Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (12)

Глава 12
Хълмът

Тежкият крайцер „Чикаго“ неподвижно замря на стотина мили от сражаващите се флотилии. В капитанския сектор Лийман Кливланд, приведен надве над пулта за управление, леко докосваше с пръсти приборите. Тялото му бе неподвижно, а лицето безизразно. Единствено само в очите му се долавяше някакъв живот — кехлибарени и блестящи, те пробягваха от един циферблат на друг.

Около него се бяха скупчили почти всички бордни офицери и развълнувано наблюдаваха битката, но Клив не им обръщаше никакво внимание, унесен в работата си. Новото му устройство проследяваше всеки един детайл от битката с пиратската флота, унищожението и последвалото разрушение на трипланетите кораби, както и избухването на гигантския планетоид. След това, той насочи лъча на локатора към аления воал, зад който се криеше нещо, поглъщащо потоците разтопен и изпаряващ се метал. Секундите минаваха, Клив увеличаваше все повече и повече мощността на лъча. Но доста голяма част от пространството, неведомо как, все още си оставаше скрита от погледа му и той не можеше да надзърне там. Внезапно розовата мъгла изведнъж изчезна, а космосът отново беше чист и „видим“ за ултравълните му.

— Мистър Кливланд, да се връщаме ли на Земята? — прекъсна напрегнатото мълчание командирът на „Чикаго“.

— Все още не. — Лийман разкърши рамене и изправи гръбнак, протягайки се, но после изключи локатора. — В космоса има прекалено много останки, а всяка една от тях би могла да ни даде ключа за разкриването на загадката. Аз бих се приближил малко до тях, сър. Естествено, нямам право да ви заповядвам, но…

— Имате, — последва неочакваният отговор на капитана. — Имам заповед, според която вие командвате този кораб.

— В такъв случай, отиваме на бойното поле, — заповяда Лийман, и крайцерът — единствения кораб, оцелял от земните подразделения на Трипланетната Флота, се устреми с пълна скорост напред.

Частта от пространството, в която се бе провела битката, беше запълнена с огромно количество отломки, кръжащи около планетоида. В ледения, вечен мрак плуваха части от кораби, оборудване, мебели, тела… Някои от хората бяха облечени в скафандри и затова и крайцерът се насочи първо към тях, с надеждата да намери някой жив, но в скафандрите имаше само замръзнали трупове.

— Всички са мъртви, — прозвуча в капитанския сектор лаконичното заключение, — и то отдавна. Но има нещо странно, от скафандрите липсват някои дребни детайли, а като че ли никой не е докосвал телата.

Кливланд се обърна към капитана.

— Сър, заповядайте на вашите хора да доставят няколко тела на кораба и да съберат повечко всевъзможни останки. Струва ми се, че започвам да разбирам какво е станало тук.

— А после — обратно, на Земята?

— Именно, и то колкото се може по-скоро!

По време на полета Кливланд и специалистите от „Чикаго“ се занимаваха с изучаване на печалните останки. Не им беше за първи път, но никога досега не се бяха сблъсквали с нещо такова. Сякаш всеки детайл, всяка частица беше безсмислено и зверски обезобразена. Всички отвори за нитовете и винтовете зееха пусти и празни. Но нямаше и следа от удари или насилие.

— Дяволска работа! — отбеляза капитанът след щателния оглед на един от скафандрите. — Как можете да обясните това, Кливланд. Ако намерите начин, шапка ви свалям!

Младият учен се усмихна.

— Насочете вниманието си не към това, което е пред очите ви, а към това, което липсва, — изрече той.

— Така… Липсват оръжието, нараменниците на скафандрите, антените… и всички гайки и винтове! — очите на капитана изведнъж блеснаха. — Аха! Всичко, което е направено от пластмаса, е оцеляло… Липсват само металните части! Няма нито едно парченце стомана! Но какво може да значи това?

— Още не знам, — замислено проточи Клив, — но се страхувам, че това съвсем не е всичко.

Лийман вдигна маската на шлема на един от загиналите астронавти и откри пред погледите на офицерите от „Чикаго“ спокойното, мъртво лице, поразяващо с невероятната си бледост. От изпратена кръв за анализ, и получените по-късно резултати дойде логичният отговор.

— Някога да сте виждали бяла кръв? — запита Кливланд, пробягвайки с очи бланките от анализа. — Всичкото желязо е извлечено от нея,… а между впрочем, и от цялото пространство, където се е водила битката.

