Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (12)

Осемдесет и осем питки

— Заповядайте при нас!

— Починете си сега хубаво!

— Приготвили сме топла баня — посрещнаха селяните Таро и Ая и без време вдигнаха в тяхна чест голяма веселба.

— Ето онзи юнак победи Черния дявол!

— Та той е още съвсем дете!

— Колко е смел!

— Най-после да заживеем и ние спокойно и щастливо!

— Погледнете! Аз даже се разплаках от радост! Хайде да приготвим богата трапеза за чудо и приказ!

— Чудесно! Аз ще отида до реката и ще наловя риба!

— А аз ще отида в планината за гъби!

— А пък аз ще събера най-големите тенджери от цялото село!

— Ех, че хубаво!

Надойдоха всички селяни и с радост се захванаха да приготвят най-вкусните гозби и да изпекат най-вкусните оризови питки.

Сладки питки, вкусни питки хайде ний да изпечем!

Бързо всички тук елате, питките да изядем!

На Таро и на Ая много им хареса и веселбата, и гозбите. Наистина, какво богато село!

В дворовете цъфтяха най-различни красиви цветя, в езерцето плуваха бели и червени рибки, кокошарниците бяха пълни с кокошки, в конюшните потрепваха с копита конете, а на двора пред обора кротко си пасяха тревичка кравите и биковете.

Просторната гостна стая беше грижливо подредена, по средата бумтеше чудесна печка, напълнена догоре със съчки и въглища, а на печката пък пухтеше един чайник с гореща вода.

След малко опнаха софрата и започна гощавката.

На масата имаше пъстърви, шарани, змиорки — дарове от реката. Имаше и гъби, кестени, фурми — дарове на планината. А по средата се издигаше планина от питки, от които още се вдигаше пара и миришеха вкусно-вкусно.

— Хайде, заповядайте! Хапнете си!

— Да започваме ли?

— Да! Да! Започвайте вече!

— Благодаря! Добър апетит на всички! — Таро се настани удобно и без да се смущава, започна лакомо да си похапва. Изяде двайсет купички с рибена чорба и осемдесет и осем питки.

— Ах, колко вкусно! Така сладко си хапнах! А ти, Ая? Това още третата питка ли ти е?

Таро протегна ръка и взе осемдесет и деветата питка. Отхапа си един голям залък, но изведнъж лицето му помрачня и от очите му потекоха едри сълзи. Селяните много се учудиха, не знаеха какво да мислят. Пред тях стоеше храбрият герой, победил Черния дявол, държеше в ръката си питка, плачеше и тежко въздишаше: „О-ох! О-ох!“.

— Какво ти е? Лошо ли ти е? — започна да го гали по гърба Ая.

— Да не би коремът да те боли? — съчувствено попита дядото.

— Гърдите ли те болят?

— Ей, донесете вода!

— И лекарства донесете! — развикаха се селяните един през друг.

— Не, не! Нищо ми няма! — извика през сълзи Таро. — Само че като си помислих колко хубави са тези питки, и ми стана много тъжно! Бих искал и моята баба да можеше да опита поне мъничко от тези вкусни питки! И баба, и всичките селяни от нашата планина! Нашето село е високо в планината и можем да отглеждаме само просо и фасул на една малка полянка на билото на планината. От време на време се случва някой да се подхлъзне и да се търкули надолу по баира. Ето, и моята баба падна така. Можем да отглеждаме само просо и фасул, но когато се случи неплодородна година, и тях ги няма, тогава смиламе брашно от бамбук и от сухи коренчета и печем кравайчета от тях, ала те стават толкова твърди, че засядат в гърлото. Моята баба работи на тази поляна от ранна утрин до късна вечер. На всичко отгоре аз постоянно я карах да ми прави много-много кравайчета!

Като чу това, Ая също изведнъж се натъжи и се разплака. Какво ли правят сега старият й дядо и животните в планината?

— Е-е! Струва ли си да плачете за това?! Таро! Ая! Защо не повикате хората от вашето село при нас! Ще живеем тук всички заедно!

— Това е чудесна идея! На полето има достатъчно зърно, в реката — много риба, в планината — безброй гъби. Сега, когато го няма вече Черния дявол, едва ли може да се намери по-хубаво място за живеене!

— Така е! Чудесно!

— Ехе-е-е, колко много хора могат да живеят още тук — развълнувано заговориха селяните един през друг.

Таро си изтри сълзите със свити юмруци.

— Вашите думи наистина много ме зарадваха! Но аз трябва да изпълня още една задача и затова ще тръгвам веднага. Ще ни дадете ли онова малко конче, което намерихме до жилището на Черния дявол?

Селяните с радост се съгласиха и на следващата сутрин рано призори Таро-синът на дракона и Ая напуснаха селото. Щом стигнаха до последната къща, Таро качи Ая на гърба на кончето.

— Аз отивам да търся мама, Ая, а ти се връщай в къщи!

— Не, Таро. Този кон е много бърз. Хайде да се качим двамата на него и да търсим заедно майка ти!

— Какво приказваш? А кой трепереше от страх при Черния дявол? Не може! Там, където отивам аз, не е за жени и за деца! А освен всичко друго, двамата едва ли ще можем да се качим на това малко конче! Ей, конче! Бързо заведи Ая в къщи!

Кончето малко се разсърди, че го наричат „малко конче“ и му обърна нацупено гръб. Но Таро нежно го погали по муцунката и настроението му веднага се подобри. То потропа с копита и радостно изцвили.

— Предай много поздрави на баба и на всички селяни, Ая! И на дядо ти! Да не забравиш!

Кончето се понесе по-бързо и от вятъра.

— Таро-о-о… — чу се гласът на Ая. След това тя стана мъничка като зрънце и скоро се изгуби съвсем в далечината.

Таро остана сам, вдъхна с пълни гърди чистия утринен въздух и впи поглед в синьото небе.

„Мама живее в езерото в далечната северна страна и чака да стана силен и разумен и да отида да я видя. Така каза баба. И аз ще я търся! Ще обиколя всички езера и няма да спра докато не я намеря! Сега, след като небесните животни Тенгу ми дадоха от своята сила, аз съм наистина много силен и разумен и няма да ме е срам да се покажа пред мама!“