Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (16)

Глава 16
Краят на Роджър

Както бе споменато, Роджър, телесното въплъщение на Гарлейн Едорски, не загина при взрива на планетоида си. Когато розовият облак на невианите започна да облизва стоманената му повърхност, той включи предавателя и спокойно произнесе:

— Бакстър, Харткопф, Шателие, Анандрасунг, Пенроуз, Нишимура, Мирски — при мен.

— Базата загива, — съобщи Роджър на избраната група свои учени, отзовали се на повикването в кабинета му. — Роботите ще пренесат необходимите запаси и инструменти на бързия крайцер за петнадесет минути, а после напускаме планетоида. Давам ви тридесет минути, за да приберете най-важните материали, но после всички се върнете тук. Не предупреждавайте никого и не обяснявайте нищо.

Подчинявайки се на господаря си, седмината напуснаха кабинета в пълно мълчание, после Бакстър, който бе по-емоционален от колегите си, рече:

— Да бягаме и да зарежем останалите! Мисля, че…

— Не ги мислете, — ухили се Нишимура. — Само ние сме избраните и това е най-приятната новина, поне за мен! Невъзможно е да вземем цялото оборудване и всеки идиот, населяващ тази база. Знаете това не по-зле от мен.

— Но какво ще стане с нашите нежни, любящи дами… — започна да страда любвеобилният Шателие.

— Мълчете, тъпаци! — прекъсна разговора Харткопф. — Ако Роджър чуе как обсъждате заповедите му, и ние ще пукнем заедно с останалите! Пазете си кожите, колеги.

* * *

След няколко часа, когато скоростния крайцер, натоварен с роботи и оборудване, се бе отдалечил на значително разстояние от мястото на схватката, Роджър извика помощниците си в капитанската каюта. Седмината учени се разположиха до стените на цилиндричната зала и мълчаливо се взираха в предводителя си. Накрая сивият човек рече:

— Има ли въпроси?

— Да. — Това бе Мирски, физика. — Защо ни победиха? Нали базата разполага с практически неограничени запаси енергия!

Тънките, бледни устни на Роджър се изкривиха в усмивка.

— Всичко е относително, Мирски, всичко е относително. Енергията ни, макар и много, все пак се измерва с крайна величина. Тя беше напълно достатъчна за целите ни в Трипланетието, но съществата, с които се сблъскахме по пътя си, бяха много по-силни и опасни от хората.

Върху Роджър се посипа истинска лавина от въпроси.

— Откъде знаете това?

— От какъв вид е енергията, която използват?

— Засякохте ли характеристиките на лъчевите им оръжия?

Лицето на сивия човек бе неподвижно. Той изчака, докато шумът поутихне, и после каза:

— Източникът на енергия е атомното разпадане на активирано по специален начин желязо. Абсолютно нова и свежа идея. Те не преобразуват частично атома, а напълно го анихилират. Много неща са съвсем непонятни, дори и за мен.

Роджър се замисли, но никой от помощниците му не посмя да наруши тишината. Гарлейн Едорски беше наясно, че без негово знание и контрол в една от звездните системи бе направено изключително важно откритие. И сега той знаеше как се бе случило това, въпреки че мозъкът му все още се намираше под контрола на някакво чуждо същество, с което тепърва му предстоеше да се пребори.

— Ще направим следното, — каза накрая той. — Ще изследваме структурата на защитния им екран, като използваме събрания и записан видеоматериал, а оттам има само една крачка до откриването на начина, чрез който се освобождава енергията. Ще построим роботи и машини, които да възстановят планетоида и ще го екипираме с новите устройства за получаване на енергия.

— Но къде ще построим такъв гигантски обект? — учудено вдигна вежди Мирски. — Силите на Трипланетието ще ни открият дори и зад орбитата на Плутон!

— Слънчевата система остана далеч назад. Ще отидем в една друга звездна система, достатъчно отдалечена от Трипланетието, така че следящите им лъчи няма да ни открият. Дотам има няколко дена път, и вие можете да се посветите на анализа на данните, събрани по време на битката.

