Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (11)

Глава 11
Приключения на Невия

Невианският крайцер продължаваше странстването си. Както Брадли, така и Конуей вече се досещаха, че скоростта му превишава много пъти тази на светлинната, но им се струваше, че корабът сякаш стои на едно място — гравитацията се поддържаше твърде прецизно и бе малко по-слаба, отколкото земната.

Брадли, старият космически вълк, свикнал с какво ли не, реши за по-сигурно да се усамоти в каютата си и да си почине малко. След няколко минути Костиган и Клио чуха оглушителното му хъркане, равняващо се по сила на атомен взрив от средна величина. Но те бяха толкова заети, че даже и тези чудовищни звуци не можеха да им попречат.

Костиган стоеше насред стаята, редом с Клио, но сега вече ръцете им не се докосваха. Напрегнатата стойка на младия офицер, нерешителният поглед, почти умолително вперен в девойката — всичко това говореше, че разговорът им не е от леките. Всъщност, старият спор продължаваше.

— Не си прав, Конуей, изобщо не си прав! — сериозно говореше Клио. — Много добре знаеш какви са чувствата ти, така че недей да залъгваш и двама ни с това измислено благородство.

— Не е измислено, — отвърна не много сигурен в това той. — Работата дори не е и в това, че се срещнахме при екстремални условия, които естествено допълнително ни привлякоха един към друг. Усещам, че ако сега стане нещо помежду ни, това ще е завинаги. Завинаги! Разбираш ли? Не е толкова важно кога и къде ще се отдадем на любовта си — тук и сега или на Земята… Вече няма връщане назад! А аз мислех, пък и все още мисля, че за теб ще е много по-добре да нямаш нищо общо с мен! Ако ми заповядаш, ще се опитам да обуздая чувствата си, но иначе… иначе не гарантирам за постъпките си!

— Разбирам, всичко разбирам, скъпи…

— Нищо не разбираш! — прекъсна я той. — Абсолютно нищо не разбираш! Наистина ли искаш да се омъжиш за мен? Помисли, ние не можем да се върнем вкъщи, а ако някога се върнем, ще стане още по-лошо — все някой тип ще предложи петдесет грама радий за главата ми. Тогава ще почнат да ме търсят и преследват из цялата Галактика!

— Цели петдесет грама! Мисля, че за главата на Симс предлагаха шестдесет… О, мили! Усещах аз, че си голяма клечка, но чак толкова… дори и не съм се надявала!

Тя се повдигна на пръсти, приближавайки нежните си, алени устни към лицето му. Това беше повратен момент в спора и той започна да отстъпва. Дланите му се сключиха около талията й, и Клио замря, обвивайки с ръце врата на избраника си. Няколко секунди те не помръдваха, погълнати изцяло от първата си прегръдка.

— Момичето ми! Толкова те обичам… — гласа на Костиган беше неочаквано хрипкав, но очите му сияеха от щастие. — Да става каквото ще! — и той здраво я притисна до себе си. — Сега поне имам за какво да живея… дотогава, докато…

— Замълчи! — прошепна тя. — Никакви „докато“! Ти ще живееш дъъ-ълго-дълго и ще умреш в дълбока старост, обкръжен от правнуците си. И не се опитвай да ми се измъкнеш! Просто ще ти се наложи да живееш дълго, Конуей! Аз искам така!

— Разбира се! — тихо се разсмя той. — Сега вече нито един пират от Андромеда до Земята не би ме накарал да рискувам живота си… Добре, мила моя, лека нощ. Трябва да си починеш и да се наспиш, а аз ще се усамотя за малко…

Не бива да си мислите, че влюбените се разделиха толкова бързо, колкото го описа Костиган, но трябва да му отдадем дължимото. Той все пак успя да намери вратата на каютата си и се тръшна върху купчината възглавници, нахвърляни на пода. Обикновено острото му зрение този път като че ли му изневеряваше и вместо ниския, метален таван той виждаше мило, усмихнато личице, обкръжено с корона от златисти коси. Погледът на Конуей още витаеше из дълбините на две ясносини очи, и докато се разтапяше в божествената им синева, най-накрая потъна в щастлив, спокоен сън. На лицето му, уморено и загрубяло от тревогите, неприсъщи на възрастта му, изведнъж се появи неочаквано меко изражение, бръчките се поотпуснаха, а устните му, още помнещи вкуса на целувките на Клио, вече не бяха тъй сурово стиснати. Строгият началник-сектор на Трипланетната Служба се бе превърнал в млад и много привлекателен мъж. Явно Клио Марсдън бе успяла да види всичко това под суровата му външност.

След като прекара осем часа в мъртвешки дълбок сън, Конуей се събуди и веднага скочи на крака. Преходът от едното към другото състояние беше мигновен. Тренировките и навиците си казваха думата.

— Клио! — прошепна той, приближавайки се до вратата й. — Будна ли си вече, миличка?

— Да, — гласът й през високоговорителите за връзка звучеше тихо и отпуснато. — Слава богу, че най-после си отвори очите! Вече се страхувах, че двамата с капитана ще спите през цялото пътуване, чак до другия край на Галактиката… Направо ви се чудя как можете да спите така!

— Май и ти ще трябва да се научиш да заспиваш при всякакви условия… — той отвори вратата и като видя недоспалото, изтощено личице на Клио, млъкна. Веднага му стана ясно, че тя почти не е могла да спи, а зачервените й очи издаваха, че е плакала. — Боже мой, Клио, защо не ме повика?

— Не се притеснявай, добре съм, просто не можах да се наспя добре и все още се чувствам изморена. А ти очевидно си добре и няма нужда да те питам, — притисна се Клио към него и потърка глава в рамото му.

— Гладен съм, — радостно каза той. — Ще ида да потърся нещо за ядене, а междувременно ще проверя, дали все още честотата на Симс е блокирана.

Костиган докосна с пръсти медальона си и натисна едва забележимото копченце. Ръката му трепна, сякаш бе отхвърлена от неведома сила и безсилно увисна до тялото му.

— Все още е заето, — въпреки че беше ясно какво ставаше, Костиган просто изрази мислите си на глас. — Явно нашите домакини не желаят да общуваме с никого извън кораба. Е, да видим какво може да се намери в този затвор… Определено съм се настроил за закуска!

Конуей се приближи към приличащия на илюминатор екран (той беше кръгъл и вграден направо в стената) и наслуки натисна едно от копчетата под него. Кръглото прозорче се освети, а после върху него се появи образа на Нерадо, разположил се в странна поза пред не по-малко странен на вид пулт. Светна синя светлина, изглежда това беше сигнал за повикване, и невианинът протегна пипало, премествайки няколко лостчета. Разбрал, че сега го виждат, Конуей приближи лице до екрана и започна яростно да дъвче и примлясква, едновременно с това сочейки с пръст устата си. Пантомимата му се оказа достатъчно красноречива — гъвкавото пипало на Нерадо отново се плъзна към пулта, и изведнъж зад гърба на Конуей Клио едва чуто изписка. Той рязко се обърна, защото част от пода се бе отместила встрани, и от появилата се дупка изскочи нещо, приличащо на маса с три ниски, покрити с възглавници табуретки. Блестейки в сребро и кристал, нещото величествено застина насред стаята, сякаш очакваше възхищението им.

Впрочем, такова не последва. Беше наистина великолепно сервирано: шестоъгълните, прозрачни чаши на високо столче бяха направо поразителни със странните си шарки в морски стил, шестоъгълните купички и чинии, великолепно изработени, приличаха на произведение на изкуството, както и голямото блюдо в центъра на масата, украсено с филигран от ковано сребро. Но съдържанието на тези великолепни съдове… Във високите чаши зеленикаво просветваше някаква противна течност с остър мирис, а в купичките се премятаха разни живи твари — нещо средно между паяци и октоподи, а в блюдото се бе простряла голяма червена риба — съвсем сурова и абсолютно непригодна за ядене. Редом с тези „деликатеси“ блестяха странни прибори — пипалца, огънати във фантастични форми и ъгли, с мънички челюсти в самия им край, отварящи се при лекото натискане на едно лостче. Картината на всичките тези другопланетни ястия, украсени с червени, кафяви и сини водорасли, предизвикваше незабравимо впечатление.

Клио огледа масата, преглътна конвулсивно и й обърна гръб. Костиган, като по-малко гнуслив, хвана с доста труд три паяко-октоподи, сложи си ги в чинията, но после я отмести с недоволна гримаса.

— Ако имаше на какво да ги опържа, сигурно никак нямаше да е лошо — подхвърли той на току-що влезлия в стаята Брадли. После се отправи към екрана и наново започна да гримасничи и жестикулира, опитвайки се да обясни на Нерадо, че трябва да си поговорят. В крайна сметка май го разбраха. Масата изчезна, а невианският капитан се появи, предвидливо оставяйки трима силни и добре въоръжени пазачи на вратата. Конуей изобрази с ръце очертанията на кораба си, който също беше пленен, и започна да обяснява, че те, земяните, искат да отидат до него. Известно време във въздуха се мятаха ръце и пипалца, докато най-накрая бе постигнато съгласие. Нерадо не разреши на пленниците да живеят там, но изпрати част от хората си да донесат запасите от храна и това-онова от оборудването. Съвсем скоро невианската риба съскаше и се пържеше в тигана, а из невианския кораб се понесоха непривичните миризми на току-що сварено кафе и прясно изпечени бисквити. Още при първото подушване Нерадо бързо се изнесе, решил да проследи по-нататъшните действия на гостите си от екрана. Когато закуската свърши и масата се прибра, Костиган се обърна към Клио.

— Слушай, малката, ти трябва да поспиш. Силите ти са на свършване, — а очите ти са толкова червени, все едно си била на марсиански пикник. Дори и половин закуска не можа да изядеш. За да можеш да издържиш всичко, което евентуално ни предстои, трябва пълноценно да се храниш и да спиш. Така че хайде лягай, и трябва да спиш поне до обяд.

— О, не се притеснявай. Довечера ще си легна, — немощно запротестира девойката, триейки с юмручета очите си като сънливо дете.

— Ще си легнеш веднага, — меко, но непреклонно каза Костиган, трогнат от беззащитността й и умореният й вид. — Предполагам, че ще си по-спокойна, ако Брадли и аз сме до теб. Ще бъдем винаги близо до теб, никъде няма да ходим — като две квачки, а ти ще си ни пиленцето. Давай, мъничката ми, лягай си.

Клио се усмихна, но послушно си легна. Костиган седеше до нея, в края на огромния диван и я държеше за ръката, опитвайки се да поддържа някакъв разговор. Паузите ставаха все по-дълги и по-дълги, а отговорите на Клио все по-къси и по-къси, докато накрая гъстите й ресници се премрежиха и тя затвори очи, а из каютата се понесе равното й, дълбоко дишане. Конуей не можеше да откъсне очи от нея. Толкова млада, толкова прекрасна, и колко много я обичаше! Той съвсем не беше религиозен, но само като я погледнеше, всяка негова мисъл се превръщаше в молитва. Само да можеше да я измъкне от тази нова неразбория… Поне един шанс да имаше!

А после… Трудно можеше да се каже кое точно надделя над тренирания мозък на Конуей. Дали невероятното напрежение от последните няколко дни или прелестната близост на Клио, но след няколко минути и неговите очи се затвориха. Той потъна в сън, удобно прилегнал на възглавничките до момичето.

Брадли ги гледаше с усмивка.

— Мило момиче е тази Клио, — помисли си той на глас, — а Костиган е по-як от всички мъже, които познавам. Изглежда, че тези двамата все пак ще се справят… Всъщност, — прозя се той, — защо пък и аз, стареца, да не си подремна?

И като се опъна до главата на Клио, той моментално заспа.

След няколко часа мъжете се събудиха от звънлив смях. Клио, седнала между тях, гледаше стражите си с искрящи от смях очи. Изглеждаше свежа, весела и ужасно гладна. Костиган беше малко смутен, но Брадли също се разкикоти — почти толкова заразително, колкото и девойката.

— Благодаря ви, че толкова добре ме пазихте, — усмихна се тя. — Аз се наспах идеално, но се страхувам, че довечера няма да мога да заспя, ако пак не ме държите за ръце!

— Е, детенце, едва ли сме имали точно това предвид! — шеговито запротестира Брадли.

— Напротив, точно това искахме! — възрази му Костиган.

Докато се закачаха така, Клио приготви нещо за ядене и трябва да се отбележи, че този път тя не се посрами.

Отпочинали и освежени, пленниците започнаха да съставят план за бягство, но тогава в стаята влезе Нерадо, съпровождан от трима стражи. Бе донесъл малка кутия, която включи към екрана с един кабел. После докосна с пипалца копчетата няколко пъти, и внимателно погледна към земяните. От кутията се понесоха някакви звуци, и Костиган изведнъж се сети какво е това.

— Страхотно! Задръж така! — каза той, спирайки невианина с разперена длан. — Разбираш ли, Клио, те общуват в съвсем друг звукочестотен диапазон, а това нещо сигурно е преобразувател или нещо от този род. Е, колкото и да е грозен този урод, в никакъв случай не е глупак!

Нерадо вече също можеше да ги чува. Шията му потръпна, изразявайки по този начин удовлетворението му, въпреки че нито един от събеседниците му при този първи контакт не разбираше какво казва другия, но мисълта, че слухът и способността за разговор вече са достъпни и за двете страни, беше безкрайно приятна. Този простичък факт много промени отношенията между пленниците и тъмничарите им. Невианите разбраха, че странните двуноги създания все пак притежават достатъчно развит интелект, а у земяните отново се пробуди надеждата за спасение.

— В крайна сметка добре е, че могат да разговарят, — тегли чертата Костиган. — Трябва да използваме това, дори и да решим да избягаме оттук. Може би бихме могли дори да ги убедим да ни върнат вкъщи…

И едната, и другата страна се стремяха да подобрят взаимното си разбиране. Занятията започнаха от най-елементарните предмети, но този стадий бързо приключи. Земяните учеха невиански, а невианите — трипланетния език (за огромно учудване на всички, Клио също се присъедини към тях), тъй като този логически език бе много по-лесен за изучаване, отколкото объркващия английски.

След известно време те вече можеха да се разбират помежду си, макар и чрез невероятна смесица от думи, жестове и гримаси. След първия обмен на информация, невианите направиха още няколко преобразувателя, които бяха толкова малки, че можеха да се носят като колиета. Пленниците вече свободно се разхождаха из кораба, като единствената забранена зона остана хангара с пиратското корабче, на което ги бяха хванали. От хората не се криеше нищо, а когато на екраните на кораба насреща им се появи друг кораб, Нерадо съвсем откровено обясни на пленниците си:

— Това е транспортен кораб, летящ към Слънчевата система, за да напълни оттам трюмовете си с метала желязо, което имате в огромно изобилие.

— Надявам се, че нашият нов кораб ще му устрои достойно посрещане, — прошепна Костиган, когато Нерадо се отдалечи. — Тогава ще получат нещо далеч по-сериозно от желязото. Да им приседне дано!

* * *

Мина доста време, преди ярката светлинка, показваща крайната им цел, да се приближи достатъчно, така че въртящата се около чуждата звезда планета да започне да се вижда с просто око. Тя растеше ли растеше, докато Невия не запълни целия екран.

Огромният кораб се устреми надолу, спускайки се право към центъра на ширналия се отдолу град. Корабът и скъпоценния му товар бавно се приближаваха към бушуващата морска повърхност, потоците енергия предизвикаха високи вълни, водата съскаше и се изпаряваше. Потапяйки се бавно в изпаряващата се, полупрозрачна течност, кораба продължи да се движи, докато не стигна до отредения му хангар. Нерадо се обърна към стоящите в капитанската рубка земяни и заговори:

— Докато разтоварят желязото, вие, чужденци, ще дойдете с мен в Храма на Науката, където ще ви изследват. Предупреждавам ви, че ще бъдете със засилена охрана. Следвайте ме.

— Един момент, — запротестира Костиган, бързо консултирайки се със спътниците си. — Нима ще ни накарате да се придвижваме под вода?

— Разбира се! — отвърна учуденият невианин. — Наистина вие дишате въздух, но според мен сте напълно способни да преплувате едно кратко разстояние, пък и тук е смехотворно плитко — има-няма сто фута по вашите мерки.

— Грешите, и то двойно, — спокойно възрази земянинът. — Не можем да се движим под вода с вашата скорост — в най-добрия случай ще се подмятаме няколко минути и после ще потънем. Освен това налягането ще ни смаже.

— Е, ами… добре тогава, — замислено проточи Нерадо, — ще намерим начин.

Все още колебаещ се, той протегна пипало към пулта, но движението му бе прекъснато от рязко, отсечен звук, разнесъл се от говорителите:

— Внимание, тарг Нерадо! Третият Град е атакуван от шартразите! Използват специални механизми и градът няма да издържи! Нужна ни е помощ. На борда имате достатъчно желязо и най-съвършеното оръжие. Опитайте се да им помогнете и то най-бързо.

Нерадо избухна в тирада от резки звуци, а разтоварването продължи, но с ускорено темпо. Червените потоци от алотропно желязо пълнеха външните контейнери, а олекналият кораб се въртеше в кипящи струи вода. Когато по-голямата част от товара беше прехвърлена в хранилището, люковете се затвориха и корабът се откъсна от водната повърхност.

— Върнете се в каютите си и чакайте там, докато не ви повикам, — заповяда Нерадо.

Земяните незабавно се изнесоха, страхувайки се да не предизвикат недоволството на домакините си.

— Е, Костиган, вие сте истински актьор! Какво въображение! — възкликна Брадли, когато тримата вече бяха в своя сектор. — Вие плувате като риба, и ако не ме лъже паметта, участвахте в изваждането на разузнавача 02–83 от дълбините на Северно море на Венера!

— Може и да съм се престарал малко, — ухили се Конуей, — но по-добре да ни смятат за слаби, безпомощни и напълно беззащитни. Трябва да се държим по-далеч от градовете им. Ще ни е доста трудно да избягаме от там. Имам една-две нелоши идейки по този въпрос, а и се надявам изчисленията ми да са верни… — Корабът се разтресе, и младият офицер хвана Клио в прегръдките си, измърморвайки. — Бързо лети тази птичка! Ако Нерадо продължава да маневрира в този дух, ще се разбием на парченца!

Тарг Нерадо правеше фантастични виражи, бързайки към целта си. Обсаденият Трети Град се отбраняваше със сетни сили, когато в централната му лагуна се приземи пуснатата от кораба капсула. В нея нямаше нито бойци, нито бомби, а само запас от активирано желязо, което за защитниците беше много по-важно от хиляда нови бойци. На града лошо му се пишеше — единственото препятствие срещу нападателите си оставаше пръстена от кипяща вода, помътняла от взривовете. Всички останали укрепления вече бяха паднали, и за секунда пред очите на поразените земяни се разкри фантастична картина. Огромно шестоъгълно здание безшумно се разцепи на две, горната му част излетя във въздуха, а долната започна да се срутва във вълните.

Потресени, те се вкопчиха един в друг, когато корабът с огромна скорост се вряза във водата. Но опасенията им се оказаха излишни. Тарг Нерадо прекрасно познаваше работата си. Разнесе се оглушителен плясък, но взрив не последва. Гравитацията не се промени изобщо, пътешествениците дори не залитнаха, а космическият кораб, превърнал се за секунди в подводница, атакува най-близката вражеска крепост.

Вражеското съоръжение наистина приличаше на крепост — тежка подводна лодка от зеленикав метал, унищожаваща всичко по пътя си. Костиган използва миниатюрните си прибори, за да я разгледа по-добре, и учудено вдигна вежди. Цялата подводна крепост беше пълна с вода — вода, изкуствено аерирана и охлаждана, нямаща нищо общо с кипящия ад, през който се придвижваше. Екипажът й се състоеше от рибообразни създания, дълги около пет фута. Тези твари с огромни, блестящи очи и гъвкави пипала се бяха навели над някакви странни механизми; явно и те бяха разумни! Разумни риби, водещи война!

Ефективността на атаката им не подлежеше на съмнение. Топлинните им лъчи кипваха водата на няколкостотин ярда наоколо, а снарядите им унищожаваха невианските укрепления с поразителна точност. Но най-поразително беше оръжието им, земяните не бяха виждали такова нещо досега. Разгъващ се телескопично прът, на края на който светеше ярко малко топче. Всеки обект, до който се докоснеше, излиташе към повърхността на морето с невероятен грохот, а тайнствената пръчка се свиваше и се прибираше обратно.

Нерадо, удивен не по-малко от пленниците си, атакува изключително предпазливо, изпращайки първо розовата мъгла. Но подводната крепост изобщо не съдържаше каквито и да е метали, и невианските деструкционни лъчи абсолютно безвредно преминаваха през зеленикавия й корпус. Веднага блестящите топчета едно след друго се изстреляха към кораба и само рискованите, отчаяни маневри, спасиха Нерадо от гибел още в първите няколко секунди. Скоро обаче вниманието на шартразите бе отново привлечено от града. Отбраняващите се, вече снабдени с огромен запас енергия, бяха успели да приведат в действие всичките си защитни средства.

Внезапно в океана се разгърна огромна метална мрежа, от всяка сглобка на която излизаха с яростна сила някакви лъчи. Против тях бяха безсилни и торпедата, и огнените топчета. Под ударите им водата се разделяше, оголвайки морското дъно. Мощни приливни вълни запениха повърхността, а после се чу ужасяващ взрив. На мястото на десетината вражески подводни крепости в плиткия шелф се издигна кратер, чийто размери земяните се отказаха дори да си представят, а оцелелите бяха изтласкани на няколко мили. Изглеждаше, сякаш гигантските вълни ей сега ще погълнат и града, но пред побеснялата вода имаше сякаш невидима бариера, която го пазеше. Същите екрани пазеха и кораба на Нерадо. Той продължи да атакува останалите две подводни крепости, пазейки се от смъртоносните топчета. По всяка вероятност, рибообразните твари искаха на всяка цена да се отърват от този нов, опасен кораб, така неочаквано притекъл се на помощ на обречения град. Обаче, опитите им като че ли бяха обречени на неуспех. Масивните зеленикави корпуси бяха започнали да поддават от попаденията на невианските снаряди.

— Е, точно сега е моментът да се погрижим и за себе си. — Костиган с труд се откъсна от завладяващото зрелище и погледна спътниците си.

— И какво по-точно предлагаш? — попита Клио.

— Аз приемам каквото и да е! — възкликна Брадли. — Вече ме засърбяха ръцете и искам да правя нещо!

— Няма нищо по-глупаво от това просто да си седим тук и да чакаме, докато започнат да ни изследват, анализират и режат на парченца, — продължи Конуей. — Вече знам доста за този кораб и то много повече, отколкото си мислят нашите надзиратели. Приборите ми изразходват нищожно количество енергия и излъчват много малко, така че не е лесно да ги откриеш, — той нежно погали часовника си, в който се криеха многото му „хитринки“ и продължи: — Мога да отворя доста от ключалките тук и знам как се управляват спасителните капсули. Тази подводна битка е сериозна работа, следователно, екипажът е зает, охрана няма и можем да избягаме когато си поискаме, но не трябва да се мотаем! Едва ли ще имаме по-добър шанс!

— Добре де, ще избягаме, ами после? — скептично попита Брадли. Съдейки по вида му, храбрият капитан бе мислил, че ще завземат направо целия кораб.

— Можем да се върнем обратно, на Земята. Знаем посоката.

— Конуей, скъпи, та това е толкова далече! — възкликна Клио. — Откъде ще вземем вода и храна? А въздух? Ще съумеем ли да издържим?

— Не знам. Това малко корабче е много по-бавно от големите крайцери, а Земята е безкрайно далеч! Продукти нямаме, а запасите, които са в спасителните капсули, стават за невианите, но не и за нас. Така че шансовете ни са малко, приятели. Но ако останем на тази планета, бързо ще ни намерят. Нали се нуждаем от суша, а тук тя не е в изобилие. Затова, хайде да рискуваме!

— Съгласни сме! — в един глас отвърнаха Клио и Брадли, които в дъното на душите си вече бяха готови на всичко.

— Добре тогава. Стига сладки приказки! На работа!

Конуей се приближи до вратата, извади предварително направения ключ и го мушна в ключалката. Нито звуковата, нито светлинната сигнализация не се задействуваха. Масивните, но не особено високи крила се отвориха бавно и безшумно. Пленниците побързаха да изскочат в коридора, а Конуей акуратно притвори вратите зад гърба си.

— Но откъде имаш… — започна Клио.

— Знаеш ли, дечко, докато се шляех из кораба, си намирах това-онова… Какво да се прави, такъв съм си, прибран! — широко се ухили Конуей. — Трябва да побързаме обаче, защото скафандрите и оръжието ни са в пиратското корабче, така че отиваме първо там. Два левистона ще ми дойдат много добре!

Те се втурнаха по тунелите и коридорите на различните нива, водени от чудодейните „нещица“ на Костиган. Клио и Брадли нямаха никакво оръжие, но Конуей си намери плоско, остро като бръснач парче метал и сега го размахваше с необикновена войнственост.

— Ха, ако я метна тази томахавка, като нищо ще отнеса главата на някоя костенурка, още преди да е извадила парализатора, — весело рече той. За щастие, не му се наложи да доказва на практика способностите си.

Докато нашите герои се придвижваха из кораба, всички невиани стояха или по-скоро лежаха на бойните си места, сражавайки се с дълбоководните твари. Пътят остана свободен, бегълците необезпокоявани се добраха до мястото, където се намираха вещите им. Вратата и този път не ги затрудни. Костиган се справи за секунди, а после и тримата се заловиха за работа. Опаковаха храна, събираха оръжие и оборудване, с една дума, запасиха се с всичко необходимо за дългия си полет.

Все така без никакви усложнения неотдавнашните затворници проникнаха в хангара, където се намираше невианско корабче, изпълняваща едновременно функциите на подводница и космически кораб. Първата работа на Конуей бе да събуе единия си ботуш, с което доста сащиса спътниците си. Видимо облекчен, той го остави на пода и извади от конча му цилиндричен контейнер. Стандартният малък невиански контейнер съдържаше като минимум поне тридесет фунта активирано желязо.

— Свих им го! — радостно съобщи той в отговор на неизречените им въпроси. — Не можете да си представите колко е приятно да го извадя най-накрая от ботуша си… Нямаше как да си открадна и количка, за да го возя, така че обувката ми се оказа единственото място, където можех да го скрия. Кораби като този винаги имат резерв от няколко грама желязо, но той нямаше да ни стигне и за половината път. А с това контейнерче ще стигнем чак до Андромеда! — Костиган внимателно се огледа навън и рече: — Е, да отлитаме!

Корабът се устреми към повърхността, отдалечавайки се от невианския град. Тримата пътници се взираха в екраните с напрегнато и донякъде подивяло изражение. Точно сега Клио и Брадли с нищо не можеха да помогнат на Костиган, който се опитваше да опази корабчето им от огнените топчета, лъчите, енергийната мрежа, снарядите и всичката останала гадост, изобретена на прекрасната Невия за унищожаване на ближния. Но опасността ги дебнеше във въздуха, а не във водата. Рязък удар принуди корабчето да се втурне в тромава спирала, но Костиган го върна в курса и то отново се устреми към сияещото небе. Като следеше температурата на въздуха навън, Конуей започна да се издига в горните слоеве на атмосферата, а през това време Брадли отиде да провери какви са пораженията.

— Зле е, но не чак толкова, колкото си мислех, — доложи той, когато се върна. — В обшивката зее трифутова дупка, генераторът на защитното поле е отишъл по дяволите, а и част от контейнерите с въздух са пробити. И с елова шишарка да ни замерят, ще паднем. Имаме ли някакви инструменти на борда?

— Сигурно… Е, каквото нямаме, ще си го направим сами, — заяви Костиган. — Веднага щом се отдалечим достатъчно, почваме ремонта.

— Какви бяха онези странни риби, дето нападаха града? — попита с любопитство Клио, поглеждайки през илюминатора. — Невианите също не бяха много приятни за гледане, но при мисълта, че тук има и разумни риби, направо ме втриса!

— Не си ли спомняш, че Нерадо няколко пъти спомена шартразите — полуцивилизованите рибообразни твари, населяващи океанските им дълбини? — припомни й Костиган. — Аз не бих ги нарекъл „полуцивилизовани“! — мрачно се усмихна той. — На тази планета съществуват три раси, две от тях вече видяхме — невианите и шартразите. Има и трета — някакви плитководни създания. Невианските градове обикновено са строят на редове в плитчините или по островите, така че да могат да контролират плитководните си съседи… Всъщност, на практика те са ги поробили. Не само че ги ядат, но и ги карат да работят в шахтите и плантациите, като са им стоварили всичката тежка физическа работа на Невия. Но плитчините не са били трудни за превземане, трудностите започнали, когато невианите открили, че в недостъпните за тях дълбочини има разумни, но опасни създания. Пак там долу са всички залежи от ценни минерали, които изобщо притежава планетата, а достъпът до тях е извънредно труден. Нерадо казваше, че са хванали няколко рибообразни и ги накарали да им работят, но това било нож с две остриета. Тези рибки се оказали адски хитри! Щом усетили, че пленилите ги, живеещи на повърхността амфибии прогресивно се развиват, се престорили на покорни и търпеливо им служели, вадейки ценния метал, но същевременно използвали всеки удобен случай, за да разучат технологиите и оръжието им. После сами създали и едното, и другото! И доколкото виждам, в момента се канят да изтрият амфибиите от повърхността на планетата, преди да са ги поробили напълно.

— Може би невианите се боят от тях и затова искат да ги погубят, — предположи Клио.

— Звучи логично, — изкоментира Брадли. — Е, отдалечихме ли се достатъчно от бойното поле?

— Не бих казал, че съществува безопасно разстояние близо до тази планета. Детекторите им са дяволски чувствителни.

— Детекторите??… Могат ли да ни засекат? — попита Клио. — О, ако снарядът не ни беше засегнал, щяхме да сме много по-далеч!

— Щяхме, — с чувство повтори Костиган. — Но няма смисъл да мислим за това сега. Все още дишаме и летим, вместо да сме на морското дъно.