— Но как? И защо? — един през друг се развикаха офицерите.

— Ние не знам повече от вас, — хладно ги прекъсна Кливланд. — Ако не бях наясно, че съвсем наблизо оттук, зад Марс, има няколко огромни астероида от почти чист метал, бих казал, че на някого ужасно много му е трябва желязо. И този някой е унищожил целия ни флот, за да го получи, без да се колебае много-много. Просто са взели метала и са си отишли, и то толкова бързо, че дори не успях да ги проследя, дори и с ултравълновия локатор, — ученият поклати глава и рече тихо, сякаш на себе си: — Това е разум… мощен разум, чужд и враждебен. Май е най-добре да извикаме Фред Родбуш…

Той настрои предавателя и изпрати съобщение на Върджил Симс, а после изпрати цялата събрана до момента информация на Земята, в изследователския център на Трипланетната Служба. Кливланд не скуча много по време на обратния полет. Занимаваше се с ултравълновия си локатор и водеше дълги разговори със Симс и Фред Родбуш — атомния физик, на когото бе възложена задачата да разкрие тайната на оръжието на пришълците. За Лийман пътят до Земята бе кратък и изпълнен със събития.

Когато крайцерът навлезе в орбита около планетата, от предавателя се разнесе мелодичен сигнал, а след това и гласа на Симс.

— Изпратихме „Сребърни“ да те вземе, Лийман, — съобщи шефа на Службата. — Приготви се за прехвърляне.

След минута на екрана се появи тънка, дълга сянка, стремително догонваща „Чикаго“. Кливланд отиде до шлюза и облече скафандъра. През люка можеше да се види кораба, приличащ повече на цигара, с тънки като игла краища. Това разузнавателно и свързочно съоръжение, гордостта на Трипланетната Служба, бе направен от най-скъпите и редки материали, и бе оборудван с най-модерното оръжие. Скоростта му нямаше равна на себе си, както в космоса, така и в атмосферата. Сребристият му корпус сам говореше за името му — „Сребърни“. Разбира се, имаше си и друго, официално име, но всички отдавна го бяха забравили, освен интендантските служби.

Скоро Кливланд вече се намираше в каютата на разузнавача и се здрависваше с приятелите си. Неговият приятел и колега Фред Родбуш, известен със скептицизма и мърморенето си, радостно размахваше ръце, и въпреки царящата около тях гълчава се опитваше да му разкаже дузина неща едновременно.

— Е, Фред, как е? — попита Лийман, когато след проточилото се посрещане успяха да се усамотят до една ниска масичка. — Успя ли да получиш всички материали? Разбира се, предавателя не е пригоден за такива разговори, но сега вече можем да обсъдим всичко на спокойствие.

— Предпочитам да говорим в нашата лаборатория, на Хълма, — сериозно отвърна Родбуш. — Там има вълнови екрани, защитни полета, охрана и т.н. Освен това Върджил Симс ми заповяда да отида колкото се може по-бързо на Хълма, тоест, „Сребърни“ ей сега ще отпраши натам с максимална скорост — а ти много добре знаеш какво означава това. Вържи се по-здраво.

— Бързото спускане е неприятна работа, — каза Кливланд, намествайки се по-удобно в дълбокото кресло и закопча широкия, еластичен колан. — Но понеже нямаме много време, ще трябва да го изтърпим, все пак — не ми е за пръв път.

Родбуш махна с ръка на пилота, онзи лекичко премести лостовете, и тихия шепот на генераторите се превърна в рев. Сребристият кораб се завъртя и бързо започна да се отдалечава от „Чикаго“. След три минути огромният боен крайцер се превърна в едва забележима точка, а „Сребърни“, достигнал до границите на атмосферата, се обърна вертикално надолу и се устреми към Земята. Металът по корпуса му започна да свети, първо в розово, после в яркочервено, жълто, ослепително бяло, но нито се разтопи, нито пък се запали. Пилотът беше опитен и знаеше къде точно да спре. Като огнена стрела, корабът проблесна над Сиатъл, отмина Скалистите планини и започна да намалява скоростта си, насочвайки се към целта си, намираща се в източната част на Северноамериканския континент. Това бе една огромна планина, с плосък връх и конични склонове. Насреща им обгърната с виолетови пламъци се виждаше планина, превишаваща по височина могъщите си гранитни съседи. Това бе Хълмът.