Сивият човек замлъкна и потъна в мислите си. Неговите учени разбраха, че аудиенцията е свършила и се разотидоха по каютите си. Бакстър, английският химик, се усамоти с Пенроуз, кибернетика от Северноамериканските Щати.

— Чуйте, Пенроуз, бих искал да ви задам няколко въпроса, ако не възразявате, разбира се… По повод Господаря…

— Добре, давайте. Това е опасна тема, но в момента подслушващата му апаратура е извън строя, така че можем да говорим свободно. Искате да разберете какво знам за Роджър, нали?

— Именно. Вие работите с него много по-отдавна, отколкото аз и сте по-добре информиран. Понякога той се държи нормално, но в последно време започнах да се съмнявам, че наистина е човешко същество. Знае твърде много за твърде много неща. Ту спомене разни звездни системи, полетът до които трае повече от един живот, ту нещо, което се е случило в дълбока древност… и то така, сякаш е видял всичко с очите си. Простете любопитството ми, но…

— Е, приятелю мой, при нас любопитството не е на почит! Всички, сключили договор с Роджър, предоставят тялото и душата си срещу щедро възнаграждение. За това поне не се налага да се притесняваш — Роджър винаги е точен и акуратен с плащането. Вие ще станете велик учен, точно както ви е обещал. Аз вече спечелих милиони и се надявам да получа още. Шателие пък ще има всяка жена, която му хареса. Анандрасунг и Нишимура могат да се наслаждават на отмъщението си над всички, които някога са ги обидили или изпреварили. Харткопф се опива от властта — и така нататък и така нататък, — поглеждайки внимателно събеседника си, целия в слух, кибернетикът продължи. — За самия Господар се носят доста слухове, но едно нещо е сигурно: моят прапрадядо си е водил бележки, които неопровержимо свидетелстват, че Роджър е постъпил в Харвард заедно с него. Още тогава е бил вече зрял мъж! Моят родственик веднъж забелязал, че на рамото му е татуиран следния знак, — и Пенроуз бързо очерта във въздуха кабалистичен символ.

— Какво? Юпитеров адепт^[1]? Сега?!

— Да! Вие знаете, че много преди Първата Юпитерианска война група талантливи генни специалисти успя да промени наследствеността и да създаде нова раса хора. Тези създания бяха причината за безкрайните войни.

— Но това са детски приказки! Когато ги унищожиха, се оказа, че повечето от чудесата им са просто фокуси и измами!

— Ако са ги унищожили! — прекъсна го Пенроуз. — Наистина имаше и фокуси, но по-голямата част от „чудесата“ бяха съвсем истински. Едва ли ще ми повярвате само на думи, но адептите на Юпитер знаеха и умееха много неща,… в това число и такива, които все още са непостижими за нас, — американеца многозначително повдигна вежди. — А сега да се върнем на Роджър… Имам някои сведения, но не мога да гарантирам достоверността им. Казват, че е от Земята, а баща му бил пират, от Луната. Майка му е гъркиня, любителка на силните усещания. Когато пиратите били изхвърлени от кратера Тахо, те избягали на Ганимед, но повечето от тях попаднали в ръцете на юпитерианците. Съдейки по всичко, Роджър е роден именно тогава, и е бил даден на адептите като заложник или изкупителна жертва. Започнал е в Академията на Забраненото Познание, както и всички останали, а после, извършвайки убийства и престъпления, постепенно се е издигнал до най-високата степен в йерархията — седемдесет и седмата…

— Тайната на вечната младост, — едва прошепна изуменият Бакстър.

— Именно. Тогава е получил сана Старши Демон — независимо от всичките опити на младшите демони да го пратят на оня свят. Всичко това продължило, докато главните сили на Юпитер били унищожени в Първата война. След това той заминал някъде задълго, а когато се върнал, започнал разработката на някакъв тайнствен план, за който никой не знаел нищо. Това е цялата история. Дали това е лъжа или истина, аз не зная. Бих ви посъветвал или да я смелите насаме, или да я приемете за напълно вярна.

