Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (17)

Глава 17
Бягството

Разбирайки, че общуването е нещо необходимо за всички живи същества, невианите милостиво оставиха на хората разговорните им ултравълнови предаватели. Благодарение на лекомислието им пленниците получиха възможността да разговарят помежду си, което направи мъчителната им самота малко по-приятна. Костиган узна, че приятелите му, както и той самия, бяха изложени на показ в два други града. Невианите изгаряха от желание да се запознаят по-отблизо с тези толкова уродливи, но почти разумни същества от далечната Слънчева система. Никой не искаше да ги тормози, напротив, към всеки един от тях бе прикрепен специалист, който да следи земните същества да получават всичко, които им бе необходимо.

Щом прецени ситуацията, Конуей изпадна в дълбоко униние. Дни наред той седеше на табуретката, без да вдигне глава и почти без да помръдва, отказвайки храна и вода. Когато развълнуваният пазач-невианин се опита да разбере причината за тъгата му, той поиска да бъде освободен. После, разбрал, че няма да изпълнят молбата му, поиска да работи. Опитаха се да му обяснят, че една толкова развита цивилизация като невианската не се нуждае от услугите му. Увериха го, че ще направят всичко, за да намалят страданията му, но той трябва известно време да изтърпи повишеното внимание към собствената си персона. Защо тогава да не се държи както трябва и да не опита да хапне малко? Костиган продължи с гладната стачка още известно време, но после омекна. В крайна сметка им предложи компромис — той ще започне да яде и да ги слуша, ако получи оборудване, за да продължи работата си, започната в родината му. Невианите приеха това и след известно време между пленниците се проведе следният разговор:

— Клио? Брадли? Имам някои новини за вас. Не исках да ви вдъхвам празни надежди, но сега съм сигурен, че ще успея. Аз им спретнах една малка стачка тук, и си изпросих привилегия. Сега разполагам с отлична лаборатория. Аз съм опитен химик, а тукашната вода съдържа веществата…

— По-спокойно, Костиган, може да ни подслушват, — прекъсна го Брадли.

— Не мисля. Аз закачих нещичко към предавателя си, и при всеки опит да се включат към честотата ни ще се чуе предупредителен сигнал. Най-общо, положението е следното: много е просто да се направи „V-2“, и аз го направих. Тези студенокръвни глупаци ми предоставиха всичко необходимо за синтезирането му.

— По какъв начин? — заинтересува се Клио.

— Е, те нямат представа какви ги върша. Отначало ме наблюдаваха, но аз забърках разни смърдящи смеси, а на следващия ден започнах да отделям кислорода и азота. После захвърлих тази работа, сякаш ми е омръзнало. Според тях съм абсолютен кретен, а опитите ми не струват и пукната пара. Но щом ме оставиха на мира, веднага се заех с „V-2“. Сега разполагам с няколко фунта втечнен газ, и съм готов да ви се притека на помощ. Ще напусна града точно след тридесет минути. Тук наблизо има хангар с нов тип скоростен крайцер, току-що преминал изпитанията. Разгледах го с помощта на едно от „нещицата“ си, така че съм абсолютно сигурен.

— Но Конуей, скъпи, едва ли ще успееш да ме освободиш, — гласа на Клио пресекна и тя изхлипа. — Те са хиляди… постоянно се цамбуркат наоколо… По-добре да избягаш сам…

— Вече ти казах, че идвам да те взема, малката ми! Една унция от този газ е достатъчна да умори хиляда от тях толкова бързо, колкото и десетина. Слушайте внимателно: аз ще си направя маска, но на вас тя няма да ви трябва. Газът добре се разтваря във вода, и е достатъчно да покриете носа и устата си с парче плат. Ще ви предупредя кога да го сторите. — Изведнъж Конуей сухо се разсмя и добави. — Е, този път или ще загинем, или ще се спасим. В цялото това вонящо блато няма толкова амфибии, които да ни попречат. Идва пазачът ми и той е моят ключ към свободата. Време е да започвам! До скоро!

