Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (15)

Глава 15
Полетът на „Бойс“

Доктор Фредерик Родбуш седеше в залата за управление над командния пулт и поглаждаше с пръсти малко черно конче. Въпреки че изпитваше известна неувереност, на лицето му играеше усмивка, а очите му любопитно светеха.

— Каквото ще става, да става, — произнесе той старото си училищно заклинание. — На „Бойс“ му е време да тръгва. Готов ли си, Клив?

— Давай! — лаконично отвърна Кливланд. Точно сега не му се приказваше особено.

Родбуш натисна копчето, и върху двамината членове на малкия екипаж се стовари огромна тежест. Претоварването приличаше на обичайното при старт толкова, колкото безтегловността на земната гравитация. Родбуш се опита да се добере до клавиатурата на компютъра, но отслабналите му, ужасно натежали ръце просто не го слушаха. Мозъкът му пулсираше, подложен на огромно изтезание. Струваше му се, че черепът му ей сега ще се пръсне и ще се разхвърчи от натиска. Сияещи спирали, зелени и алени пламтящи огънчета играеха пред очите му. Галактиката, не, цялата Вселена се въртеше и пропадаше покрай него, когато, клатейки се като пиян, той се надигна и направи първата си крачка.

После падна. Разбираше, че пада, но всъщност не падна! Отчаяно извивайки се и мятайки се натам-насам, той се опита да се доближи до стената. Тежката обувка на Родбуш стъпи върху тънка жица, незнайно как повдигнала се от пода, но тя дори не се огъна под близо двестафунтовата му тежест. В тази безинерционна ситуация той просто не тежеше.

Постепенно успя да дойде на себе си сякаш бе минал през месомелачка. Наведе се, накара ръцете си да се сключат около жицата, висяща над пода. Преди полета се канеше да я прибере, но за късмет не успя. Придвижвайки се по тази пътеводна нишка, Родбуш се добра до панела с приборите. Лампичките отгоре му успокоително мигаха, значи, всички корабни системи работеха нормално. С помощта на няколко наистина невъзможни в реални условия акробатични номера и доста усилия, той натисна червеното копче и тутакси рухна тежко на пода, наслаждавайки се на привичното чувство за тежест. Бледни, треперещи, подгизнали от пот, пътешествениците се гледаха един друг, не криейки облекчението си.

— Заработи! — усмихна се Кливланд, идвайки постепенно на себе си. Изправи се и добави: — Обуздай го малко, Фред! Скоростта ни сигурно е огромна, а съвсем не ми се иска да ударим някое паве от Астероидния пояс.

— Виж, точно това едва ли ще ни се случи, — със странен глас каза Родбуш, поглеждайки екраните. — Пфу, съвсем не е толкова зле, колкото си мислех! Мога да различа отделни съзвездия, макар и да са доста променени… следователно, сме на не повече от две-три светлинни години от Слънчевата система. За наш късмет, добрата ни стара Земя има атмосфера, и доста голяма част от енергията отиде за преодоляването й, иначе щяхме да прелетим през цялата Галактика и да се озовем дявол знае къде.

— Какво? Какво имаш предвид? — Кливланд също се наведе над приборите и поразен възкликна: — Но какво е това? Излиза, че за една секунда сме прелетял и… О-хо!

— Именно! Сега въобще не се движим! — продължи развълнуваният Фред. — След скока, който извършихме, спрямо Земята сме неподвижни. И спряхме веднага щом силата на тежестта беше възстановена… — той изтри потното си чело. — Клив, в момента въпроса къде се намираме е по-маловажен от въпроса кога сме!

— Според показанията на приборите сме се отдалечили на две светлинни години. Смяташ ли, че и с толкова сме остарели? Съмнявам се… Впрочем, всичко е възможно. На Земята имаше доста дълга дискусия по въпроса и най-различни хипотези, но ние сме първите, които ги проверихме на практика. Дай по-добре да се върнем вкъщи и да изясним всичко веднъж завинаги, защото главата ми ще се пръсне от въпроси.

— Е, ще ти се наложи да потърпиш малко, — зарови ръка в русата си грива Фред. — Първо трябва да се направят няколко експеримента. И най-добре да го направим тук, отколкото да рискуваме в близост до Земята.

— Прав си. Освен това, имаме достатъчно енергия, за да се свържем със Земята, а после вече можем да се залавяме с акробатиката. Опитай се да определиш къде е Слънцето.

— А, не! Първо ще поработим, иначе Симс веднага ще ни накара да се връщаме!

— Добре, не искам да споря с теб. И все пак много бих искал да узная с колко съм остарял…

Около четири часа те маневрираха с кораба, проверявайки работят ли системите му, също както летец-изпитател би тествал нов тип самолет. Те разбраха, че човек можеше да свикне с чудовищното ускорение също както с морската болест, и откриха нещо неочаквано и ново в поведението на повереника си. Накрая, приключили с предварителните изследвания, те насочиха мощния комуникационен лъч към една жълтеникава звездичка — Слънцето.

