Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (2)

Глава 2
Гибелта на Атлантида

1. Едор

„До членовете на Вътрешния Кръг, където и да сте и с каквото и да се занимавате, слушайте, — излъчваше Владетеля. — Анализът на постъпилата до момента информация показва, че като цяло осъществяването на Великия план върви напълно задоволително. Съществуват обаче четири планети, за които нашите агенти докладват, че не могат да се справят с установяването на контрол. Това са Сол III, Ригел IV, Велантия III и Полен VII. Всички те се намират в другата галактика. В нашата няма нищо, което да предизвиква безпокойство. Първата от тези четири планети се развива изключително бързо. През нищожния период време, изминал от предишната ни инспекция на планетата, нейното население успя да овладее атомната енергия и тръгна по път, който е коренно различен и не съответства на основните ни принципи за развитие. Нашите агенти там са си въобразили, че сами могат да се справят с положението, без външна помощ и без да ни докладват — те трябва да бъдат сурово наказани. Каквато и да е причината за неуспеха — той е абсолютно недопустим!“

Сухият, рязък ментален глас на Владетеля достигаше до всеки от съветниците му и сега той загърмя заплашително като камбанен звън.

„Гарлейн, като втори след мен, ти поемаш Сол III. Веднага! Разрешавам ти да предприемаш всякакви мерки, за да възстановиш реда на планетата — нашият ред! Междувременно проучи и данните за останалите три планети. Очаквам в близко бъдеще и оттам да дойдат проблеми. — След кратка пауза Владетелят подхвърли нова мисъл: — Нуждаеш ли се от помощ? Трябва ли да изпратя още някого от Кръга с теб? Трябва да сме напълно сигурни, че противопоставящите ни се сили ще бъдат напълно разбити.“

„Не, Велики, — отвърна след кратък размисъл Гарлейн, уверен в могъществото и жестокостта си. — Тези диваци са на много ниско ниво на развитие, техниката им ми е отдавна позната и смятам, че много по-ефективно ще се оправя с тези четири планети сам, отколкото ако някой ми помага. Разполагам с данните за тези светове. Няма да се налага да внимавам при използването на менталните си сили, тъй като само една раса — велантианците, показва някакви заложби в тази област, и то на съвсем примитивно ниво.“

„Такава е и моята преценка на информацията, — отбеляза вождът, и Кръга единодушно го подкрепи. — Тръгвай, Гарлейн. Очакваме пълен отчет, когато приключиш.“

„Тръгвам, Велики. Кръгът може да бъде спокоен — успеха ми е в кърпа вързан!“

2. Аризия

„Ние, Старшите, обявяваме на всеослушание оценката си за така създалата се в настоящия момент ситуация. Тя подлежи на внимателно обсъждане и всички ние трябва да намерим окончателно решение на проблема ни. Много от младите ни колеги — например Еуконидор, който неотдавна бе удостоен със званието Страж, ни помолиха за допълнителни разяснения. Те все още са твърде неопитни и не могат да разберат, нито сами, нито слети с общия разум, стратегията, от която се ръководеха Пазителите на Цивилизацията — Ниделор, Кридиган, Дроуни и Бролентин. Младите не могат да проумеят защо тези Старши едно време са извършвали определени дейности, а пък други, много по-належащи не. Също така, защо за в бъдеще Пазителите не трябва да се отклоняват от една строго определена линия на поведение.

Анализът, с който ще ви запознаем сега, е много по-цялостен и комплексен, отколкото онзи, направен от предците ни в момента на проникването. Но, що се отнася до всичко останало, той напълно го потвърждава.

И така, първо: едорианците могат да бъдат победени само чрез ментална сила.

Второ: тази сила трябва да бъде неимоверно голяма, а след време тя ще бъде съсредоточена в един-единствен източник — Галактическия Патрул, формирането на който все още е наша основна задача.

Трето: тъй като нито един аризианец не е в състояние да контролира подобна мощ, се налага да създадем раса, която ще притежава такива умения и ментални способности.

Четвърто: създавайки раса-защитник срещу едорианската заплаха, ние ще си осигурим и бъдещите Стражи на Цивилизацията, които ще ни заменят и ще продължат делото ни.

Пето: докато не спечелим достатъчно време, за да осъществим плана си, едорианците не трябва да научават за нас. Когато това стане, те няма да имат време и възможност да сътворят достатъчно ефективно оръжие, което да ни унищожи.“

Последвалата тишина беше тягостна, дълга и мъчителна.

„Това е една твърде мрачна перспектива“ — унило прозвуча нечия мисъл най-накрая.

„Не е така, младши. След време ще разбереш, че няма причини за тревога. Когато моментът настъпи, всеки аризианец ще бъде подготвен за предстоящите промени. Ние знаем какъв е пътят. Още не знаем къде ще ни отведе той, но ние ще постигнем целта си — в тази вселена и на тази фаза от съществуването си. После доброволно и с радост ще преминем към следващата степен от развитието си.

А сега е време да обмислите съобщението ни. Може би някой от вас, дори и най-младия и неопитния, ще стигне до нещо, което ние сме пропуснали, ще открие някакъв начин за спасение на поне една от многообещаващите цивилизации. В противен случай, според нас, голяма част от тях са обречени на гибел.“

Изминаха минути, а после часове. Последваха дни. Нови предложения, обаче нямаше.

„И така, явно всички са съгласни, че предложения от нас анализ на ситуацията е възможно най-пълен и подробен. Той е най-доброто постижение на обединения разум на Аризия въз основа на известните ни факти. Сега Пазителите на Цивилизацията ще ни известят за това, което са направили досега и какво считат за необходимо да се направи в бъдеще.“

Обединеният разум на Пазителите беше ясен и твърд подобно на гигантски диамант.

„През изминалото досега време ние наблюдавахме еволюцията на разумния живот на много от планетите, — започна повествованието на Пазителите. — Положихме страшно много усилия да съхраним и опазим тези крехки стръкчета, искахме колкото се може повече раси да стигнат до това интелектуално ниво, необходимо за ефективното и съзнателно използване на Концентриращите Лещи, тъй като без тях Галактическия Патрул би бил невъзможен.