Невианинът лепна една пластинка към прозрачната стена на затвора. В нея се появи отвор, който бързо се затвори, щом амфибията се плъзна вътре. За няколкото секунди, през които прохода съществуваше, Костиган изхвърли навън стъклен съд със синкава течност. Тя моментално се разтвори в океана, обричайки всичко живо на смърт. Учуденият невианин се завъртя към пленника, но не успя да каже нищо. Отровните изпарения проникнаха в дробовете му, а неподвижното му тяло се пльосна на пода. Отвън ставаха страшни неща. Отровният газ се смесваше с водата, изпаряваше си и хиляди невиани умираха, без да се досещат за причината на смъртта си. Костиган равнодушно гледаше мъртвите амфибии, притеснявайки се повече за плана на бягството, отколкото от Деня на Страшния Съд, който се вихреше навън. Надянал маската си, той търпеливо чакаше, докато мятащите се във водата тела притихнат, а после отвори вратата. Беше напълно спокоен, и само няколко изречения сами сякаш се откъснаха от устните му:

— Бил съм значи невеж дивак, кретен, с който можете да си играете игрички, а? — мърмореше той, мушкайки контейнерите с газ по джобовете си. — Сега ще разберете, че не от размера на крилата зависи колко далече може да скочи скакалеца…

Костиган се хвърли във водата и заплува към близкото здание, а оттам по коридорите и покритите мостове се отправи към хангара. Пред него шестваше страшният му съюзник — отровния газ, а зад него оставаха купища неподвижни тела. Сега, в това царство на смъртта, той бе крал, и безпощадно властваше навсякъде.

Покрай главната си цел — хангарите, Конуей смяташе да посети и компресорната станция, снабдяваща града с кислород и след това му посещение на около миля нито едно живо същество нямаше да има никакви шансове да оцелее. Костиган се добра безпрепятствено до тези механични дробове, пусна два контейнера в главния тръбопровод и спокойно се отдалечи. Част от работата му бе свършена.

Заобикаляйки купчините тела, Конуей стигна до складовете, в които се намираха земното им оръжие и оборудване. Най-после облече лекия си скафандър; мушна още няколко комплекта от снаряжението в една торба, метна я на рамо и забърза обратно към бившия си затвор, близо до който се намираше хангарът с невианските скоростни кораби. Тук го настигнаха и първите проблеми. Автономните запаси от вода и въздух бяха опазили екипажите от отравяне, а те бяха въоръжени, много дисциплинирани и обучени да действат в екстремни ситуации. Опасността от дълбоководна атака никога не секваше.

Конуей се сви до входния шлюз, наблюдавайки с помощта на мъничкото си приборче движенията на екипажа и дебнеше за момент, в който всичките амфибии ще са достатъчно далече от люка. Те бяха около една дузина.

— Май е време, — рече сам на себе си. — Дано само не успеят да затворят люка, преди да съм хвърлил контейнера. Струва си да опитам обаче.

Той се прокрадна към люка и долепи ключа. Системата сработи и Конуей хвърли през започналата да се отваря врата капсулата с газа. Тя се счупи в една метална преградка и за секунди всичко приключи. Едно след друго Конуей пренесе неподвижните тела до люка и ги изхвърли в лагуната, а после се зае с контролния панел. Похитеният от него малък кораб плавно се издигна във въздуха и прелетя над стъклената клетка. Наложи му се да се снижи, за да вземе и останалите контейнери с газ, но не се забави много. Излетя наново, включи предавателя и заговори:

— Клио, Брадли, измъкнах се! Клио, идвам за теб!

— Но, скъпи… — в гласа на девойката се усещаше съмнение. — Защо не освободиш първо капитан Брадли? Той ще ти е много по-полезен от мен…

— Само ако те послуша, лично аз ще го изхвърля от люка! — ревна капитанът.

