацит и Светоний го споменаваха само като досадна пречка, възникнала на едно от поредните празненства на Нерон.