* * *

Точно както бе казал Роджър, след пет дни крайцерът стигна до неизвестна планета, спътник на червена звезда-джудже и се приземи върху каменистата й почва. В продължение на дълги часове механизмите копаеха шахта, дълбока цели хиляда фута за скривалище на кораба. През това време самия Роджър изследваше новия свят с помощта на ултралокатори, търсейки находища на необходимите му материали.

Това бе една доста студена планета. Оскъдните лъчи на червената звезда не можеха да стоплят човешкото тяло, но успяваха да поддържат съществуванието на уродливи растения, борещи се едно с друго за всяка капчица топлина. Понякога тази битка завършваше с гибелта и на двете растения, изтръгнати от корен, те се търкаляха, гонени от вятъра, не намирайки нов пристан. Тази странна флора не се отличаваше с разнообразие от цветове — жълтеникавокафявата окраска доминираше навсякъде. Затова пък, преобладаваше велико разнообразие от форми — растения, приличащи на кактуси, дървета, даже обикновена трева, подлагаше листата и стволовете си под слънчевите лъчи. Не по-малко странно изглеждаше и животинския свят. Всички те бяха твари, пълзящи, скачащи и летящи над мръснокафявия растителен килим. Животните имаха защитна окраска, но приликите им не се изчерпваха само с това; основните им две цели бяха да убиваш и, скрит на сигурно място, да можеш спокойно да изядеш плячката си.

Докато прелиташе с разузнавателния кораб над този буен и опасен свят, Роджър отбеляза:

— Тук би трябвало да съществува някакъв разумен живот. — Търсещият лъч запълзя по повърхността на планетата. — А, ето го и него! Прилича на град!

След няколко секунди космическите странници увиснаха над селището, състоящо се от конични постройки, заобиколени със защитна стена.

Вътре и вън от „зданията“ сновяха безцветни желеобразни същества. Роджър пренесе едно от тях на кораба с помощта на транспортния лъч. Неподвижно застопорено, то приличаше на гигантска амеба, или на сгъстена пихтия, но независимо от отсъствието на крайници, очи, уши и други обичайни органи, съществото имаше мощно ментално излъчване, оставящо усещане за страх и ярост.

— Това е венецът на творението на тази планета, — изкоментира Роджър. — Те са съвършено безполезни за нас твари. Ние ще построим механизми по-бързо, отколкото да ги обучим и на най-простите операции. Но този няма как да го пусна. Той ще разкаже на съплеменниците си за нас. — Роджър усили излъчването, превръщайки амебоподобното същество в размазана на пода ципа слуз.

Скоро те намериха богати рудни находища и разтовариха първата партида роботи, пригодени за работа в студена и отровна атмосфера. Работниците разчистиха огромен кръг в почвата, но не успяха да започнат веднага работа. Криещи се зад оцелялата растителност, амебовидните същества се приближиха към лагера, а после, сякаш по команда, се нахвърлиха върху роботите. Лъчите на лазерите ги изгаряха, но на мястото на всеки загинал се появяваха стотици други, всички водени от едно-единствено желание — да се докоснат до робота. Изглежда, телата на аборигените можеха да акумулират електричеството, тъй като поразеният от мощния електрически разряд механизъм задълго излизаше от строя. Накрая Роджър включи защитните полета и отблъсна нападателите. Няколко дни те кръжаха около непроницаемата бариера, а после отстъпиха, временно спрени, но съвсем не и разколебани.

Господарят и помощниците му удобно се разположиха в кораба, станал много по-просторен след разтоварването. Около него израсна гора от механизми, копаещи, строящи и рушащи в зависимост от заложената в тях програма. Шахтите ставаха все по-дълбоки, никнеха високи фабрики, създаваха се нови армии от роботи. За късо време повърхността на това късче от планетата стана неузнаваемо.