Те започнаха да спорят. Костиган не ги слушаше, погълнат от пилотирането, но накрая каза:

— Няма нужда да се карате за глупости. Я по-добре се огледай наоколо, Клио. Има ли признаци за тревога?

— Не виждам нищо особено, всичко си е както обикновено, — отговори тя. — Страхуваш се да не те следят ли?

— Надявам се, че не. Но едва ли съм успял да унищожа всичко живо в града, а тези момчета хич не са глупави и бързо ще разберат какво става, след като те отвлека. Може да си имам проблеми с Брадли, а после… О, май че виждам града ти!

— Какво смяташ да правиш?

— Горе-долу същото, което смятах и преди. Ще отровя всичко — и водата, и въздуха.

— О, Конуей, — гласа на Клио се извиси до писък. — Те май надушиха нещо,… излизат от водата и се крият в зданията.

— Виждам, — студено каза Костиган. — Сега съм точно над главата ти и имам прекрасен изглед. Около клетката ти има дузина кораби, а също и охрана в каналите и коридорите… По дяволите! Те са с маски — всичките! Умни твари са… казах ти… Това променя нещата. Ако сега пусна газ, шансовете да измъкнем Брадли стават нулеви. Дръпни се по-далеч от стената, дечко, и бъди готова да скочиш, веднага щом я разбия.

— Побързай, мили! Идват да ме вземат… — девойката вече бе изпаднала в истерия.

— Спокойно, скъпа, спокойно. — Костиган вече бе забелязал двамата невиани, бързащи към стъклената клетка на Клио. — Ти си твърде ценен експонат, за да си позволят да те изгубят… Тези идиоти твърде наивно разчитат, че първи ще се доберат до теб!

Той също не прецени добре и вместо да се приводни върху повърхността на лагуната, се гмурна в дълбокото, смазвайки с дъното на кораба си плуващите към Клио амфибии. Обърна кораба и го насочи към повърхността.

— Отиди в най-далечния ъгъл! Скрий се! — рязко заповяда Костиган.

Без колебание и въпроси Клио се прикри зад купчината възглавници, служещи й за легло, но след това ударната вълна пръсна цялата предна част на стъклената клетка. Девойката се хвърли към дупката и трепереща застина в очакване на сигнала. Когато вълните се уталожиха, кораба на Костиган се заклатушка пред нея, а люка му се отвори. С мощно дръпване Конуей вкара Клио вътре, хлопна вратата и се хвърли към пулта.

— Оръжието и скафандъра ти са в този пакет. Въоръжи се и провери левистоните и пистолетите — трябва да сме подготвени и за най-лошото, — каза той, без да обръща глава. — Брадли, обадете се… Достатъчно, засякох ви! Пригответе си влажна маска и се постарайте да се въоръжите с нещо — всяка секунда е от значение. Ще дойдем бързо, но се опасявам, че пак ще са ни изпреварили.

— Вече ви изпревариха, — спокойно каза капитанът. — Дойдоха да ме вземат. Имат парализа…

Гласът му секна. Скръцвайки със зъби, Костиган включи основния ултравълнов радар на кораба си, опитвайки се да провери накъде са помъкнали Брадли, без да го е грижа дали самия него няма да го засекат. Невианите явно бяха предупредени. На екрана се появиха няколко звяра, влачещи неподвижното тяло на капитана към малък кораб. После се отправиха към една от най-масивните градски постройки. Брадли бе положен в централното фоайе — пазеше го многобройна охрана. Надеждата чезнеше с всеки изминат миг.

Конуей се обърна към девойката и дори през стъклото на шлема тя видя, как лицето му се изкриви от отчаяние. Два пъти той се опита да каже нещо, но гласа му изневеряваше. Обаче корабът все така се носеше напред.