Най-много време ние отделихме, наблюдавайки развитието на отделни индивиди от най-перспективните четири народа. Надяваме се един от тях да ни замести като Стражи на Цивилизацията. Отначало подбрахме определени личности; после започнахме да ги подтикваме към бракове, гарантиращи потомство с необходимите ни способности и потиснати нежелани черти. Докато тези качества не бъдат заложени в наследствения механизъм, нито една от тези раси няма да притежава изключителните ментални или физически параметри, обособяващи я като достоен противник на Едор.

Междувременно обаче едорианците също започнаха да се интересуват от многообещаващата цивилизация на планетата Земя и е съвсем очевидно, че скоро ще надушат и за дейността ни в системите Ригел, Велантия и Полен. Една от целите на това съвещание е да припомним на всички аризианци да се въздържат от благородни, но необмислени постъпки. Само ние, Пазителите, имаме право на достъп до изброените светове. Там, ние действаме в плът и кръв, и дори разумът ни е напълно съобразен със стандартите на жителите на тези планети. Никой не би могъл да свърже тялото-носител с истинската ни същност — стига, разбира се, някой от нашите авантюристи да не цъфне внезапно. Едорианците в никакъв случай не бива да научават за нас. Трябва да бъде елиминирана и най-малката вероятност това да стане. Стражите трябва да бдят, защото една нелепа случайност може да провали щателно разработените от нас планове.“

„Но нали, ако не се намесим има възможност всички тези цивилизации да деградират!“ — запротестира бурно Еуконидор.

„Бъдещето ще ти покаже, че общото интелектуално ниво непрекъснато се повишава, младши, — прекъсна го един от Старшите. — То се повишава! Даже когато има спадове те са много по-високи по стойност от средното ниво преди. Когато бъде достигната границата, позволяваща използването на Лещите, ние не само ще се разкрием, но и ще се възползваме от помощта на тези млади светове. Но има и още нещо… — и Старшия замълча за миг. — Все още не сме открили начин да попречим на едорианците да изчислят вероятностно съществуването ни. Разбира се, начинът им на мислене е по-скоро технически, отколкото философски, но това не ни дава 100% сигурност. Те могат чисто логически да го предвидят. Тази мисъл не ми дава мира, тъй като един подробен статистически анализ на събитията, случили се на тези четири планети веднага ще покаже, че те съвсем не са случайни. И тогава,… тогава дори и един среден интелект ще бъде в състояние да прогнозира нашето съществуване. Мисля, че не трябва да пренебрегваме вероятността това да се случи — трябва поне да имаме готовност.“

„Навреме казано, — отбеляза Пазителят Ниделор. — Да, такава възможност наистина съществува. Можем само да се надяваме, че едорианците няма да се сетят да направят такъв анализ преди да сме готови да се разкрием. Но когато това стане, те ще тръгнат срещу нас не само на четирите водещи планети, а и навсякъде другаде в двете галактики!“

„Ние много добре знаем какво ще предприемат те, — спокойно и ясно прозвуча обединеният разум на Старшите. — Постоянно наблюдаваме какво правят и знаем, че за момента ситуацията не се е променила. Ако забележим нещо, отново ще свикаме общопланетния съвет на умовете. Така… Има ли още нещо за момента? Ако това е всичко, Съветът се закрива.“

3. Атлантида

Последна гръмотевица, бавно отплуващи към хоризонта облаци, а после — кроткото проблясване на яркото, като че ли току-що родено слънце и тих шепот на океана… Нищо дотук не предвещаваше катастрофа.

Огромният град се бе разпрострял по крайбрежието. Неговите канали, улици, зеленината по високите дървета в парковете, къщите от светлосив камък, — всичко блестеше и се преливаше, прясно окъпано след топлия летен дъжд. Над цялото това ослепително великолепие се извисяваше огромното здание на Фаростерията, в което се помещаваха най-различни служби. Там се намираше и личния кабинет на самия Фарос — управникът на Атлантида.

Арипонидес, неотдавна избран за Фарос, за трети пореден път, неподвижно стоеше до прозореца. Прегърбената му, старческа фигура изглеждаше странно сред великолепието на огромния кабинет: ярък, скъп килим, масивна и тежка мебел, и огромен златен герб, окачен над облицованата с кожа врата. Фаросът беше много, много стар. Лицето му, някога поразяващо красиво, сега бе покрито с дълбоки бръчки, а фино изваяният нос с благородна гърбица и тесни ноздри сега стърчеше като клюн и единствено живите кафяви очи, искрящи както на младини, напомняха за онзи някогашен Арипонидес. Дълбоко замислен, той не виждаше нито огромния град, боботещ в краката му, нито чуваше шепота на притихналия, син океан. Ръцете му с пергаментова, старческа кожа, сключени зад гърба, леко потреперваха. Така той стоя дълго, докато отнякъде не се разнесе силния шум от хлопването на врата — идваха посетители.

— Моля, заповядайте. Разполагайте се. — Фаросът се настани в едно дълбоко кресло от прозрачна пластмаса в единия край на огромната маса. — Не мисля, че всички се познавате. Първо ще ви представя един на друг, а после веднага ще пристъпим към работа. И така, запознайте се. Това е психологът Талмонидес, наричан още Познавачът на души, политикът Клето, министър Филамон, министър Марксес и стратегът — офицер Артоменес. Събрах ви тук, защото тази стая е абсолютно защитена от всякакви подслушвателни устройства, нещо, което не може да се каже за личните ни канали за връзка.

Усмивките, появили се по лицата на събралите се, показаха, че те напълно споделят опасенията на Фароса.

— Трябва да обсъдим създалата се ситуация и да намерим начин да излезем от нея. Всеки от нас вярва само на себе си и на никой друг… какво пък, такъв е животът. Но психологът Талмонидес ме увери, че никой от тук присъстващите не е предател, и аз напълно му вярвам.

— Това е едно много безпочвено заявление, — недоверчиво поклати глава снажният стратег. — Имате ли доказателства, че самия Талмонидес не е глава на някоя партия или групировка? Самият аз нямам никакво основание да се съмнявам в лоялността на Познавача, моля да се отбележи. Ние сме приятели от двадесет години и се надявам да останем такива и занапред. Само исках да подчертая, че каквито и предпазни мерки да вземем, истинската същност на човека си остава дълбоко скрита.

— Вие сте напълно прав, приятелю, — високият, побелял Талмонидес се надигна. — Май ще е по-добре да си вървя.

— Това няма да оправи нещата, — поклати глава Артоменес. — Добрият агент е подготвен за всяка ситуация. Дори да си тръгнете, при всички случаи ще остане някой, който по-късно ще докладва където трябва, — офицерът изгледа останалите с присвити очи. — Предупреждавам ви, че след това съвещание всички присъстващи ще бъдат поставени под наблюдение, и то много усилено, уверявам ви в това!

— Май нашият почитаем стратег смята, че ако ни счупи главите, ще успее по цвета на мозъците ни да разбере кой е предателят! Да му простим тази малка крайност, — саркастично се намеси и министър Марксес.

— Господа! Господа! — запротестира Арипонидес. — Дори да не можем да проникнем докрай в дълбините на човешката душа, всички ние добре знаем на каква проверка бе подложен Талмонидес, преди да дойде тук. Не трябва да има никакво съмнение в почтеността му. Но вероятност от измяна винаги има, тя винаги съществува! Все пак обаче е наложително да си вярваме — в противен случай всяко наше начинание е обречено на провал. И то в зародиш! Имайте това предвид, а сега нека се върнем към работата. Ще ви запозная накратко с моя доклад.

Разумните думи на възрастния Фарос предизвикаха одобрителен шепот. Свадата бе пресечена.

— Из целия свят е плъзнала някаква лудост, — започна той, — някакво безумие, появило се след откриването на ядрената сила. Но каквото и да говорят хората, то не е следствие на имперските амбиции на Атлантида. Не може да се прехвърля отговорността за всичко, което се случва само на нашия гръб! Наистина, съществуващите в момента държави започнаха развитието си като наши колонии, но ние никога не сме се опитвали да им натрапваме статута на колонии, ако техните законно избрани правителства са били против. Отношенията ни бяха наистина приятелски. Атлантида, като люлка на човечеството, осъществяваше само общата координация и никога не е искала да управлява някого, а целия свят — още по-малко! Всички решения са се взимали винаги с открито общо гласуване. Но не и сега! Докъде стигнахме! Навсякъде — партии и сдружения — и дори древната Атлантида се зарази от общото безумие! Всички страни се разкъсват от вътрешни конфликти и междуособици. Но това съвсем не е всичко, не, съвсем не! Югар завижда на богатствата на Южните Острови, които завиждат на мощта на Маите, те пък от своя страна на Банту, Банту — на Екопт, Екопт — на Норхейм, а Норхейм на Югар. Това е порочен кръг, пълен със злоба и ненавист! Всеки се страхува, че неговия съсед ще завладее целия свят, и като следствие от този страх бързо се пръсна безпочвения слух, че самата Атлантида се кани да подчини останалите държави, а населението им да превърне в свои роби. Такова е, според скромното ми мнение, положението в света сега. Не можем да използваме сила, за да разрешим проблема, тъй като това излиза извън рамките на демокрацията. Затова, ето моето предложение. Трябва да ускорим подписването, в световен мащаб, на всички съглашения и мирни договори, над които работим в момента. Подчертавам, трябва максимално да ускорим всички свои действия в областта на външната политика, — Фаросът дълбоко въздъхна, а после се обърна към съседа си отдясно. — А сега нека чуем и Клето.

— Аз съм съгласен с вашата оценка на събитията, почитаеми Фарос, — наведе оплешивяващата си глава политикът. — Но лично аз смятам, че основната причина за всички неприятности е възникването на голям брой партии, състоящи се от екстремисти и ненормалници. Връзката им с атомната бомба е очевидна. Всеки идиот, докопал се до тази играчка, почва да си мисли, че е в състояние да заплашва целия свят. За съжаление, много от държавите се управляват именно от такива личности, и моите препоръки изцяло произтичат от доклада ви. Трябва на всяка цена да повлияем на избирателите от Югар и да настояваме за спешното подписване на договора за контрол върху ядреното оръжие. Това е.

— Разполагате ли с писмен вариант на доклада си? — вежливо попита психолога.

— Да, колега, разбира се, ето,… моля…

След като взе пергамента, Талмонидес се приближи до странен ръбест апарат в ъгъла на кабинета. Пръстите му бързо се раздвижиха по клавиатурата му.

— Сега е ред на министър Филамон, — обяви Фаросът.

— Доколкото разбирам, като всеки разумен човек, разбира се, — огромната купчина плът се размърда, като че цялата бе съставена от бръчки и гънки, и се облакъти силно на масата, — основния принос на атомната енергия в настъпилия за момента хаос се дължи на пълната деморализация на труда. Производството се увеличава, а стойността му непрекъснато намалява. Желаейки и те да се облажат, нашите ръководители надянаха здрави юзди на производството, а сега се учудват защо производителността започна да пада, а цените скочиха до небесата. Едновременно пък спаднаха другите доходи. Изходът е един — труда трябва да се подчинява и организира според някакви по-разумни закони. Тези безделници… тези…

— Протестирам! — Тънкият гласец на бледия, нисък министър Марксес, глава на департамента по труда, се извиси над баса на Филамон. — За всичко са виновни собствениците на промишлените заводи! Тяхната ненаситна алчност…

— Един момент! — рязко тропна по масата Артоменес. — Времето ни е изключително ценно, за да го хабим в ненужни разправии! Засрамете се! И двамата носите сините туники и изисквате да ви уважават, а се карате като прости търговци! Имате ли да кажете още нещо? Мисля, не.

Двамата управници отново поискаха думата, но недоволното сумтене на стратега ги накара да млъкнат. Много малко бяха тези, които се осмеляваха да се противопоставят на Артоменес. След като предадоха докладите си на Талмонидес, те се приготвиха да слушат.

— Ваш ред е, офицер, — меко се усмихна Арипонидес. — Започвайте, приятелю.

— Вие, Фарос, вече ни осведомихте, че ни приписват имперски мераци… — стратега скръсти мощните си ръце. — Разбира се, като се има предвид нашата програма за отбрана, а аз отговарям за осъществяването й, лесно си обяснявам възникналите подозрения. Трябва да си слепец, за да не го видиш, и абсолютен инат, за да не го признаеш,… а аз не съм нито едното, нито другото! Но кажете, какво мога да направя? От атомната бомба няма спасение, а всеки потенциален наш противник се сдобива с все повече и повече такива играчки. Нима трябва да лиша Атлантида от зъбите й и да я хвърля сред зейналата паст на враговете й? — Стратегът предизвикателно изгледа събралите се.

— Артоменес, — спокойно рече Фаросът, — ние не по-малко от вас милеем за Атлантида. На никой от нас и през ум не му е минало да ви критикува. Това, което искаме от вас е да ни посъветвате какво да правим.

— Аз не съм спирал да мисля нощ и ден, но не мога да намеря решение, което да съответствува на демократичното ми управление, — презрително сви устни военачалникът. — Мога да ви предложа едно-единствено нещо. Югар и Норхейм са основната ни причина за тревога — най-вече Норхейм, — и добре, че за момента ние имаме повече бомби, отколкото те, взети заедно, пък и свръхзвуковите им изтребители все още не могат да се мерят с нашите. Защо да не се възползваме от ситуацията? Дочух доста странни слухове, че са се сдобили с някакво чудовищно оръжие и мисля да изпратя най-добрия си шпионин да провери. Ако тези слухове се потвърдят, трябва веднага да ги атакуваме, иначе Атлантида е обречена! Атаката трябва да е мигновена и съкрушителна. Камък върху камък не трябва да остане! А после ще предложим всички държави да се обединят и ще изберем някой могъщ управник… Не клатете глави! Това е начинът! Ако някой се разбунтува, та дори и самата Атлантида, трябва да бъде изтрит от лицето на Земята. Друг начин аз не виждам.

— Вие сте луд! — извика Марксес, гледайки изумено самоуверения стратег. — Това е престъпление!

— Несъмнено, това наистина е престъпление — погазване на международните взаимоотношения и демокрацията — освен това, съществува и рискът от провал на една такава акция. Но доколкото разбирам, това е единственият ни шанс.

— Вие… ние… на мен лично ми се струва, че това ваше предложение се дължи на слабост и несигурност, — каза Фаросът и замълча, втренчен в сплетените си пръсти. — Вие, Артоменес, твърдите в докладите си, че са ви известни всички бази и центрове на противниковата защита, но повечето от тях са разположени дълбоко под земята. Това прави достъпа ни до тях извънредно труден,… а вероятността за ответен вражески удар е твърде голяма. Според сведенията на Познавача всички останали страни ще реагират крайно негативно, дори е възможно първи да нанесат удар. Имам правомощията да отклоня предложението ви и сега го обявявам пред вас! Ние няма да ударим първи! — Твърдият глас и властното лице на Арипонидес успяха да убедят присъстващите, но когато погледите на Фароса и стратега се срещнаха, Артоменес разбра, че предложението му всъщност е прието и се подкрепя от върховния управител. — А сега да чуем Талмонидес.

— Аз вече въведох данните в интегратора, — и Познавачът на души натисна копчето. Машината покорно заработи. — Позволих си да добавя само още едно нещо… един малък, но много важен фактор… името на един политик, който обяви официално възможността за съюз между Норхейм и Югар…

Той млъкна, тъй като машината спря да работи и изплю дълга, тънка лента с резултатите от направения анализ. Психологът се наведе над данните.

— Погледнете — за последната седмица има нарастване с цели десет процента! — посочи Талмонидес. — Положението се влошава все по-бързо и по-бързо. Сблъсъкът е неизбежен, след около седмица ситуацията ще излезе извън контрол. Каквито и действия да се предприемат, трябва да бъдат щателно и сериозно обмислени — като изключим факта, че партиите и нациите са избирали врага си абсолютно случайно. Напълно ясно е, че нито една от страните не е способна да победи, дори и да бъде унищожена Атлантида… По-скоро ще се избият едни други и накрая ще бъде затрита цялата цивилизация! Този извод се основава на доклада на стратега и както изглежда, ще излезе верен, ако веднага не се предприеме нещо. Сигурен ли сте в данните си, Артоменес?

— Сигурен съм. Но вие споменахте един политик, обявил евентуалния съюз между Норхейм и Югар… Кой е той?

— Един ваш стар приятел…

— Ло Сунг! — гневно и с болка извика стратега.

— Той и никой друг… А за съжаление нямаме никакъв друг изход, който да ни даде поне минимален шанс да успеем.

— Тогава използвайте силата си! — Артоменес скочи и тресна с юмрук по масата. — Само ми дайте разрешение и аз още сега ще изпратя две ескадрили с ракети и ще превърна Югарстоу и Норград в радиоактивен прах! Хиляди квадратни мили наоколо ще бъдат необитаеми поне един-два века… Това е единственият начин да им вземем страха! Нека го направим сега!

— Седнете, стратеже, и се успокойте — меко заповяда Арипонидес. — Начинът на действие, който предлагате, няма да предпази дори нас. Той е в разрез с всички основни закони на цивилизацията ни. Освен това е абсолютно безполезен, защото ако го използваме, населението на цялата Земя ще бъде унищожено в един-единствен ден.

— И какво от това? — горчиво попита Артоменес. — Трябва да седим и кротко да чакаме да ни унищожат ли?

— Не, разбира се — това е напълно безсмислено. Нали, затова сме се събрали днес тук — трябва да измислим план за действие. Тук и сега! Въз основа на събраната до момента информация Талмонидес ще ни подскаже какво трябва да направим.

— Резултатите от анализите са твърде неблагоприятни, — мрачно произнесе ученият. — Единственият начин, макар и с минимална надежда за успех, едно към осем, е този, за който говори преди малко нашият Фарос. Аз бих добавил предложението на Артоменес за агента… Може би, няма да е лошо, ако почитаемият Фарос си поприказва малко с този човек, преди да го изпратят… — Талмонидес обгърна с поглед седящите зад масата и добави: — Лично аз не бих одобрил план с толкова малки шансове за успех, но в случая става дума за оцеляването и опазването на всичко, което сме направили до сега… Мисля, че рискът си заслужава.

— Всички ли са съгласни? — попита след кратко мълчание Арипонидес.

Управниците на страната се съгласиха. Четирима напуснаха кабинета: Артоменес, който бе седнал до комуникатора, остана.

* * *

След десетина минути в покоите на Фароса влезе слаб млад мъж. Той беше висок, с бързи и резки движения. Въпреки че се стремеше да не зяпа открито върховния управител, в очите му определено се долавяше интерес и желание да зададе някакъв въпрос.

— На вашите заповеди, — стегнато козирува на стратега мъжът.

— Свободно, — върна поздрава Артоменес. — Тук сте, за да разговаряте с Фароса, — стратегът леко склони глава по посока на Арипонидес. — Уважаеми, представям ви разузнавача Фригес.

— Не, не, няма да ви давам нови заповеди, синко… — и ръката на Фароса приятелски легна върху рамото на разузнавача. Мъдрите му стари очи гледаха право в светлокафявите, преливащи в златисто ириси на младежа. Владетелят забеляза и пламтящата грива от рижаво-кестенява коса, високото чело и решително стиснатите устни. — Наредих да ви повикат тук, за да ви пожелая късмет, не само от свое име, но и от името на целия ни народ… може да се окаже, че и от името на цялото човечество също. Аз съм решително против едно такова тайно, непровокирано от нищо нападение, но пък и не искам да ни се налага да направим страшния избор: дали да послушаме мнението на стратезите си или да унищожим цялата цивилизация. Вие вече сте запознат с важността на задачата си, затова няма да се спирам отново върху това. Но искам да знаете, разузнавачо Фригес — цялата надежда за успех на Атлантида е във вашите ръце.

— Бла… благодаря ви, уважаеми, — гърлото на Фригес беше толкова пресъхнало, че му се наложи да преглътне няколко пъти, за да отговори нормално.

По-късно, докато вървеше към аеродрума заедно с началника си, младежът след дълго мълчание изведнъж каза:

— Ето какъв бил значи старият Фарос… Той много ми се понрави, стратеже! Никога досега не съм го виждал толкова отблизо… Има нещо в него. Той изобщо не прилича на баща ми, но имам чувството, че го познавам от хиляда години.

— Хъм-м… Интересно… На мен пък ми се струва, че вие двамата много си приличате — нямам предвид външна прилика, разбира се. Не мога да определя по какво,… но прилика без съмнение съществува.

Макар че Артоменес, пък и всеки друг негов съвременник не можеше да обясни приликата, въпреки че я долавяше, тя несъмнено съществуваше — и външна, и вътрешна. Златистите очи и „орловия“ поглед, който след много хилядолетия щеше да стане отличителен признак на Галактическия патрул — на притежателите на Аризианската Концентрираща Леща.

— Е, пристигнахме. Твоят кораб е готов. Успех, момчето ми.

— Благодаря ви, старши. Още нещо… Ако аз… ако аз не се върна, ще се погрижите ли за жена ми и детето ми?

— Разбира се. Те заминават още утре за Северна Майа. Каквото и да се случи с теб или с мен, те ще живеят много добре, не се съмнявай в това. Нещо друго?

— Не, благодаря ви. Довиждане.

Корабът приличаше на огромно разперено крило. Такива се използваха обикновено при търговските транспортни рейсове. Пътници нямаше, тъй като натоварванията щяха да бъдат твърде жестоки. Фригес погледна таблото за управление. Лентите, на които бе записан курса на кораба, бавно постъпваха в отворите на автопилота. Всички светлинки блестяха в зелено. Добре, добре. Той се намъкна в непромокаемия си костюм, мина през шлюза в обезопасения срещу натоварвания сектор, който бе отреден за него. Погледна напълнения с вода резервоар и започна да чака.

Чу се вой на сирена и ослепителните пламъци на включилите се атомни двигатели озариха нощта. Корабът се разтресе, сякаш щеше да се разпадне на парчета — едното се стремеше към небесата, а другото упорито отказваше да напусне Земята. Фригес не се притесни от това. По-рано наистина се случваше корабите да катастрофират при навлизане в атмосферата, но този беше достатъчно здрав, за да прескочи опасната бариера невредим.

Адското треперене спря. Фантастичната сила и мощ на кораба се съсредоточи в поредица обикновени тласъци. Фригес знаеше, че кораба вече е достигнал границата на скоростта си — две хиляди мили в час. Той се разбърза; дръпна прозрачния капак и излезе от барокамерата. После разузнавача свали тежкия си костюм, метна го в ъгъла и се упъти към пулта за управление. Там бръкна в жабката под таблото и извади чифт меки ръкавици, нахлузи ги и изключи всички прибори, които можеха да спасят кораба от катастрофа. Корабът трябваше да падне в океана, да потъне и никога да не бъде намерен. За всеки случай Фригес щателно огледа контролния сектор и коридора. Не беше оставил никакви следи — нито отпечатъци, нито драскотини. Можеха да търсят колкото си искат… Дотук всичко вървеше както трябва.

След това той тръгна обратно, към малката шлюзова камера, където беше тъмното, матово просветващо кълбо на спасителната капсула… Първо — да провери закрепването… така, а сега трябваше да отвори външния клапан…

Той започна да се задъхва, когато въздуха, излизащ от разхерметизираната камера във вакуума навън, зад борда, заизтласква капсулата от шлюза, но скоро се съвзе — предварително го бяха тренирали да понася резките промени в налягането. Разузнавачът отвори капсулата. Тя се състоеше от две съединени полусфери, всяка покрита отвътре с плътна материя, приличаща на пореста гума. Изглеждаше направо невероятно, човек с размерите на Фригес, още повече с парашут, да се побере в толкова малко пространство, но всъщност то му беше точно по мярка.

Капсулата трябваше да е малка. Макар че корабът беше съвсем обикновен и извършваше стандартен полет по разписание, норхеймските радари го следяха неотлъчно от момента, в който бе навлязъл в тяхната територия. Ако кълбото останеше невидимо за радарите, никой нямаше да заподозре нищо. Поне дотогава, докато не бъдат създадени устройства, които да определят от разстояние има ли хора на свръхзвуковите кораби или не.

Фригес търпеливо изчака до момента, когато стрелката на часовника му стигна до нужното място. После влезе в едната половина на сферата, втората го захлупи и с тихо метално щракване се заключи. Шлюзът се отвори и капсулата със затворения вътре човек полетя в тъмнината, спускайки се с огромно ускорение. Ако на тази височина въздухът бе малко по-плътен, разузнавача щеше да загине на мига, но всичко бе идеално пресметнато и Фригес остана жив.

Докато кълбото летеше като куршум надолу, то сякаш се разтваряше във въздуха и изчезваше! Това беше съвсем ново откритие — пластмаса, която се разрушаваше от въздушните потоци, молекула по молекула. Всичко ставаше толкова бързо, че нито една частица от нея не достигна до повърхността на Земята.

Когато се разтвориха и последните молекули на капсулата и порестата вътрешна облицовка, Фригес се отърси от всичко и на тридесет хиляди фута височина започна поредица от сложни движения, докато се завъртя така, че да вижда Земята, слабо просветваща в сиво-розовата светлина на наближаващото утро. Сега той летеше успоредно на проточилата се долу лента на шосето. Трябваше да се приземи на не повече от сто ярда от него. Междувременно се бореше със себе си дали да не отвори парашута, но все още беше твърде рано. Налагаше се да изчака до последната възможна секунда, защото купола на парашута беше твърде голям, а лъчите на норхеймските радари буквално обхождаха всеки метър от небето.

Накрая се снижи достатъчно и дръпна халката. У-у-у-у — уоп! Парашутът се разтвори, а въжетата рязко се опънаха — само няколко минути преди краката му да се ударят в земята.

Беше твърде близо — адски близо до смъртта! Блед и треперещ, но невредим, той започна да сгъва плющящото платнище заедно с въжетата на стегнат вързоп. После счупи над него малка ампулка и едва щом капчиците течност докоснаха плътната тъкан, тя започна да се разтваря. Не гореше, а просто изчезваше. След по-малко от тридесет секунди от парашута останаха само няколко стоманени нита и халки, които разузнавачът скри под акуратно изрязан чим трева.

Дотук всичко вървеше според плана. След около три минути трябваше да се появи сигнал, по който щеше да определи местоположението си — ако разбира се, норхеймците не бяха унищожили вече цялата нелегална група на атлантите. Той натисна за момент копчето на мъничкия прибор, намиращ се на китката му. Една линия на скалата светна в зелено, после в червено и изчезна.

— О, небеса! — рязко възкликна младежът. Сигналът беше доста мощен; значи, беше на по-малко от миля от срещата. Прекрасно постижение! Но червената светлина означаваше, че не бива да се приближава до междинната база. Кинекса — щеше да е чудесно, ако е тя! — сама щеше да го намери.

Но как щеше да дойде? По въздуха? От шосето? Или пеша през гората? Нямаше как да разбере — не можеше да става и дума за връзка, дори и с насочващ лъч. Фригес се примъкна към шосето и замря, свит под едно дърво. Отново зачака, натискайки от време на време копчето.

Една дълга, ниска, заемаща цялото шосе кола се появи иззад завоя и разузнавача припряно вдигна бинокулярните си очила. Това беше Кинекса или неин двойник. Като помисли малко, той сне очилата и извади оръжието си — лъчемет и пневматичен пистолет, макар че, само с това оръжие едва ли щеше да се справи… Само щеше да я направи още по-подозрителна,… каквато и следваше да бъде тя при такава ситуация. В колата със сигурност имаше оръжие, и тогава… Ако се появеше пред нея с оръжие в ръка, тя щеше направо да го изпържи… А може би нямаше, но той не смяташе да рискува.

Колата забави ход. Спря. Девойката излезе, огледа предната гума, после премести поглед на пътя — сега гледаше право към скривалището на разузнавача. С очилата той я виждаше на една ръка разстояние. Висока, стройна блондинка с леко извита лява вежда, упорита брадичка… Очите — кафяви, със златисти искрици, понякога се срещаха сред атлантите. На горната устна — малък белег… Беше й от Фригес. Кинекса винаги, обичаше да си играе на „полицаи и престъпници“ с по-големите и по-силни от нея момчета… Да, това беше самата тя! Целият научен потенциал на Норхейм не би могъл да имитира толкова точно лицето й! Той познаваше това момиче от времето, когато тя не беше по-голяма и от едно пате.

Кинекса влезе в колата и бавно потегли напред. Фригес изскочи върху шосето, размахвайки празните си ръце. Автомобилът рязко спря.

— Обърни се с гръб към мен! Ръцете отзад! — рязко заповяда девойката.

Учуден, той се обърна с гръб. Но когато усети как пръстите й трескаво шарят в косата досами тила му, разбра какво търси тя — почти неразличимият вече белег, който пък му беше спомен от нея. Беше едва седемгодишна, когато веднъж го халоса по главата.

— О, Фри! Това си ти! Наистина си ти! Слава на небето! Винаги съм се срамувала от това, но сега…

Той се обърна и я подхвана, защото тя залитна.

— Нищо, сядай… Пали колата и тръгвай… Но не толкова бързо! — предупреди го тя, когато гумите изсвириха, — тук ограничението на скоростта е около седемдесет и не си струва да ни приберат заради това.

— Успокой се. Но какво става, Кини! Къде е Коланидес? Или по-точно, с кого е?

— Мъртъв е. И смятам, че всички останали — също. Те го пъхнаха под психоскопа и го обърнаха наопаки.

— А блокировката му?

— Не издържа. Докато се търкаляше под психоскопа, те го деряха жив… Но никой не знаеше нищо за мен, а и не успяха да разшифроват докладите ни — иначе досега да са ме намерили и убили. Но не това е най-важно сега, Фри… главното е, че закъсняхме. Закъсняхме с цяла седмица.

— Как така? Казвай бързо! Хайде, говори! — гласът му звучеше грубо, но ръката му върху нейната беше нежна и грижовна.

— Разказвам толкова бързо, колкото мога. Получих последните сведения завчера. Техните ракети са толкова големи и бързи, колкото и нашите, а навярно дори и по-мощни. И точно днес… в седем часа, те ще полетят право към Атлантида.

— Днес? Проклятие! — на Фригес направо му премаля от ужас.

— Да, — потвърди Кинекса с нисък, лишен от всякакво чувство глас. — Нищо не можах да направя. Ако бях успяла да се добера до някоя от базите ни, където има мощен предавател, веднага щяха да ме спипат. Мислех и мислех, и дойдох до извода, че има само един начин, който може да ни спаси, но сама нямаше как да го осъществя. Освен ако ние двамата…

— Продължавай. Ще направя каквото кажеш. Всичко! Хайде, Кини! Едва ли някой някога би могъл да те обвини, че ти липсва мозък… А сега съдбата на цялата ни страна е единствено в твоите ръце!

— Трябва да се открадне кораб. После — да чакаме точно в седем над базата им. Когато люкът се отвори — право напред с пълна скорост и междувременно — сигнал до Артоменес… ако успеем да го пуснем, преди да ни усетят и заглушат… После… право срещу ракетата — трябва да я унищожим точно в момента на излитането, не по-късно.

Планът хич не беше лесноосъществим, а освен това си беше чисто самоубийство, но сега не беше време да мислят за собствения си живот. Освен това и двамата бяха заклети професионалисти — за тях подобно безумие си беше нещо съвсем нормално.

— Не е зле, — забеляза Фригес, — ако това е най-доброто, което може да се направи. Май за теб най-големия проблем е, че не знаеш как да откраднеш кораб, а?

— Точно така. Не мога да нося открито оръжие. А по това време на годината нито една жена не би облякла палто или шлифер. Погледни роклята ми… Къде според теб бих могла да скрия оръжие?

Фригес я огледа внимателно и момичето се изчерви.

— Наистина, няма къде, — отбеляза той. — Мен ако питаш, предпочитам някой от нашите кораби, ако можем да се доберем до тях. Ти как смяташ — ще успеем ли двамата да се справим с тази акция?

— Шансовете ни са малки. Имай предвид, че поне един от пилотите ще е на борда. Даже ако успеем да ликвидираме всички отвън, той ще излети преди да сме успели да разбием вратата на пилотската кабина.

— Сигурно… А после? Убедена ли си, че всичко е точно както го каза?

— Можеш да си сигурен, — мрачно се усмихна тя. — Самата аз още съм жива, само защото никой не подозира за съществуването ми… — Кинекса поривисто въздъхна. — Впрочем, ако можеш да предложи ти нещо по-добро, изобщо няма да настоявам за плана си. Останаха ми няколко паспорта и други документи в случай на нужда. Можеш да бъдеш какъвто си поискаш — от коминочистач до банкер. Аз — също… Мисля, че бих могла да уредя, дори и да сме мъж и жена.

— Милото ми момиче! — той наведе глава и остана дълбоко замислен няколко минути. — Аз не виждам друг изход. Нашият кораб за връзка ще дойде не по-рано от седмица, а съдейки по думите ти, може и изобщо да не дойде. Но ти няма защо да се жертваш. Ще те оставя някъде и…

— Не, — прекъсна го спокойно, но решително тя. — Ти какво би предпочел — да се самовзривиш или да паднеш в ръцете на врага? Първо — психосканиране,… после ще те одерат жив, ще те посипят със сол, а ако оживееш, почват да те разкъсват парче по парче…

— Добре тогава, оставаме заедно, — реши той. — Като мъж и жена. Ще бъдем младоженци на сватбеното си пътешествие, родом сме от близкото градче. Идеално пасва на плана ни. Дали ще се намерят подходящи документи в архива ти?

— Никакъв проблем, — тя отвори жабката и извади пачка документи. — Ето, виж… Трябва да унищожим всички останали… И освен това ще се наложи да облечеш нещо като това на снимката тук.

— Добре. На прав участък сме, пък и не виждам други коли… Подай ми якето, още сега ще се преоблека. Продължаваме или ще спрем?

— По-добре да спрем, — реши девойката. — Побързай! Трябва да открием някое място, където да скрием или изгорим нещата, които няма да ни трябват.

Докато разузнавачът се преобличаше, Кинекса прибра всичко излишно и го загърна в старото му яке. После погледна към него — той тъкмо закопчаваше последното копче. Погледът й се спря на маншетите му.

— Къде ти е бластерът? — попита тя. — Би трябвало едва-едва да се показва, но не го виждам?

— В един вътрешен джоб. А на китките си имам пневматични пистолети, заредени с отровни игли. За далечни разстояния не са подходящи, но отблизо са направо смъртоносни. Един изстрел в която и да е част на тялото и край! Две секунди и си мъртъв.

— Отлично, — младата шпионка не се впечатляваше особено от смъртта. — А резервните ти игли бих могла да скрия в калъфа на ножа си. Дай ги насам, тъкмо ще ми покажеш как се стреля с това нещо.

— По обичайния начин… това са предпазителите,… а това — спусъкът… — Той подаде миниатюрния пистолет на момичето. Докато се движеха бавно, тя внимателно изучаваше пистолета.

Утрото на изпълнения с очаквания и събития ден вече настъпваше. Фригес размишляваше върху всички възможни случайности, които биха им попречили. Накрая въздъхна, поколеба се и каза:

— Я ми кажи за всеки случай координатите на вражеската база… Ако с теб се случи нещо и остана сам, трябва да ги имам…

— Ох! Разбира се, Фри, извинявай — съвсем ми излетя от главата, че ти не ги знаеш! Шести район, точка 4,73 и 6,5.

— Разбрано.

Той си повтори наум данните и подкара колата.

* * *

Младата двойка тръгнала на сватбено пътешествие без никакви проблеми се добра до Норградския аеродрум, и след като оставиха колата на паркинга, се отправиха към изхода. Документите им, включително билети за първия полет, бяха в пълна изправност. Самите те, бяха най-обикновено облечени и не се набиваха на очи — най-обикновени младоженци — ни повече, ни по-малко. Беше шест сутринта. Оставаше им страшно малко време.

Докато весело се размотаваха и с любопитство зяпаха наоколо, те се приближиха към неголяма постройка. Както беше казала Кинекса, на огромното летище и в хангарите до тях имаше стотици свръхзвукови кораби — пътнически, транспортни и куриерски. Под алуминиевото крило на най-близкия до тях имаше остронос, привидно неугледен V-образен свръхзвуков самолет. Един от най-бързите в Норхейм. Използваха го за разузнаване от въздуха. И освен това той бе напълно подготвен за излитане.

Щеше да бъде твърде самонадеяно от тяхна страна да си мислят, че някой може да се промъкне незабелязано до него. Но те въобще не смятаха да се съобразяват с някого.

— Назад! — охраната изскочи насреща им. — Връщайте се на вашия терминал. Тук е забранено за външни лица.

Ф-стт… фф-сст… — тихо изстреляха смъртоносните си игли пистолетите на Фригес. Кинекса се обърна и побягна. Роклята й литна нагоре, увлечена от устрема на стройните й нозе. Другите войници се опитаха да я спрат, ръцете им вече бяха върху кобурите, но момичето успя да им се изплъзне. Отново се чу тихото свистене и норхеймците изпопадаха.

Фригес също побягна. Бластерът му бълваше тънки струи пламък, една след друга, държейки враговете на разстояние. Над главата му просвистя куршум. Разузнавачът неволно се наведе, а после се прицели и свали стрелеца. Оръжието на норхеймците беше адски неточно, но затова пък много шумно.

Кинекса вече беше до самолета. Успя да отвори вратичката, вдигайки се на пръсти. Дотичалият Фригес я изтласка в кабината, скочи след нея и хлопна вратата след себе си. Тялото на девойката тежко се отпусна върху него — той се обърна да я погледне в очите и горчиво изхлипа. На челото й зееше малка кръгла дупчица, а от нея течеше кръв.

Той дръпна лостовете и самолета като сребриста стрела се вряза в небето. Фригес се наведе над предавателя, крещейки позивните си. Но отговор нямаше — чуваха се само смущения! Именно от това се страхуваше той. Норхеймците бяха блокирали всички честоти и нямаше начин те да предупредят своите…

Но поне ракетите можеше да унищожи… Дали можеше наистина? Не се боеше от изтребителите им. Все пак имаше известен опит във въздушния бой, пък и самолета му беше един от най-бързите. Но ако враговете бяха заподозрели вече нещо, дали нямаше да изстрелят ракетите преди седем?

Той се опита да изстиска максималното от машината си. Достигнал пределната възможна скорост, Фригес стигна до вражеската база в момента, когато смъртоносния снаряд прелетя покрай него и изчезна в стратосферата. Той рязко извъртя самолета и се понесе след него. Машината му не притежаваше огромното ускорение на ракетата, но все някак щеше да успее да го настигне, преди да е долетял до Атлантида — нали част от траекторията си снарядът щеше да измине по инерция. Какво щеше да прави, когато го настигнеше, Фригес не знаеше. Но трябваше нещо да се направи!

Той настигна ракетата и увисна над нея след поредица стремителни пируети — умението му би могъл да оцени само човек, който е управлявал свръхзвуков самолет. После от стотина фута разстояние разузнавачът пусна бомбите си. Нямаше как да не улучи, но нищо не се случи. Това дяволско творение беше прекалено добре защитено!

Значи, оставаше само един изход. Да се опитва да се свърже с Артоменес, нямаше смисъл, дори да успееше да преодолее смущенията. Радарите по крайбрежието на Атлантида отдавна би трябвало да са засекли подаръка на Норхейм и стратегът със сигурност знаеше за нападението. Това, което трябваше да се направи, беше да се отклони ракетата от курса й!

С пълна скорост Фригес се устреми право надолу и напред; острият нос на кораба му се вряза в металния корпус на ракетата, на един фут от бойната й глава. Той умря с чувство за изпълнен дълг. В последните си секунди виждаше как норхеймската ракета пада в океана и потъва дълбоко, дълбоко под водата. Толкова дълбоко, че когато избухнеше, нямаше да причини никаква вреда на родината му.

Младият разузнавач се надяваше също, че Артоменес, предупреден за надвисналата над страната опасност, ще намери начин да я предотврати. Това донякъде беше така, но стратегът твърде късно бе информиран, че от Норхейм е излетяла не само една ракета, а цели седем, а пък от Югар бяха изстреляни поне още пет. Ответният удар на атлантите, направен още преди пусковите установки да бъдат унищожени от взривовете и последвалите земетресения, изтри от лицето на земята и Норград, и Югарстоу, и още хиляди квадратни мили от околностите им. Но вече беше много късно. Когато всичко свърши, само вълните бушуваха там, където неотдавна гордо се извисяваха материците.