— Симс, Върджил Симс, — бавно и отчетливо говореше Лийман, — обаждат се Родбуш и Кливланд от „Бойс“. Намираме се на една линия с Тау Кита на разстояние две цяло и две десети светлинни години от Земята. Добре сме, ако не броим неочаквано силната космическа болест. Всички корабни системи функционират нормално. Искаме да разберем колко време е изтекло от момента на излитането ни. Четири часа или повече от две години?

Той се обърна към Родбуш и отбеляза:

— Никой не знае с каква скорост се разпространяват ултравълните в пространството. Страхувам се, че са доста по-бавни от кораба ни. Нищо, след половин час ще пробвам пак.

Но Лийман не успя да довърши изречението си. На екрана се появи познатото лице на Симс, а от високоговорителите оглушително забоботи гласът му.

— Слава богу, живи сте! И още веднъж алелуя — корабът е цял! — възкликна той. — Няма ви от четири часа, дванадесет минути и четиридесет и една секунди. Плюя на всичките ви теории по въпроса. Връщайте се обратно и летете бързо към Питсбърг! Проклетият кораб на желязолапачите се върна и сега атакува града! Вече е унищожил половината от флотата!

— След десет минути сме там, — отговори Родбуш. — Две минути ни трябват да стигнем до атмосферата на Земята, още четири — до Хълма и три — да успеем да се подготвим. Извикайте хората, резервния екипаж ще стигне, нямаме нужда от повече. Корабът, оборудването и оръжието са на линия.

— Две минути до атмосферния слой? Сигурен ли си? — попита Кливланд, когато Родбуш изключи предавателя и се хвана за лостовете. — Верни ли са изчисленията ти?

— Да, мисля, че да. Почти не сме изразходили енергия, за да стигнем дотук, така че, като сложим и резервите, тъкмо ще стигнем, — бързо отвърна физика, местейки лостовете и натискайки копчетата по пулта.

Когато курсът вече бе зададен, двамата пилоти се препасаха за креслата, и отново изпитаха странните усещания, породени от липсата на тежест. Наистина, този път те бяха много по-слаби и не толкова мъчителни. Кливланд и Родбуш гледаха как жълтата звезда стремително се понесе насреща им, увеличавайки се с фантастична бързина. После на екраните сякаш изскочи синкавото земно кълбо. Нервите на Лийман не издържаха и той викна:

— Достатъчно, Фред! Стига! Спри!

— В момента използвам една хилядна част от мощността ни и щом докоснем атмосферата, ще изключа генераторите — обясни Родбуш. — Изглежда страшничко, но ще спрем моментално, не се безпокой.

Чудесният кораб се приближи към Земята и подчинявайки се на пилота, застина в горните слоеве на атмосферата. Тежестта се върна, и в следващия миг крайцерът се втурна към Хълма, гостоприемно приповдигнал виолетовия си воал. Намалил скоростта, „Бойс“ се гмурна в неголямото, но дълбоко изкуствено езеро, разположено до хангарите на Хълма. В ледената вода нажеженият му корпус изстива близо пет минути, а после, оставил езерцето кипнало и димящо, корабът се плъзна към бетонния пристан в приготвения за него док. Люковете се разтвориха, и екипажът се втурна вътре. Пилотите, стрелците, навигаторите, свързочниците, инженерите по двигателите — целият отлично обученият екипаж зае местата си, за секунди превръщайки експерименталния кораб в страшна бойна машина. През това време двамата изпитатели получаваха последни наставления от Симс.

— … половината флота е още във въздуха. Те няма да атакуват, просто се опитват да им попречат да нанесат още разрушителни удари, докато вие не им се притечете на помощ. Незабавно излитайте! Не можем да ви помогнем с издигането, тъй като повечето подемници и площадката са напълно разрушени. Ще се справите ли без тях?

— Това беше моя грешка, — призна си Родбуш. — Не мислех, че последствията ще са такива. Сега ще се издигнем с обикновените генератори, както когато кацнахме. Корабът се управлява лесно, почти като колело. Покажете ми какво става в Питсбърг, защото вече сме готови.

— Ето, доктор Родбуш, — прозвуча гласа на Норма, и на екрана се появи изображението на обречения град. — Всички хора и машини са в скривалищата. Можете да излитате.

— До скоро! Късмет, момчета! — звънна гласа на Симс.

Веднага след това пожелание гигантският кораб изплува от дока и бързо набирайки скорост, се вдигна в стратосферата. Там направи маневра и се устреми към мястото на битката. И цялата надежда на Трипланетието бе заедно с него.

* * *

Невианите не дочакаха появата на новия си враг. Чувствителните им локатори вече бяха претърсили целия континент и намериха скрития зад виолетовата мъгла Хълм. Разбрал, че това е единственото място, откъдето би могъл да очаква неприятности, таргът на чуждия кораб го сложи под постоянно наблюдение. Опасенията му се оправдаха. Стартът на „Бойс“, пазен от непроницаемо силово поле, бе забелязан и без да чака повече, рибообразния кораб премина към активни действия.

Внезапно огромното тяло на „Бойс“ замря. Клив, неотделящ поглед от приборите, се ухили и сложи ръка на рамото на седналия до него Родбуш.

— Те атакуват, Фред! С ултравълни и транспортен лъч. Опитват се да ни държат на разстояние. Дали да не ги сритаме веднъж-дваж?

— Давай, Лийман! Ние имаме огромна маса, а ако включим и генераторите на пълна мощност, защитата им няма да издържи!

Вълновите „клещи“ на „Бойс“ стиснаха невианския кораб и го отхвърлиха далеч от разрушения град. Завъртян от бесните потоци енергия, той започна да се издига високо, с труд контролирайки траекторията си.

— Дръж го! — закрещя Родбуш, и Клив моментално отреагира. Транспортния лъч на земния кораб настигна кораба на другоземците и рязко го придърпа към себе си, право под смъртоносните удари на мултиплексните ултравълнови оръжия. Невианинът обаче не се предаваше. Розова мъгла обгърна „Бойс“, опитвайки се смели стоманения му корпус, но силовото поле на суперкораба бе непроницаемо.

— Напуснете! Отидете да помогнете на жителите на Питсбърг! — нареди Родбуш на остатъците от Трипланетната Флота, намираща се в близост до опасната мъгла. Оцелели бяха само най-добрите кораби, и нямаше смисъл да се рискува излишно. — Няма да издържите и секунда в тази червена мъгла! А и се постарайте да не попаднете под нашия огън — много по-опасно е. Ще се справим и без вас, а ако ме успеем, и чудо няма да ни помогне!

Генераторите на „Бойс“ изреваха, и от кораба започна да излиза виолетово сияние — отначало почти невидимо, а после то ослепително пламна под слънчевите лъчи. Образувайки правилна сфера, силовият купол започна да се разширява, поглъщайки всичко, попаднало в обсега му. Розовата мъгла, покри върховете на най-близките планини, дори самата атмосфера. Червеникавата мъгла се дръпна назад, по-далече от тази смъртоносна пустота. Защитният екран на „Бойс“ я изтласкваше все по-нататък и по-нататък, докато не я притисна почти до самия корпус на чуждия кораб. Силовият щит на невианите проблесна от претоварването, но устоя. Сякаш надарено с разум, виолетовото сияние промени формата си, зае елипсовидна форма, в чийто полюс се намираше земния кораб.

А сетне вакуумът между противниците се запълни със смъртоносни лъчи — ултравълните го пронизваха, потоци енергия заплющяха по мощните екрани. Един след друг корабите се бомбардираха с убийствените лъчи, докато не стана ясно, че те не могат да се унищожат един друг.

— Купър, Едмингтън, Спенсър, Дейтън! — глухо проехтя из командния сектор гласа на Родбуш, и пръстите на стрелците затрепериха над бутоните. — Готови ли сте? Не можем да го унищожим с лъчевото оръжие! Щом изключа виолетовия пашкул, пускайте торпедата!

Пашкулът изчезна, и въздуха с грохот изпълни пустотата. През образувалата се вихрушка полетяха снарядите на Трипланетието. Купър пусна торпедата. Те не съдържаха и прашинка желязо, но имаха атомни бойни глави с автоматично насочване. Едмингтън изстреля разрушителните бомби, Спенсър — ято неголеми снаряди, предизвикващи смущения, а ракетите на Дейтън бяха напълнени с газове, превръщащи в ръжда всеки метал. Сто, двеста, триста снаряда се втурнаха към невианския кораб. Батареите на „Бойс“ ги изплюваха с невероятна бързина, стремейки се да потиснат вражеските системи за прихващане. Пришълците все още се защитаваха, но нещо подсказваше на замръзналите над пултовете земни стрелци, че краят на врага е близко.

Внезапно чуждият кораб, обгърнат от бялото сияние на защитното си поле, излетя нагоре. Той бягаше припряно и стремително, стреснат от тази яростна атака, поглъщаща запасите му от енергия и смелостта на екипажа. Той се носеше в космоса, надявайки се да успее със скорост там, където изгуби откъм сила и издръжливост. „Бойс“, подобно на мъстящия меч на Немезида, не изоставаше. Синкавото кълбо на Земята остана назад и се топеше, превръщайки се в едва забележима звездичка, а после изчезна и тя и само жълтата искрица на Слънцето блестеше на екраните. Беглецът и преследвачът се потапяха все по-дълбоко в безмерното тъмно и мразовито пространство.