Хълмът в действителност беше естествено образувание, но талантливите инженери, работещи в Службата, бяха поработили доста върху него. Върхът му, широк около миля, изглеждаше като направен от един-единствен метален лист, без следи от шевове или съединения. Също така монолитни изглеждаха и конусовидните му склонове. Нито един механизъм, робот или човек не би могъл да се изкатери по тази гладка повърхност, нито едно оръдие не би могло да я пробие, и нито едно превозно средство не би могло до се приближи незабелязано до тук. По-правилно би било да се каже, че то просто нямаше как да се доближи — Хълмът беше обкръжен от светеща виолетова субстанция, която не пропускаше нито материя, нито излъчване.

Движейки със скорост от пет хиляди мили в час, „Сребърни“ плавно се плъзна към хангарите, намиращи се в подножието на планината. Кливланд и Родбуш излязоха от изстиващия кораб и пред тях се отвориха вратите на един асансьор. Спускайки се в най-дълбоката част на Хълма, те се озоваха направо в офиса на шефа на Трипланетната Служба. Там цареше делова обстановка. Спокойни, мълчаливи хора седяха пред мониторите на компютри; агенти и секретарки, чиновници и куриери, мъже и жени се мяркаха из коридорите, всеки зает с работата си и почти никой не обръщаше внимание на никого. Във всеки ъгъл проблясваха видеоекрани и дисплеи — всичките подразделения на Трипланетната Служба мълчаливо караха дежурството си.

Родбуш и Кливланд минаха през един дълъг коридор и в края на краищата се добраха до кабинета на Симс.

— Шефът свободен ли е, Норма? — неустоима усмивка цъфна върху лицето на Фред.

Личната секретарка на Симс натисна едно копче и вратата на кабинета се отвори. Върджил Симс, висок, атлетично сложен четиридесет годишен мъж, се показа на прага. Той енергично разтърси ръцете на влезлите, предложи им да седнат и поръча кафе.

— Поздравявам ви за отличните резултати, Лийман — новият локатор свърши прекрасна работа! — Симс побутна масивен пепелник към гостите си. — Разположете се удобно, момчета. Запалете си, ако искате.

Кливланд се отпусна в необятното кресло. За личния кабинет на Симс се носеха легенди. Разправяха, че е купил всичките си мебели от антиквариат, а преди това те са стояли в къщата му, но когато се преместил на Хълма, кабинетът му бил специално преустроен, за да придобие уютна старинна атмосфера. Как то и да е, тези мебели бяха страшно удобни — прадедите им са обичали комфорта. Резбована маса, меки кресла, широки дивани покрай стените — въобще цялата обстановка предразполагаше към спокойствие и откровеност.

— Твоите снимки много ни помогнаха, но без съобщението на Костиган щяхме да се лутаме в догадки. Веднага след нещастието Фред събра цялото учено войнство и започна обработката на данните; надявам се скоро да има достатъчно информация, за да стигнем до някакви изводи.

— Нещо ново за Конуей? — попита Клив, страхувайки се предварително от отговора.

Лицето на Симс потъмня, ръцете му заопипваха закопчалките на синия униформен гащеризон.

— Не… Мисля, че тези същества са го отвели толкова далече от Земята, че просто не може да се свърже с нас.

— Те наистина са доста отдалече, — намеси се Родбуш, — и нашите уреди не могат да ги засекат. Не са открити дори и смущения от ултравълните им. Апаратурата ни е направо отвратителна! — неочаквано завърши той.

— Това е единствената ни надежда, — продължи Върджил, игнорирайки забележката на Родбуш. — Някак си не мога да си представя, че Конуей е загинал. Той е великолепен служител, единственият, в който са съчетани две от най-важните качества на идеалния разузнавач — да вижда всичко, което трябва да се види, и да може да разкаже за него. Да вземем например последните новини — способността на пришълците да трансформират желязото в течна форма, и да го използват в този му вид за получаване на енергия. Независимо от необичайността и нетрадиционността на метода, Конуей толкова педантично е описал конверторите и генераторите им, че Фред успя за три дни да разработи цяла теория, базирайки се само на неговите сведения. И сега се опитваме да пресъздадем точно същите преобразуватели, за да ги монтираме на нашия суперкораб.