— Да, — отвърна Клио на немия му въпрос. — Длъжни сме да го спасим! Аз разбирам, че ти можеш да избягаш само с мен, но тогава… тогава никога няма да мога да ти подам ръка, а ти завинаги ще ме намразиш.

— Грешиш, — болката все още не бе изчезнала от очите му, гласът му бе хрипкав и прегракнал, но ръцете му все така сигурно стискаха лостовете за управление. — Ти си най-чудесната жена, която съм виждал някога, и аз ще те обичам цял живот, каквото и да става. Бих продал душата си на дявола, ако ми обещае да те спаси, но добри дяволи не съществуват, мила, а ние сме затънали до ушите в тази каша. Ако амфибиите убият Брадли, ние ще отмъстим, но дотогава, поне докато сме живи, ще бъдем заедно или… или няма да оцелее никой.

— Да, — повтори тя, учудена и малко изплашена от искреното чувство, прозвучало в думите му. В този момент душата на любимия й се разкри изцяло пред нея. Нито жаждата за живот, нито страстта към друга жена би могла да го тласне към подлост и предателство. — Ние ще си пробием път… и забрави за това, че съм жена. Ние сме просто трима души, трима срещу всички тези чудовища, и аз… аз ще направя каквото трябва… ще карам кораб, ще стрелям, ще хвърлям бомби. Според теб кое ще мога да правя най-добре?

— Хвърляй бомби, — кратко заповяда той. Конуей знаеше, какво трябва да се направи, за да победи без много загуби.

— Аз ще пробия дупка в сградата, а ти хвърли контейнерите с газа. Щом ударя, хвърли първо трите най-големи, а останалите ще пуснеш, когато съборя стената. Те ще се разтворят и във водата, и във въздуха.

— А Брадли! Нали и той ще се отрови! — в ясните очи на девойката прозираше недоумение.

— За съжаление няма как. Аз имам противоотрова, и тя ще действа до час след отравянето. Един час е доста много време, а ние едва ли ще се бавим тук повече от десетина минути. Насам плуват въоръжени твари и трябва час по-скоро да се оправим с тях, преди да са пристигнали и бойните кораби. Е, с бога напред! Да действаме!

Увиснал над плоския покрив на кулата, в която лежеше обездвижения Брадли, той включи деструкционния лъч. Твърдият метал започна да се троши, а в образувалата се дупка влетяха трите контейнера с „V-2“ и се строшиха, обливайки целия под с отровни изпарения. После лъчът блесна още един път, и още, и още, на пълна мощност, прогаряйки подпорите и стените. Средата на залата се рушеше под въздействието на лъчите и тежестта на приземяващия се кораб. Сега тя приличаше на разровена къртича дупка, а в най-голямото й отделение се намираше така желаната плячка. Корабът се устреми натам, помитайки всичко по пътя си.

Въоръжени пазачи от всички краища на града се стичаха към кулата. По-голяма част от тях бяха обикновени стражи, които дори нямаха маски, но някои носеха освен нужните им такива и тежко снаряжение. Тези специално бяха най-опасни.

Конуей се отдели от пулта и вдигна левистона.

— Не мога да използвам лъчевите оръжия толкова близо до Брадли. Стой тук, Клио, и ме прикривай, — заповяда той, отивайки към люка.

— Не мога! И няма да го направя! — отчаяно извика девойката. — Изобщо не знам как се стреля с това тяхно оръжие! Без да искам, ще уцеля или тебе, или капитана. Все пак мога да стрелям и няма да остана без работа, но ще бъде както аз реша! — Тя сграбчи пистолетите и се хвърли в люка след него.

Двете фигури в скафандри свалиха четирима от стражите и се устремиха към тялото на безпомощния Брадли, парализиран от враговете и отровен от приятелите си. Известно време невианите отстъпваха, но когато хората се приближиха до капитана, на вратата изникнаха шест добре въоръжени амфибии. Проблясъците на левистоните се превърнаха в безполезен фойерверк от искри, куршумите глухо чаткаха в защитните екрани. Зверовете атакуваха. Зад тях напираха още двадесетима войници с маски, а някъде още по-отзад долиташе шума на шляпащи крака, предизвестяващ появата на допълнителни подкрепления. Ситуацията се усложняваше. Ако всичките тези твари се скупчеха тук, това бе краят!

Решението бе взето на секундата. Костиган се хвърли към кораба, викайки на девойката:

— Дръж се, малката! Сега ще ги науча аз тях! Опитай се да избиеш тези в залата, и да примъкнеш Брадли поне до люка.

Върнал се на пулта, Костиган стесни радиуса на лъчите до тънък, мощен сноп, енергийна мълния, и един след друг шестимата тежковъоръжени звяра изпопадаха. Погледна към Клио, която се бе залепила за земята и реши, че поне засега е в безопасност. Той насочи вниманието си към подстъпите на кулата, обсадени от чудовища, стичащи се от целия град. Лъчите светваха отново и отново, и всичко живо умираше. Не само невинните се разпадаха на прах. Чудовищната енергия унищожаваше също сградите и механизмите, превръщайки ги в димящи облачета от пара.

Отървал се от опасността, Конуей отиде да помогне на Клио. За негово учудване, девойката се бе справила прекрасно и сама. Масивните тела на амфибиите бяха осеяли пода, а Клио, без дори да поглежда труповете, с всички сили теглеше Брадли за краката.

— Ти си просто прелест! — ухили се Костиган, набутвайки капитана в люка. — Ти си жената на мечти ми — хем прекрасна, хем полезна! Скачай вътре и да потегляме.

Мъничкият кораб се устреми нагоре. Костиган не си беше губил времето в стъкления си затвор! Бе обшарил с търсещия лъч надлъж и нашир всеки дюйм от кораба, часове наред го бе наблюдавал, докато траеха изпитанията му. Той бе изучил всеки детайл от въоръжението и управлението му. Сега Конуей познаваше кораба като петте си пръста, и щеше да се възползва от това. Генераторите, работещи с алотропно желязо, завиха като банши. Полицикличният екран отрази снарядите и смъртоносните лъчи на защитаващите града подводници, и корабчето се втурна към свободата с максимално ускорение, оставяйки преследвачите си далеч назад. Безкрайният Космос се разгърна пред него.

— Ти го направи, Конуей! Ти го направи! — възторгът на Клио нямаше граници. — Ти си просто чудесен, мили, истинско чудо си!

— Все още не всичко е свършило, — предупреди Костиган девойката. — Най-лошото тепърва предстои. Нерадо! Заради него бързах толкова. Корабът му е твърде опасен за нас и трябва да се опитам да увелича скоростта максимално, за да се отдалеча достатъчно от него.

— Мислиш ли, че ще ни проследи?

— Да мисля? Аз съм сигурен! Първо, ние сме много редки другопланетни образци, които трябва да си останат на Невия завинаги и само това е предостатъчно, за да ни преследва до края на света. Второ, вече доста ги уплашихме и озадачихме с бягството си и трето, знаем твърде много, за да ни пуснат да се върнем на Земята. Четвърто — на нашите земноводни направо ще им се спука далака, ако избягаме с най-новият им и най-бърз кораб. Можеш да не се съмняваш, че ще ни гонят до дупка.

Конуей замълча и се съсредоточи върху управлението, увеличавайки скоростта така, че защитния екран започна да свети. Скоро те вече бяха в открития космос. Конуей включи автопилота, стана и се обърна към безпомощното тяло на капитана.

— Той е толкова,… толкова,… мъртъв! Конуей, ще успееш ли да го съживиш? — със сълзи на очи попита Клио.

— Разбира се. Имаме още доста време. Три инжекции където трябва и всичко ще бъде наред… — Костиган измъкна от приклада на левистона малка, плоска кутийка, която съдържаше игла и три ампули с противоотрова. Една, две, три — той инжектира предварително отмерените дози течност, а после пренесе капитана на едно ниско кресло.

— Готово. Действието на газа ще премине след пет-шест часа. Парализата — малко по-рано, и когато се събуди, ще е съвсем добре. Направихме всичко, което можахме и остава само да чакаме резултата.

Едва сега Конуей се обърна към Клио и я погледна в очите. Широко отворени и ясни, те му отвърнаха без следа от страх и съмнение, с онзи странен поглед, който жените отколе пазеха за избраниците си. Суровото лице на Костиган се преобрази като по чудо, а силните му, нежни ръце придърпаха девойката. Устните жадно се впиваха една в друга, очите нежно се гледаха, и влюбените замряха, здраво прегърнати. Щастието ги заливаше на вълни. Те забравиха миналото, престанаха да се тревожат за бъдещето и се наслаждаваха на невероятните минути от настоящето си.

— Моя Клио,… мила,… момичето ми,… колко те обичам! — трепна дълбокия глас на Костиган. — Не съм те целувал от хиляда години! Не заслужавам любовта ти, но ако се измъкнем от тази бъркотия, заклевам се във всички космически богове, че ще…

— Замълчи, любими, — нежните устни отново му попречиха да довърши. Поемайки си дъх, Клио продължи. — Аз не те заслужавам. Ти си такъв…

— Не, не казвай нищо, — един копринен кичур гъделичкаше брадичката на Костиган. — Аз все още не мога да повярвам, че ме обичаш, а когато ми го казваш с такъв глас, направо се разтрепервам! Струва ми се, че ей сега ще се събудя, и… — той си пое дъх на пресекулки и я погледна в очите. — Но това е истина… да, истина е и нищо друго не ме интересува.

— Обичам те! Много те обичам! — прегръдката им стана още по-силна, но изведнъж гласа на девойката потрепери. — Конуей, мили, ти знаеш какво искам… О, Конуей…

След известно време те се опомниха. Клио се протегна, въздъхна дълбоко и щастливо, измъквайки се нежно от обятията на Костиган. Тя отиде да се пооправи. Когато се върна, той вече бе проверил показанията на приборите и бе хвърлил едно око на Брадли, който мирно спеше в каютата си. Нежно прегърнал девойката, сега Конуей търпеливо слушаше бърборенето й.

— Ние винаги ще бъдем заедно, скъпи мой… Само да се върнем един път на Земята… Как мислиш, ще успеем ли?

— Имаме някакви шансове, но възможности — едва ли, — отвърна той, продължавайки да я гледа с възхита. — Всичко зависи от две неща: дали Нерадо ще тръгне да ни преследва веднага и дали нашият суперкораб вече е готов. Нерадо е опитен пилот, така че може да ни хване преди да сме стигнали до Земята… От друга страна, аз съобщих на Родбуш и Кливланд достатъчно, за да ускоря строежа му. Така че, няма нужда да се притесняваме предварително. При всички случаи ще срещнем или единия, или другия, и тогава ще е ясно какво ще се случи.

— Ако Нерадо ни спипа, нали знаеш, че трябва да… — и тя спря.

— Да те изхвърля зад борда ли? За нищо на света! — Конуей веднага стана сериозен. — Дори и да ни подкара обратно към Невия, за нищо на света! Пак ще намерим начин да избягаме. Каквото и да стане, Нерадо няма да ни навреди — нито физически, нито морално. Виж, ако бяхме попаднали в ръчичките на Роджър, нямаше да се колебая и секунда — веднага щях да те отърва от мъките. Роджър е чудовище, мръсна твар… А Нерадо съвсем не е толкова лош. Той е умен и честен. Знаеш ли, с удоволствие бих работил с него — на равни начала, естествено.

— Аз не бих могла, — обяви девойката. — Той е студен, набръчкан и така мирише…

— На гнила риба? — закиска се Костиган. — Това са дреболии, направо са дреболии. Виждал съм хора, красиви като картина и благоухаещи като цял букет цветя, но не струващи и пукнато петаче.

— Е, добре… Да смятаме, че засега просто не го харесвам много-много. Хайде да поговорим за нас, Конуей. Спомни си как ми казваше да не се приближавам до тебе, — и сребристият й смях звънна, а Костиган се изчерви.

Като всяка жена, Клио искаше отново да се потопи в океана от чувства, нищо, че съвсем доскоро любимият й мъж бе затънал до ушите в него, и с доста труд бе „изплувал“ на повърхността. Но Костиган, който никога досега не се беше влюбвал, още не беше дошъл на себе си след откровените признания и споделената близост. Той все още се страхуваше да повярва в случилото се чудо. А същевременно целият трепереше от желание да усети отново в обятията си това крехко тяло, да чуе пак тихия шепот, и да погледне в бездънните дълбини на притворените сини очи… Без да си дава сметка, той се бе превърнал в живо превъплъщение на едно признание в любов. Действаше без да се замисли, воден единствено от същността си — така, както би действал Конуей Костиган, който никога досега не бе изпитал предателството и болката.

— Всичко помня, — увери той девойката. — И досега мисля, че това беше добра идея, макар че в момента съм твърде далеч от реалното й прилагане.

Конуей нежно привлече Клио към себе си и горещо я целуна, а после се дръпна и я огледа цялата.

— Слушай, малката, изглеждаш ми уморена. Защо не поспиш малко?

— Добре, скъпи. Сега ти си до мен, и вече няма защо да се страхувам. Ти обезателно ще ни закараш до Земята — сигурна съм в това. Лека нощ, Конуей.

— Лека нощ, момичето ми, — каза Костиган, запътил се към стаята на Брадли.

След известно време капитанът дойде на себе си, хапна си здраво и отново си легна и захърка така оглушително, че чак металните стени на кораба се затресоха.

Ден след ден корабчето стремително се носеше към далечната Земя. На екраните не се появяваше нищо подозрително.

— Не знам от кое да се притеснявам повече, — няколко пъти повтаряше Конуей, — дали от това, че ще се появят, или че ще се промъкнат незабелязано.

Скоро напрегнатото очакване свърши. Приемникът забръмча от смущенията, предизвикани от работата на чужди генератори, а след още една минутка лицето на Костиган се смрачи. Звездният крайцер на Нерадо пристигаше от Невия.

— Е, щастието никога не е вечно, — философски отбеляза той. — Имаме още няколко дни, преди да ни настигнат… Но какво е това?

Сигнал за тревога огласи наново всяко кътче на кораба, а на екрана се появи още един източник на смущения. Като го проследи, Конуей откри, че право напред по курса, между тях и родното слънце има още един невиански кораб.

— Това трябва да е корабът, изпратен в Слънчевата система за желязо. Той се връща, — реши Костиган. — Корабът е тежко натоварен, тоест, можем да избегнем сблъсъка, а и скоростта им е толкова голяма, че ще профучат покрай нас, без да успеят да спрат… — Конуей замислено потърка слепоочието си. — Ако нашият суперкораб наистина съществува, точно сега е моментът да се свържа с него.

Той включи предавателите на пълна мощност и започна да говори бавно, викайки Трипланетната Служба.

Вторият невиански кораб се приближаваше все повече и повече и скоро стана ясно, че независимо от тежкия си товар, той ще успее да хване бегълците.

— Те променят курса, — забеляза Конуей, взирайки се в екрана. — Явно са получили заповед да ни хванат на всяка цена… Ще се опитам да избягам встрани, но претоварването ще е голямо, така че се вържете здраво.

— Сигурен ли си, че ще можем да им избягаме? — с ужас попита Клио, гледаща как неприятелския кораб нараства на екрана отпред.