— Продължавахме, — обяви с хладна усмивка Кливланд. — Момчета, още ли не сте умрели от скука? Чудесно! Атакуваме!

Противниците бяха на десетина мили един от друг, когато градушка от торпеда и снаряди отново се изсипа върху другоземците. Внезапно през плътния поток бомби пробяга нещо черно, издължено и бързо. В следващия миг страхотен удар разтърси земния кораб, и крайцера на чужденците изчезна от екраните.

— Радарен сектор! Къде са те? Не ги виждам! Атакуват ли или бягат? — Родбуш трескаво настройваше уредите, наведен над микрофона за вътрешна връзка.

— Бягат, и то бързо!

— Опитайте се да ги проследите. Едмингтън!

— Да, сър!

— Това твое дело ли е? Една от „специалните“ ти бомби?

— Тъй вярно. Изглежда, тя е избухнала зад екрана им, но малко преждевременно, — в гласа на стрелеца се долавяше объркване. — Във всеки случай, те са по-пострадали от нас.

— По-пострадали ли? Два от генераторите ни са извън строя… — Родбуш се сведе над пулта, изучавайки показанията на приборите, — и всички защитни полета също! Едва не ни затри бе, момче! Освен това с главния двигател става нещо, неговите системи за контрол не функционират! Клив, — обърна се към приятеля си той, — трябва двамата да го погледнем. В момента преследването е безсмислено. — Родбуш кимна към следящия екран, в ъгъла на който пълзеше едва забележимата искрица на невианския кораб.

Надянали скафандрите, те се отправиха заедно с двама от инженерите да оценят степента на повредите. През резервния шлюз четиримата се промъкнаха в пострадалия сектор и включиха мощните си фенери. Там цареше пълен погром. Външната обвивка беше напълно разрушена, а от вътрешната висяха откъснати проводници и кабели, усукани тръби и разкъсани метални листове. Ракетната установка, с помощта на която Едмингтън бе изстрелял чудовищния си снаряд, изглеждаше така, сякаш по нея бе удрял гигантски чук. Съседните сектори бяха пострадали по-малко, но и там имаше какво да се ремонтира. От десетте генератора, двата захранващи безинерционния двигател, бяха вън от строя и се налагаше основен ремонт.

— Х-ъ-ммм… — проточи Родбуш. — Е, електричарите бързо ще поправят приборите, дупката в корпуса ще ни отвори повече работа, но това е поправимо. Виж, генераторите обаче…

— Да, това е сериозно, — съгласи се единият от инженерите. — И най-добре е да се направи на док, на Марс или на Земята.

— А как ще се доберем до там? — попита Кливланд. — С обикновените генератори има години да пълзим до която и да е база на Триплапетието. Сега не бих рискувал да включвам неутрализатора на инерцията, — мрачно изгледа той разрушения сектор.

— Не знам дали ще можем да ремонтираме в Космоса. Ако Марс и Земята отпадат, като възможност, то поне трябва да се огледаме за някой астероид, — поклати глава инженерът, оглеждащ повредения генератор. — Атмосферата и останалите удобства не са от първа необходимост, но гравитация ни трябва, макар и слаба. Няма ли някоя подходяща планета наблизо?

Планета се намери — въртеше се около една яркочервена звезда, имаше обиколка около двеста мили и бе осеяна със скали и пукнатини. Тя се въртеше бясно около оста си и имаше нищожна гравитация. Но тези подробности не впечатлиха особено специалистите от „Бойс“. Главното беше, че имаше за какво да се хванат при външните ремонти. Без да обръщат внимание на стремително редуващите се изгреви и залези, инженерите се заловиха за работа. Минаха няколко дни. Корпусът беше заварен, генераторите — поправени, силовото поле на кораба отново бе годно да отрази всеки удар. Родбуш лично се трудеше над генераторите без миг почивка, докато Клив и група електричари възстановяваха приборите.

— Всичко е наред, Лийман, — съобщи най-накрая Фред на компаньона си. — Сега трябва да изпробваме, а после веднага към вкъщи!

С един стремителен скок корабът напусна астероида. Два часа продължи щателната проверка, но както и да менеше Родбуш натоварването, нито една от системите не излезе от строя. „Бойс“ отново бе готов, както за дълго странстване, така и за битка. Фред тъкмо се канеше да включи безинерционните двигатели, когато на екрана светна пурпурна звездичка и забуча сигнал за тревога.

— Дявол!… — измърмори той, насочвайки лъча на радара си към подозрителната точка. На екрана се появи дискът на една от по-отдалечените планети на червената звезда, после повърхността й се приближи. Изникна изображението на някаква странна, ъгловата конструкция. Родбуш замръзна с отворена уста и изведнъж силно изкрещя: