Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (10)

Глава 10
Под розовите небеса

Родината на кораба, нахлул в Слънчевата система, беше Невия. Един странен и удивителен свят според земните възприятия и представи. Високо в небесата му плуваше огромно, ярко слънце, заливащо с пурпурни отблясъци покритата с вода планета. На хоризонта нямаше и сянка от облаче, а кристалния въздух позволяваше да се гледа безкрайно, безкрайно далече, където зеленикавия спокоен океан се сливаше с розовото небе. А когато ослепителното слънце се потапяше в необятните води, от изток пък се надигаха облачните масиви, които надвисваха над океана и започваха проливни и дълги дъждове. До полунощ водните струи блъскаха по вълните, разбивайки ги на пяна, а после облаците изчезваха, все едно никога не ги е имало…

Невия бе планета изцяло покритата с вода, единствена рожба на жаркото си слънце и беше доста далече от Земята. Много светлинни години разделяха тези два свята и разумните им раси. Но за огромния космически кораб — същия, който съвсем скоро щеше да се намеси в битката между флота на Трипланетието и планетоида на Роджър — това разстояние не представляваше проблем. Сега той се носеше над родната си планета, кръжейки спираловидно, за да намали скоростта си, и накрая се устреми право надолу, там, където вече се виждаха очертанията на странно градче, наполовина потопено във водата. Всичките му постройки си приличаха — шестоъгълни, с плоски върхове, те се стиковаха една с друга в правилен рисунък, напомнящ пчелна пита, където всяка нейна клетка бе отделена от останалите с тънка ивица вода. Мостовете, свързващи шестоъгълните кули, а също и самите здания, бяха направени от някакъв блестящ бял метал. За улици на това градче служеха каналите, които бяха претъпкани, всъщност, препълнени от жителите му, разумни амфибии, плуващи или бавно шестващи. Навсякъде се мяркаха малки подводни лодки — очевидно това бяха аналози на земните автомобили.

Неподвижният пилот, замрял над пулта за управление на снижаващия се кораб, оглеждаше с едното си око околностите през илюминатора, с второто следеше какво правят помощниците му, а с третото наблюдаваше показанията на приборите. Имаше си и четвърто, което следеше изпъстрената със знаци лента, излизаща от логическата машина, която земяните биха нарекли компютър. Четирите ръце на пилота, гъвкави силни пипала, сръчно и с лекота натискаха копчета и местеха лостчетата по пулта. С леко цопване масивният кораб се потопи във водата, придвижи се малко напред и спря пред металната врата на хангара. Кръглата диафрагма се отвори и го пропусна.

Капитанът или таргът (с тази титла се удостояваха само най-изтъкнатите изследователи на космоса), охлаби коланите, придържащи едрото му тяло към вдлъбнатината на една ниската пейка, изключи всички прибори и се отправи към люка, около който бавно се събираше целия екипаж. Движенията му изглеждаха тромави заради късите, дебели крака, но когато люкът се отмести встрани и невианина се хвърли във водата, изведнъж тялото му стана грациозно и гъвкаво. Земноводни амфибии, жителите на Невия бяха студенокръвни и еднакво добре дишаха както с хрилете, така и с дробовете си, под и над водната повърхност. Техните крака-плавници можеха да бягат доста бързо на сушата, а във водата развиваха скорост, възможна само за някои риби. Обтекаемите им тела пореха водата с лекота, а опашките служеха вместо кормило.

Помагайки си със същата тази опашка, таргът плуваше в дълбоката, прохладна вода. Той мина през една голяма арка, изрязана в стената на хангара и се озова на широка подводна магистрала, препълнена с подводници. После зави още веднъж и ето че вече беше до стръмния склон, представляващ основата на една от кулите. Скоро асансьорът го издигна до върха на шестограна — право в личните покои на едно доста високопоставено същество, чиято длъжност на Невия се зовеше харод — министърът на търговията.

— Добре дошъл, тарг Нерадо, — махна за поздрав с пипалото си „министърът“, докато влезлият припълзя до ниска, мека кушетка и с видимо удоволствие се тръшна отгоре й. Мебелировката в тази голяма зала напълно отговаряше на изискванията на обитателите й. Сребристи, нисички кушетки на шест крака, с удобни вдлъбнатини, бяха подредени навсякъде около стените й. По леко приповдигнатите им в единия край облегалки бродираните мотиви преливаха в сребристо под струящата се от шестоъгълните прозорци светлина. Току до пейката на достопочтения харод имаше някаква странна конструкция, нещо, бегло напомнящо маса със зеленикав плот.

— Поздравявам ви с успешния завършек на това последно ваше пътуване, — четирите очи на харода бяха вперени право в Нерадо, с което той изразяваше уважението си към него. — Ние редовно получавахме докладите ви, тарг, независимо от огромната скорост на полета. А сега, какво бихте казали за едно ново пътуване, вие вече трябва да сте приключили с изпитанията на кораба си, нали?

— Да! — уверено отвърна таргът, развълнувано мятайки опашка. — Корабът е великолепно оборудван, а екипажът — просто няма по-добър от него. Ние изчислихме координатите на много звезди, притежаващи богати запаси от желязо, но собствените ни запасите от гориво няма да стигнат за толкова дълъг път. Правителството не е в състояние да ни осигури гориво, и вие сте единствената ни надежда. Успяхте ли да купите нещо?

— Десет рума…

— Десет рума ли?! Но залога, който оставихме, не покрива стойността дори и на два!

— Да, така е, но вие имате приятели тук. Мнозина вярват във вас и пожертваха всичките си спестявания… Помислете, тарже мой, не е ли чудесно — дори и най-обикновените жители на планетата ни искат да се включат в едно толкова перспективно начинание?

— Чудесно е наистина! Даже не зная как да ви се отблагодаря! Десет рума, — огромните триъгълни очи на Нерадо плувнаха във виолетова влага. — Само една година след полета ще успеем да върнем всички дългове… Обаче, — и таргът махна нервно с опашка, — какво ще стане, ако не успеем?

— Тогава ще ни дължите десет рума от безценния метал, — абсолютно спокойно отвърна хародът. — Впрочем, много хора в правителството са на мнение, че всеки е свободен да търси желязо на която планета си пожелае, стига да не ги кара те да плащат за търсенето.

— Наистина, загубата би била огромна, — рече невианският Колумб, очите му помътняха, а опашката му провисна. — В края на краищата, може и да съм сбъркал в изчисленията…

— По всяка вероятност може да е точно така, — последва обезкуражаващият коментар. — Астрономическите наблюдения показват, че в най-близката до нас галактика няма планетни системи, които да са подходящи за целите ни. По всичко личи, че Невия е единствената населена планета, а ние сме единствената разумна раса в този район. Шансът да откриете наблизо богат на желязо свят, който ще можете да експлоатирате, е едно на милиард. Но,… много по-вероятно е да срещнете някой малък космически обект, съдържащ желязо — достатъчно малък, за да можете да го вземете с вас. Никой от хората, които пожертвуваха всичките си спестявания за осъществяването на този полет, не разчита особено на възвръщаемостта…

След тази тирада хародът извика охраната и я изпрати да ескортира един малък зеленикав контейнер с безценния метал до борда на кораба. Преди да се разделят, двамата приятели за последен път потъркаха шии, пожелавайки си късмет.

— Аз непрекъснато ще ви изпращам информация, — обеща Нерадо на „министъра“. — Напълно съм наясно с огромната отговорност, която поемам — загубата на десет рума желязо биха били много сериозно нещо. Но, достопочтени, ако ние намерим съкровище, разчитам на вас незабавно да бъде изпратен втори кораб!

— Не берете грижа за това! Ако намерите желязо, космосът ще се препълни от кораби, бързащи кой да стигне по-напред до вас! А сега, довиждане!

След малко Нерадо вече беше в небето. Корабът му се издигаше все по-високо и по-високо, устремявайки се напред и нагоре в космическото пространство, през студ и мрак, все по-далече и по-далече — докато топлото синьо кълбо на Невия не се превърна в мъничка, синьо-бяла искрица. Малко след това двигателите бяха изключени, за да не се хаби напразно скъпоценното активирано желязо, от чието разпадане кораба получаваше необходимата му енергия, за да се движи. Започна дългия период на странстване и търсене в безкрайната космическа пустош.

Така измина доста време, както по невианските, така и по земните стандарти, докато най-накрая таргът не откри една звезда от клас G, имаща девет планети, около които съответно се въртяха и спътници. Изуменият Нерадо извика целия екипаж, за да се убеди, че планетите наистина съществуват. Едва когато го увериха, че действително на екраните им има невероятно количество планети, тогава и той си позволи да повярва на очите си.

Намалиха ускорението, включиха ултравълновите локатори и невианският кораб вече беше в пространството на Слънчевата система. Почти веднага системите за търсене откриха субстанция, която като че ли се състоеше изцяло от чисто желязо. Да, това наистина беше желязо — невероятно количество желязо, реещо се в космоса! Нерадо не изчака окончателния анализ на структурата и външния вид на обекта, нито пък се замисли много-много върху произхода на съкровището. Той направо включи деструкционното поле, което разрушаваше атомните връзки и превръщаше драгоценния елемент в ковка, полутечна червеникава субстанция, която започна да се влива в трюмовете на кораба му.

И тъкмо когато първите порции алотропно желязо се втекоха в контейнерите, кръглите екрани на радарите — металотърсачи заискриха така, че едва не ослепиха наблюдателите. Съвсем наблизо се намираше огромно струпване на метал — множество малки обекти, а до тях — гигантско сферично образувание. Малко по-встрани се движеше още един неголям метален „съсирек“.

— Открихме го! Металът е с отлично качество и е толкова много! Веднага да пратят втори кораб! — треперещият от възбуда Нерадо докладваше, а виолетовите му очи грееха.

Щом приключи и изключи канала за връзка, го повикаха при един от екраните.

— Аз изследвах един от най-близките метални обекти, всъщност най-малкия, — развълнувано започна да докладва наблюдателят. — Това е изкуствено тяло; може би е космически апарат, от малките, и в него има три живи същества! Изглеждат ужасно отвратително, но явно са разумни, иначе не биха могли да управляват такъв механизъм за преместване в пространството.

— Невероятно! — възкликна началникът на невианските изследователи. — Впрочем, защо пък не? — добави малко по-тихо, а после едва чуто прошепна: — Но на нас наистина ни трябва желязо… Докарайте ги тук, — реши се накрая той, — тъкмо в свободното си време ще има какво да правим — ще изследваме представителите на тази примитивна раса и техния апарат, — и като каза това, Нерадо насочи следящия лъч към космическото корабче и внимателно заразглежда мис Клио Марсдън и офицерите от Трипланетния Флот.

— Определено са разумни, — заключи таргът, след като прихвана и заглуши ултравълновото съобщение, изпратено от Костиган, — но не чак толкова, че да се боим от тях. — Последва по-щателен оглед на корабчето и обитателите му, след което продължи: — Те притежават невероятни запаси желязо, но го използват съвсем варварски, само като строителен материал. Очевидно е, че имат някакви познания за атомната енергия и ултравълните, но не могат да неутрализират дори и най-слабите смущения, генерирани от нас. Определено са по-развити от нашите риби — шартрази, но не могат да се сравняват с нас. — Той вдигна високо дългата си, гъвкава шия и огледа целия си екипаж. — Олекна ми… боях се да не би в прибързаността си да съм нанесъл вреда на представителите на високоразумна раса.

Безпомощният кораб беше всмукан от огромния невиански крайцер. Мощните му енергийни ножове разрязаха корпуса му за секунди, и трите облечени в скафандри фигури бяха доставени в лабораторията. След внимателно проучване на състава на въздуха в скафандрите земноводните специалисти установиха, че той е идентичен с невианския и махнаха защитните екрани от пленниците си.

* * *

Костиган започна да помръдва едва-едва — парализата постепенно отминаваше. Той задържа дъха си, но веднага разбра, че всичко това е излишно. Чудовищните им похитители явно нямаха намерение да ги убият веднага. Въздухът, макар и примесен със странни миризми, малко по-влажен от този на Земята, беше напълно годен за дишане. Независимо от факта, че корабът висеше неподвижно в пространството, гравитацията почти не се отличаваше от земната и беше много приятно да усещаш отново нормалната си тежест.

След като отстраниха всички оръжия и предмети, които по невианските стандарти биха могли да послужат за убиване, пришълците изключиха парализиращото поле. Земният начин на обличане доста ги учуди, но когато се опитаха да съблекат пленниците, земяните толкова бурно изразиха недоволството си, че земноводните изследователи решиха да не настояват повече и се ограничиха само с визуалното наблюдение на улова си.

Така за първи път се осъществи контакт между представителите на две безкрайно отдалечени звездни системи. Невианите разглеждаха хората със смесено чувства на отвращение и любопитство, а тримата земяни гледаха към неподвижните, безизразни „лица“ — или по-точно конусовидните, звероподобни муцуни с ужас и погнуса. На пръв, че и на втори поглед невианите пак си изглеждаха чудовищно. Дори и сега много малко земяни са способни да гледат невианин, без да им се свие стомаха от отвращение. Марсианците, с тяхната груба, набръчкана кожа и надутото си, гномско изражение също доста се различават от хората, но те отдавна бяха свикнали с външния им вид. Теснооките, плешиви и невзрачни венерианци са още по-малко лицеприятни, но все пак тези две раси са далечни роднини на земяните, и когато хората посещават Марс и Венера, нямат проблеми с общуването. Но невианите…

Изправеното хоризонтално туловище, плоско, напомнящо тялото на костенурка, се поддържаше от четири къси, дебели крака с широки и плоски стъпала. Опашката, забавно вирната като у ловджийско куче, имаше четири плавника. Всичко това изглеждаше достатъчно необичайно, но не предизвикваше отвращение. Човек можеше да се примири дори с шията дълга, постоянно извиваща се, покрита с кожени гънки и бръчки. При невианите много внимателно се подбираше „рисунъка“ от гънки в зависимост от настроението им. Дори с миризмата им — на вмирисана риба, от която чак започваше да те боли главата, можеше някак си да се примириш и да свикнеш, особено ако невианинът използваше креозот^[1] — този напълно земен химикал впоследствие се превърна в любимия парфюм на невианите.

Но главата! Именно тя правеше другопланетяните толкова гнусни в очите на хората, защото никога в земната история не бе имало нищо подобно. Сега дори децата знаят, че костния конус на невианската глава е покрит с люспи, а основата му сякаш е набучена директно върху шията. По средата на този конус, на равно разстояние едно от друго, са разположени четири зеленикави очи. Зениците им се разширяват и свиват както при котките, което им осигурява широк обхват независимо от интензивността на светлинния поток. Невианите виждаха прекрасно както посред бял ден, така и в почти пълен мрак.

„Ръцете“ им започваха като че ли направо под очите — дълги, лишени от кости, гъвкави пипалца, завършващи с осем малки, но много яки израстъци или „пръсти“. Под всяка от ръцете имаше уста — мъничко отверстие, с помощта на което невианите издаваха звуци. И накрая, под надвисналия край на конусовидната глава имаше няколко крехки, нежни органи, изпълняващи функцията на дробове или хриле, в зависимост от нуждата. Докато се гледаха един друг, невианите бяха способни да долавят и най-незначителната мимика, а очите си смятаха за особено изразителни. Земяните можеха да забележат единствено промяната в цвета им, а съдейки само по този критерий, преценката им би била толкова точна, колкото ако се твърди, че меланхоликът е опасно луд.

И така, ето какви чудовища стояха пред нашите герои. Хората предизвикваха същото отвращение у невианите, на тях пък гостите им се струваха също толкова отвратителни. Въобще, неприязънта бе взаимна. Независимо от факта, че невианите бяха изключително разумна раса, изящните форми на човешките тела им изглеждаха като върха на уродливостта и нелепостта.

— Боже мой! Конуей, мили! — възкликна Клио и още по-здраво се вкопчи в прегърналия я Костиган. — Какви чудовища само! И мълчат — никое от тях не издава и звук! Как ли общуват помежду си?

През това време Нерадо беседваше с колегите си.

— Какви забавни и безформени създания! Дори и да притежават някакъв интелект, пак си остават една низша форма на живот. Не говорят и явно дори не могат да ни разбират. Как мислите, дали пък не общуват помежду си чрез своите очи? Чудя се също кой ли от странните им органи е способен да възпроизвежда звуци?

Нито една от страните не разбираше какво и по какъв точно начин казва другата. Невианите общуваха помежду си чрез ултравълни, и дори и най-ниските звуци на речта им излизаха извън възможностите на човешкия слух. А най-високите ноти, които можеше да възпроизведе един земянин, за тях бяха ужасно ниски и те просто не ги чуваха.

— Имаме си достатъчно друга работа, — произнесе най-накрая Нерадо, обръщайки гръб на пленниците си. — Трябва да продължим изучаването на тази звездна система и да натоварим догоре трюмовете си с малко от многото желязо, което видяхме тук. Странните ни гости ще оставим за по-нататък.

— Какво да ги правим дотогава? — попита един от помощниците му. — Дали да не ги затворим в някоя част от трюма?

— О, не! В никакъв случай! Трябва добре да се грижим за тях, за да ги доставим живи и здрави до Храма на Науката, на Невия. Представете си само какъв фурор ще предизвикахме, когато ги покажем на всички. Те са живото доказателство, че и другите звезди имат планети, на които е възможно да се развие органичен, та дори и полуразумен живот! — таргът се замисли за миг, а после заповяда. — Сложете ги в три съседни каюти, свързани една с друга — най-добре в четвърти сектор, явно се нуждаят от светлина и повече пространство. Затворете външната врата, а всички вътрешни нека останат отворени, за да могат да си общуват или да се усамотяват, ако пожелаят. — Нерадо обгърна със замислен поглед (с най-долния си чифт очи) пленниците и отбеляза: — Изглежда, че най-дребното от тях е самка… сигурно партньорът й е онзи, едрия, до когото се е притиснала… Тъй като знаем твърде малко за физиологията и обичаите им, най-добре е да им предоставим максимална свобода, доколкото разбира се, това не нарушава безопасността ни. — С тези думи той завърши речта си и се обърна към уредите за управление.

Трима от членовете на екипажа му се приближиха до пленниците. Единият от тях закуцука по коридора, показвайки им с недвусмислени движения на пипалата си да го последват. Те го послушаха, а останалите двама невиани завършваха процесията.

— Сега е най-подходящият момент, — прошепна Костиган, когато минаха през ниска врата-арка и влязоха в тесен коридор, минаващ през цялата дължина на невианския кораб. — Наблюдавай онзи отпред, Клио, и се опитай да го задържиш. Брадли, ние ще трябва да се справим с тези отзад. Хайде! Сега!

Конуей уж се спъна, после рязко се претърколи встрани и сграбчи приличащото на гумен маркуч пипало. Дръпна го и приведе главата на другоземеца към пода. Тежката му обувка с всичка сила се вряза в съединителната тъкан между главата и шията. Невианинът падна, а нападателят му се хвърли върху клатушкащото се отпред чудовище, но не можа да го стигне — рухна изведнъж, покосен от парализиращ лъч. Възглавяващият процесията страж беше нащрек и действаше бързо, достатъчно бързо, за да спре стремителната атака на Костиган. Появиха се още невиани и докато сразеният от Конуей пазач се мяташе на пода, удряйки с крака и мятайки насам-натам пипалата си, хората бяха акуратно вдигнати и внимателно отнесени в определените им каюти. Чак след като пленниците бяха положени на ниските кресла в централната каюта и тежките врати бяха затворени, парализата премина.

— Какво пък, този рунд го изгубихме, — унило тегли чертата Костиган. — Явно тези момчета не си падат по боя — нали видяхте как се мяташе онзи, дето го съборих… — той изтри потта от челото си и добави: — Вероятно са много миролюбиви същества. За момент си помислих, че след това ще имаме доста големи шансове, — заяви Клио и тръсна главица. — Нали двамата с Конуей успяхте да се измъкнете от занданите на Роджър! Нима двама толкова силни мъже няма да намерят изход и оттук? Разбира се, тези костенурки навярно ни смятат за доста тъпи животни, но когато се срещнат с Трипланетния Патрул, ще си променят мнението!

— Браво, малката! — възкликна развеселено Костиган. — Жените винаги са вдъхновявали мъжете за велики дела! Никога не бих могъл да опиша положението ни така решително, кратко и ясно! Но тези четирикраки уроди имат много по-сериозни оръжия, отколкото Роджър… е, но и ние имаме това-онова.

— Какво имате предвид? — попита Брадли, приповдигайки косматите си вежди.

— Новият кораб. Нашите инженери отдавна работят над него, а той може да развива скорост, далеч превъзхождаща тази на светлината. Може да обиколи Галактиката само за месец! Двигателят му е нов, въоръжението, средствата за връзка, локаторите… всичко, всичко е съвсем ново! Единственият му недостатък е, че генераторите не са достатъчно надеждни. Вече пет пъти се самовзривяват, и доколкото знам, загинали са вече двадесет и девет души. Но когато ги оправят — ето това вече ще бъде нещо уникално!

Тези думи Костиган отправи към стената, на която проблясваше кръгъл екран с ред копчета отдолу. След няколко експеримента той успя да включи външен обзор и пленниците видяха как бойния конус на Трипланетния Флот атакува базата на Роджър. Те изгледаха цялата битка — от победоносното й начало до страшния финал, когато невианите се намесиха в боя.

* * *

Невианите също следяха с напрегнат интерес космическата схватка, без да забравят и собствените си интереси.

— Колко си приличат войните във всички нецивилизовани общества, направо е поразително, — философски отбеляза Нерадо. — Като се замислиш, съвсем доскоро и нашите градове се сражаваха помежду си за властта над свободните води, и дори не се посвениха да сключат позорен съюз с онези недоразвити шартрази!

Той замълча и няколко секунди наблюдава схватката между космическите флоти. Битката беше към края си. Бойният конус се прегрупира и се устреми към планетоида.

— Унищожение, винаги само унищожение, — измърмори таргът, протягайки пипалца към превключвателите на пулта. — Е, щом те толкова старателно се стремят да се унищожат един друг, нищо не ни спира да ги унищожим всичките накуп. Още повече, че желязото наистина ни трябва.

Един от членовете на екипажа издаде висок вибриращ звук, изразяващ недоволството му. Той протегна дългата си шия и произнесе цяла реч, опитвайки се да убеди останалите си колеги в жестокостта на тарга. Протестът му обаче беше отклонен от болшинството гласове.

Нерадо включи генераторите на деструкционното поле. Независимо от огромните размери на розовия облак, той не успя да покрие целия флот, но половината от бойния конус изведнъж започна бързо да се топи, превръщайки се в потоци раздробено на атоми желязо. Оцелелите кораби на Трипланетието веднага прекратиха атаката си срещу планетоида и се престроиха, насочвайки огневата си мощ към новия противник, сянката на който смътно се мержелееше по екраните на ултразвуковите им локатори. Те не бяха сами в опитите си да унищожат тази неведома трета сила.

* * *

Веднага след бягството на пленниците си Гарлейн разбра, че се случва нещо изключително. Ултразвуковите му канали бяха неизползваеми, и известно време той не можеше да използва оръжието си нито срещу тримата бегълци, нито срещу Трипланетния Флот. Какво ли все пак ставаше? Коя беше силата, която му пречеше?

Увереността му, че тези тримата принадлежат към човешката раса толкова, колкото и той самият, растеше и укрепваше все повече. Но кой ги управляваше? Очевидно не беше някой негов таен едориански враг. Той не би могъл да скрие от останалите такава съвършена техника за управление. Самата атмосфера на Едор, менталните способности на обитателите й не биха го позволили… Следователно, съществуваше само едно разумно обяснение — някъде се спотайваше раса, също толкова древна и могъща, колкото и самите едорианци.

Тези пришълци в обкръжения си с розово сияние кораб притежаваха механизми и техника, които само Едор можеше да създаде. Напълно възможно бе и те да имат ментални способности. Едва ли бяха попаднали случайно точно в тази пространствено-времева точка! Не, не беше случайно! Те са следели събитията от самото начало, управлявайки тримата пленници — двамата офицери и жената. Тази версия се потвърждаваше от факта, че чужденците атакуваха Трипланетния Флот, унищожавайки хиляди хора, обаче кораба с бегълците бе прибран от техния крайцер извънредно внимателно.

Така размишляваше сивият Роджър, земното превъплъщение на Гарлейн Едорски, и от правилните си предположения стигаше до абсолютно погрешни изводи. Но в едно не се лъжеше — предчувствието, че следващата мишена на пришълците ще е планетоида му, беше напълно вярно.

Е, можеше да обедини силите си с тези на Трипланетната Флота и тогава щеше да ползва същото оръжие като на доскорошните си противници… А после вече щеше да удари наистина! Роджър издаде съответните заповеди на няколко роботи и роби и търпеливо зачака.

За първи път в историята на Трипланетието, силите на реда и закона се обединяваха с тези на разбойничеството и беззаконието против общия враг. Флотата стовари върху него лъчеви удари, разрушителни енергийни потоци, снаряди и торпеда, а планетоида на Роджър подкрепи тази отчаяна атака с цялата мощ на батареите си. Напразно! Лъчевото оръжие не можеше да пробие защитните екрани на пришълеца, а атомните торпеда и снаряди изчезваха безславно в розовата мъгла, обгръщаща огромния кораб. Червеникавият воал се стелеше, поглъщайки един след друг крайцерите и дреднаутите. Те избухваха, превръщайки се в аморфни маси метал, които непрекъснато се вливаха и вливаха в бездънните трюмове на невианите.

Когато и последния от корабите на Трипланетната Флота се разтопи в розовата мъгла и скъпоценното желязо запълни докрай трюмовете в кораба на Нерадо, вниманието му се насочи към планетоида на Роджър. Това съоръжение беше създадено под ръководството на самия Гарлейн и представляваше най-мощното военно оръжие, което многократно превъзхождащо бойните кораби на земяните. Планетоидът притежаваше мощ, енергия и въоръжение, способни да отразят всяка атака, която можеше да си представи и измисли едорианският ум. Енергийният защитен екран, свойствата на който впечатлиха толкова много Костиган, обгръщаше изцяло и надеждно конструкцията. Това бе екран, безкрайно по-ефективен от всеки друг, създаден досега на Земята.

Мощният деструкционен лъч на невианите удари по този щит и се отрази. Розовият облак безсилно се разтече около невидимата граница, без да докосне повърхността на планетоида. Поразеният Нерадо удвои, а после учетвори мощността на лъча. Червеникавата мъгла пламна, изпускайки жадно пламтящи езици, стремящи се да докопат гигантския сфероид, но щитът издържа. Засега, защото не съществува сила, която да не може да бъде сломена от някоя още по-голяма сила.

Сивият Роджър неподвижно стоеше зад бюрото в кабинета си, същия онзи, в който преди време стояха тримата земяни. Подвижният капак на бюрото бе вдигнат, откривайки панел за управление, запълнен с уреди и екрани. Спокойно, хладно, без никакви признаци за умора или вълнение, сивото същество следеше развоя на събитията. Планетоидът можеше да издържи още много, но интуицията на Роджър не го лъжеше — щитът нямаше да издържи. И тогава — какво? Истинската същност на Роджър — Гарлейн не можеше да бъде унищожена физически, но ако в играта се намесеха и ментални сили… Сега-засега имаше само един проблем за разрешаване — струваше ли си да остане на планетоида докрай или трябваше моментално да се пренесе на Едор без каквото и да е доказателство за случилото се.

Не! Твърде много мистерия имаше тук, за да бяга безогледно. Той, Гарлейн Едорски, трябваше да разбере какво всъщност става тук! В противен случай щеше да бъде посрамен пред целия Вътрешен Кръг! Всяко негово съобщение, базиращо се на данните, които имаше, нямаше да бъде нито пълно, нито изчерпателно, а Гарлейн много добре знаеше, че подозренията и догадките няма да заменят щателния анализ. Най-важният факт беше съществуването на минимум едно същество с толкова мощен разум, колкото и собственият му. А където имаше един, можеше да има и цяла раса! Тази мисъл беше доста тревожна, по не трябваше да я пренебрегва. Тъй като мощта на разума е производна от времето, то хипотетичната раса навярно не отстъпваше по древност на едорианската. Следователно, сведенията, с които разполагаше по този въпрос в момента Едор, бяха непълни или грешни.

Но защо? Единствената причина една толкова могъща раса да не подозира нищо за съществуването на друга такава, изглежда се дължеше на намесата на конкурент. До такова заключение, и то съвсем правилно, в крайна сметка стигна Гарлейн. Но тъй като беше едорианец, той продължи да дълбае и по-нататък. Фактът, че наследствената му памет се бе оказала умишлено потисната, вече не беше само предположение, вече със сигурност беше факт! Знаеше, че разумът му съдържа цялата информация, дори и тази, която беше съхранена от далечните му предци; и ако някога бе имало такава среща, то все някакви следи от нея биха останали — колкото и старателно някой да се бе опитвал да ги изтрие.

Той си спомняше, задълбавайки все повече и повече в миналото… Смътни картини се носеха около него, неясни и мъгляви, все едно някой потискаше стремителният им поток с противоположна сила. Роджър не успя да се добере до всички тайни ъгълчета на паметта си, но сега поне не се съмняваше защо и откъде са се взели запечатаните участъци в мозъка му.

— Значи вие не искате да си спомня, — произнесе на глас той, без да трепне и без да смени изражението си. — И вие, неизвестно кои, смятате, че можете да ми попречите? Да ми попречите да си спомня? — очите на Гарлейн пламнаха, и той заплашително заключи: — Сега ще прекратя търсенето, но бъдете сигурни, съвсем скоро ще намеря начин да продължа. Не можете да скриете истината от мен!

* * *

— Логическата машина приключи с анализа на естеството на екрана им, достопочтени тарже, — рече невианският инженер, протягайки към Нерадо гъвкава пластмасова лента, изпъстрена със символи.

— Полицикличен… Поразително! Тази слабо развита цивилизация е запозната с принципа на полицикличната силова защита! — таргът наведе дългата си шия и потъна в тягостни мисли.

В това време енергийната бариера, обкръжаваща планетоида, блесна във всички цветове на дъгата и изгасна. Нерадо бързо премести лостчетата по пулта, развълнувано размятвайки глава върху дългата си шия, и генераторите на кораба завиха от претоварването. Крепостта на Роджър не можа да издържи тази атака. Повърхността на огромния сфероид сега пламтеше в кървавочервени пламъци, а розовата мъгла я обвиваше отвсякъде, гризейки безпомощния метал. Стените ставаха все по-тънки и по-тънки, а съдържанието на метални пари наоколо се повишаваше. Внезапно чудовищният корпус на планетоида завибрира, ослепителни сини мълнии пронизаха червеникавата мъгла, а после огнени фонтани изригнаха към равнодушните, безчувствени звезди. На този фон изведнъж се мерна нещо тъмно, дълго и стремително — мерна се и изчезна в космическия мрак. Гарлейн Едорски си отиваше вкъщи.

* * *

Невианският кораб също се прибираше у дома с пълен догоре трюм — пълен с най-скъпия товар. Пленниците, затворени в своята част на кораба, не можеха да откъснат очи от екрана, наблюдавайки гибелта на една от най-страшните досега флоти на Трипланетието. Накрая, страшната касапница свърши. Пребледнели, хората се спогледаха. Едва шепнейки с пресъхналите се устни, Клио каза:

— Конуей, това е чудовищно! Твърде невероятно е, за да е истина! — Девойката изхлипа, но щом погледна към Костиган, внезапно се успокои. Той изглеждаше невъзмутим и умислен, но на суровото му, макар и младо лице нямаше и капчица страх.

— Положението излезе от контрол, — каза замислено той. — Много неща не можах да проумея,… ако тук бяха Кливланд или Родбуш, може би щяха да извлекат още полезна информация. Например, тези мълнии — забелязахте ли, че в последния момент някакво тяло се отдели от планетоида?

— Това пък какво общо има? Защо се интересуваш от някаква си мълния, когато целия ни флот загина? — с недоумение попита Клио.

— Смятате, че Роджър е избягал? — подскочиха гъстите вежди на Брадли. — Възможно е, възможно е… Много любопитна мисъл…

— Даже не знам какво да мисля. Никога досега не съм виждал кораб, който да може толкова бързо да набира скорост… — поклати глава Костиган. — Добре, приятели мои, докато сме живи, не бива да губим надежда. А сега, ако още не са блокирали обхвата ми, ще се опитам да се свържа със Земята.

Той притисна брадичка към гърдите си и тихо произнесе:

— Симс? Костиган е. Бързо, запишете всичко, което ви казвам, нямаме много време. — Конуей започна да докладва и говори близо десетина минути, стараейки се колкото се може по-бързо и точно да съобщи всички подробности. Внезапно млъкна, трепна като от силна болка, а после рязко дръпна ризата на гърдите си, скъса малкият медальон, висящ на врата му и го метна встрани.

— Засякоха ни! — сякаш лицето му помрачня. — Смущенията са толкова силни, че направо получих токов удар… Не се бойте, не съм ранен, — побърза да добави той, забелязвайки тревогата в очите на девойката. — Добре, че стояхте настрани, та никого не закачих…

Клио нежно го погали по ръката.

— Нищо, скъпи… ти успя да им разкажеш почти всичко, — тя допря ръката на Костиган до бузата си и тихо попита. — Как мислиш, къде ни водят?