Когато Роджър се убеди, че роботите нямат повече нужда от надзор, той се усамоти в каютата си, за да потърси решението на главния проблем. Предпазливо концентрирайки менталната си мощ, той се опита да отвори хранилищата на наследствената си памет, но неизвестната сила продължаваше да му пречи. Така и не успя да си спомни, но напипа тази чужда воля и синхронизира излъчването си с нейното. После нанесе удар, влагайки цялата ярост на могъщия си едориански разум в него. Удар, който би унищожил всеки от членовете на Вътрешния Кръг, освен Великия Владетел.

Роджър или, по-право, Гарлейн не се учуди, когато този ментален удар не даде резултат. Ответното излъчване бе толкова мощно, че на едорианеца му бяха нужни всичките възможни сили, за да го отрази. Щом дойде, с доста труд, на себе си, той изпрати мисъл към неизвестния си противник:

„Ти, който и да си, сега разбра ли вече, че не можеш да ме унищожиш! И аз не мога да ти навредя. Но защо си толкова сигурен, че ще ми попречиш да си спомня онова, което моите предци са знаели?“

И тогава дойде отговорът:

„Спомни си, вече е време. Вече знаеш достатъчно, и ние не можем да ти попречим да си спомниш, а унищожението ти е безсмислено. Спомни си, едорианецо!“

Все по-далече потъваше в дълбините на разума си Гарлейн. Милиони цикли, епохи, ери прелитаха покрай него, като филмова лента си развиваха картините от миналото. Като смътни сенки пробягваше всичко през съзнанието на Гарлейн — събития, опит, знания, за които нито един от предците му не си бе спомнял. Но всяка молекулка от паметта им му принадлежеше. Колкото и да беше мъгляв, слаб и потиснат спомена, той съществуваше, и Роджър щеше да го открие. Обезателно трябваше…

Еврика! Силата на възприятието бе такава, че му се стори сякаш Енфилистор Аризиански се обръща право към него: усети дори и мига, когато Старшите на Аризия му заповядаха да забрави за случилото се. Да, това беше откритието — най-великото откритие! Доста неприятно всъщност! Фактът, че тези аризианци също са древна раса, беше достатъчно лошо; но че те знаеха за Едор и са съумели да скрият съществуването си толкова време, допълнително усложняваше ситуацията. И така, явно милиони години подред те са се противопоставяли на едорианските планове, и бяха постигнали доста… Тази мисъл бе просто нетърпима!

Значи, Едор ще трябва изцяло да преразгледа концепцията си за Вселената и трезво да оцени новите факти… Гарлейн се намръщи. Дали не трябваше бързо да се върне на Едор, или по-добре първо да свърши с работата си по възстановяването на планетоида? Май трябваше да изчака; няколко секунди не значеха нищо на фона на вечността.

* * *

Работата продължаваше. Въпреки че знаеше, че в околното пространство не може да има никакви други материални обекти, Роджър регулярно проучваше космоса със следящия лъч. Менталният му взор, много по-естествено средство за наблюдение, все още беше блокиран от неизвестни сили. Но веднъж, по време на едно от тези обичайните дежурства, сивите, пронизващи очи внезапно потъмняха.

На екрана блестеше и преливаше във всички цветове на дъгата чудовищно метално кълбо. Кораб на Трипланетието! Но как бяха успели да стигнат чак дотук? Изглежда бяха проследили крайцера му и сега се готвеха за атака… Какво пък, механизмите спокойно можеха да поработят известно време и на автоматичен режим. Нищо нямаше да им стане, а през това време той тъкмо щеше да потърси решение на този малък проблем…

Роджър повика хората си. В предстоящото сражение те щяха да са много по-ефективни от роботите. На тези хора им харесваше да убиват, и той нямаше намерение да ги лиши от любимото им занимание.

След няколко минути пиратският крайцер плавно се издигна във въздуха, насочвайки се към неподвижно спрелия в стратосферата „Бойс“. На Роджър му се щеше повечко да се приближи към противника си и да го халоса с новото си оръжие — деструкционното поле, напомнящо розовия невиански облак, който разтваряше металите. С такова нещо и съвсем малко космическо корабче можеше да съкруши цялата Трипланетна Флота, но Роджър не знаеше, че противниковият кораб е оборудван не по-зле от собствения му. Той дори не се досещаше, че това огромно кълбо е същият онзи митичен и легендарен суперкораб, за който от години се носеха слухове из Трипланетието.

Пиратският крайцер блъвна червен, блестящ облак, и Роджър с изумление разбра, че му предстои да се бие на живот и смърт. Облакът не успя да стигне даже до външните защитни екрани на „Бойс“, когато космосът пламна ответно във виолетово зарево, което бързо засмука червената мъгла и се протегна към пиратския кораб. Засега тази смъртоносна мараня не успя да създаде проблеми на Роджър — екраните му светнаха в огнено, но издържаха удара.

Иззад виолетовата стена се посипа порой от снаряди, но щита на Роджър се държеше. Купър, Едмингтън, Спенсър и Дейтън — четиримата най-добри стрелци на Трипланетната Флота, работеха като автомати, засипващи черния цигароподобен крайцер с торпеда, бомби и ракети. Защитата на Роджър устоя. Корабите, вкопчили транспортните си лъчи един в друг, бавно се въртяха над планетата като борци на тепих.

— Явно той има полицикличен щит, същия, за който ни съобщи и Конуей, — замислено произнесе Кливланд. — Мисля, че знам как да се справя с това нещо. Но ще ми трябва цялата мощност на десети генератор… Е, Фред, да пробваме ли? — погледна той приятеля си и Родбуш кимна в отговор. — Чудесно. Сега ме слушай внимателно. Мисля да пробия дупка в щита със свръхплътния лъч. Начинът е същият, както при пробиването на метал с елмазна дрелка. Нямам представа колко време ще оцелее дупката, така че нека стрелците ти не дремят. Готови ли сте? Започваме!

Той натисна няколко бутона, премести един лост и суперкораба завибрира, подчинявайки се на ритмичното изхвърляне на енергия от мощния конвертор. Лъчът на енергийната сонда приличаше на празен цилиндър, светещ нетърпимо ярко. Той се врязваше все по-дълбоко и по-дълбоко в защитния екран на Роджър. Огнени проблясъци и протяжен звън съпровождаха неумолимото му придвижване, а когато проби докрай екрана на пиратския кораб и опря в черния му корпус, изведнъж яростно гръмна взрив.

Бойната глава на ракетата на Едмингтън разполови на две кораба на Роджър. А през следващите тридесет секунди стрелците на „Бойс“ го превърнаха в атомна гъба.

* * *

Плътта, служила толкова дълго на Гарлейн, бе унищожена. Тя се разпадна в огъня на атомния взрив, молекулите й станаха на плазма, но онова, което я караше да мисли и да се движи, не можеше да бъде унищожено по физически път. Това беше същността на Гарлейн Едорски, който се завърна на родната си планета още преди Кливланд да изключи десети генератор.

Свикан бе Вътрешния Кръг, и за период от време, който би се сторил твърде дълъг на всяко земно същество, свързаните в телепатично единство чудовища обмислиха всички нови факти, всички идеи, всички страни на изменилата се представа за света. В крайна сметка те опознаха аризианците така цялостно, както и тайните им врагове бяха вникнали в собствената им същност. После Великият Владетел тегли чертата:

„И така, вече е ясно, че аризианците, притежаващи изключителна ментална мощ, са лишени от нашата жестокост, следователно, действията им са неефективни. Те са могъщи същества, но са неспособни да оценят адекватно реалността и са твърде меки, за да реагират правилно на събитията. Съдейки по всичко, триумфът ни е неминуем. Ние сме длъжни да атакуваме по няколко направления едновременно. Първо, откритите атаки, въпреки че главният акцент няма да падне върху тях. Второ, това са акциите, подкопаващи основите на общественото устройство, заложено от аризианците. Но най-ефективни ще бъдат действията на малките и добре организирани групи, чиято цел ще бъде да се унищожи всичко това, което тези слаби и безхарактерни същества смятат за най-големите морални ценности на Цивилизацията — говоря за любовта, истината, честта, верността, състраданието, алтруизма, благородството и така нататък.“

„О, любовта — изключително интересно нещо е тя!“, ако имаше как, Гарлейн би се облизал. — „Те го наричат секс. Аз го изследвах много внимателно и дълго, но все още не съм в състояние да ви представя достатъчно изчерпателен доклад. Може би ще си струва да продължа изследванията си, но при всички случаи сексът може да се използва. В наши ръце дори и примитивните пороци на тези полуразумни твари ще станат опасно оръжие: наркотиците, хазартните игри, престъпленията, шантажът и същият този секс — всичко това може да бъде използвано!“

„Именно“, владетелят излъчваше задоволство, „ще се намери работа за всеки от вас, но ви предупреждавам, че няма да позволя самоинициативи. Започваме работа, и всеки ще се подчинява на висшестоящия, без да се колебае и съмнява. Ние строго ще разграничим правомощията на всеки член на Кръга. Ще изискваме от всички рангове, от операторите на планетите до най-отговорните лица да действат мигновено и ефективно във всяка една ситуация. Този, който се справи добре със задачата си, ще бъде повишен, а който не се справи ще умре!“, сега мислите на Великия Владетел излъчваха неприкрита заплаха. Изпращайки мощен ментален импулс, той завърши речта си с традиционното едорианско изречение: „Наблюдавайте се един друг! Това е всичко.“

* * *

Въпреки че на Аризия се очакваше подобен развой на събитията, там също се проведе всеобщо събрание на разумите. Някои от младите Стражи открито се радваха на предстоящия сблъсък, който зрееше толкова отдавна, но всъщност аризианците не изпитваха нито радост, нито мъка. В огромния Битиен път, включващ цялата Вселена, случилото се не бе нищо повече от една незначителна подробност. Всичко това бе предварително предсказано и се бе случило точно както бе предречено. И всеки аризианец си постави задача, решението на която щеше да търси без страх и колебание.

„Всъщност, почти нищо не се е променило“, каза младият Еуконидор, след като Старшите огласиха мнението си пред съвета, „Убийствата ще продължат. Огромната топка от скръб, борба, страсти и сляпа ярост ще продължи да се увеличава. По моему, много по-добре, а и много по-честно, лесно и бързо ще бъде да вземем активно участие в това, което става, както винаги са правили и продължават да правят едорианците.“

„Да, младши, по-честно и по-лесно е. Но не и по-добре, защото тогава кръвопролитията никога няма да спрат. Младите цивилизации порастват, само когато се сблъскат с трудностите. С всеки преминат етап те се издигат едно стъпало по-нагоре, и страданията им стават все по-нетърпими. Ние можем да спрем помощниците на едорианците, това е вярно. Способни сме и да защитим определени, избрани от нас раси; войните и несгодите няма да ги засегнат. Но до какво ще доведе това? Нито една от тях няма да възмъжее достатъчно, за да издържи стълкновението с Едор… Огорчени сме, младши. Мислите ти все още не са достатъчно зрели.“

„Значи, без мъки и трудности няма да успеем да се справим с Едор?“

„Разбира се. Всеки един от тези, които искаш да предпазиш, трябва сам да се справи с Едор — в душата си, със собствените си воля и сили. Ние можем само физически да им помагаме.“

* * *

— Гледай, Фред. — Кливланд привлече вниманието на приятеля си към екрана, където амебоподобните обитатели на планетата с ярост хвърляха мълнии по всичко, което бе оцеляло от лагера на Роджър. — Исках да унищожа тези съоръжения, но тукашните жители май ни изпревариха.

— Юначаги! Действайте задружно! Може би не би било лошо да се опознаем по-отблизо с тях, но първо трябва да проследим нашите любители на желязо.

И „Бойс“ се устреми в космоса да търси невианския кораб. Настроили локаторите, хората ден след ден се вслушваха в равномерното бучене на пространството, напомнящо шума на един безкраен океан. Те се ослушваха, надявайки се да различат някакъв сигнал сред пищенето и брума на смущенията.