— По този въпрос работим още от деня, в който беше битката с планетоида, — добави Фред, палейки цигара. Едър, русокос и синеок, Родбуш приличаше на добродушен любител на коктейли, обсъждащ в някой бар последните спортни клюки с приятелите си. — Не трябва да протакаме много обаче — имам предвид новия кораб. Няколкото опита да се подобри конструкцията доведоха до човешки жертви, но сега ситуацията коренно се промени. Вече е разработена теорията за атомната конверсия на желязото, и първия екземпляр на генератора вече е монтиран на кораба. Перспективите са направо потресаващи! Както изглежда, май ще можем напълно да неутрализираме инерцията. Представяш ли си, Клив — безинерционен двигател!

— Успокой се, момко! — върна го на земята Симс. — Вечно изпадаш в крайности: или се съмняваш в елементарни неща, или си фантазираш нещо невъзможно. Инерцията е неразривно свързана с материята, не може да я премахнеш, без да унищожиш и самото вещество. Не започвай отново; с Лийман ми трябвате, и то живи!

— За него няма защо да се притеснявате, — ухили се Фред. — Ако успеем да направим това, всички писатели-фантасти на Трипланетието ще се обесят от завист!

— Стига толкова трупове, а! — сряза ги Симс.

Разговорът им продължи още половин час, а после секретарката позвъни и ги прекъсна.

— Простете, че ви безпокоя, мистър Симс, но има няколко спешни съобщения. Кнобос от Марс ви търси. Изтребил е половината екипаж на „Ендимион“ и се готви да превземе кораба. Милтън от Венера докладва, че след петдневно мълчание най-сетне е успял да възстанови връзката. Проследил е двамата Уинтън до кратера Талейрон, където те са го открили и са го нападнали. Но всичко е наред — това, за което го пратихте, е у него… Има и съобщение от Флетчър от Астероидния пояс, най-накрая е открил източник за информацията, която ви трябваше… — Норма млъкна за момент, а после по интеркома отново се понесе бързата й реч: — Пак е Кнобос… пита какво да прави с „Ендимион“.

— Нека да… Всъщност не, я ме свържи с него, сам ще му обясня! — заповяда Симс. Лицето му помръкна. На екрана се появи слабата, мрачна физиономия на шефа на Марсианския сектор. — Как смяташ, Кнобос? Дали ще се предадат доброволно? И ще приемат ли да ги съдят?

— Не, марсианците не се отличават с разговорливост, а тези не правят изключение от правилото.

— Съгласен съм с теб. Застреляй ги тогава! По-добре да изчезнат няколко гангстера, отколкото Патрулът да губи хора, опитвайки се да ги вразуми.

— Разбрано! — Екранът изгасна, а Симс заповяда на секретарката си:

— Ако Милтън или Флетчър се обадят, веднага ги свържете с мен! — Той се обърна към посетителите си. — Мисля, че май всичко обсъдихме, така че сте свободни да си вървите. Работете, младежи! И аз не бих имал нищо против да се присъединя към вас, но следващите няколко седмици съм плътно зает.

* * *

— Плътно зает — това е доста меко казано, — забеляза Родбуш, докато двамата учени вървяха по коридора към асансьора. — Бих казал, че е най-заетият човек на трите планети.

— И най-могъщия, — добави Кливланд. — Не са много хората, които ще използват така добре властта си, но на него му се отдава. Аз цял месец ще сънувам кошмари, ако макар и веднъж ми се наложи да направя това, което направи той с такава лекота,… а това е само една малка част от ежедневните му грижи.

— „Ендимион“ ли имаш предвид? Как другояче би могъл да постъпи?

— Никак, дяволите да го вземат! Трябва да хванеш престъпниците, за да ги осъдиш после. Но това значи да изложиш на опасност жителите на Морсека. Същевременно, обаче е ужасно трудно да издадеш заповед за пресметливо и хладнокръвно убийство.

— Прав си, но… — Родбуш замълча, не намирайки думи, с които да изрази чувствата си. Известно време и двамата мълчаха. За тези, които бяха избрани от Службата, тя беше всичко, а за свободата на личния си живот не си струваше да се съжалява много.

— Е, стига толкова. Имаме си достатъчно работа, с която да се забавляваме, — рязко смени темата Фред, когато учените влязоха в една огромна зала, фрашкана до тавана с апаратура — това беше машинното отделение на бъдещия кораб. Макар и все още на земята, „Бойс“ бе успял да причини достатъчно неприятности на Службата, отнемайки не един човешки живот. Сега обаче, корабът стана център на всеобща надежда и радостни очаквания. Хората сновяха около него като мравки, изцяло преустройвайки го.

Родбуш доволно огледа двигателния сектор, разтвори широко ръце и заяви на всеослушание: