Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (11)

Какво широко поле!

Когато тримата заедно с кончето слязоха в долината, селяните бяха натоварили вече съкровищата на дявола и бяха толкова доволни, че им се искаше да танцуват от радост.

— Таро! Ая! Елате ни на гости! — поканиха ги весело те. И всички заедно тръгнаха към селото.

Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!

Калко е красив светът! — пееха селяните дружно, забравили вече предишните си тъжни песни.

Скоро огненочервеното слънце се търкулна бавно зад планината и настъпи тъмна нощ. Но селяните продължаваха все така да се веселят и по едно време дядото запя като пляскаше с ръце:

Хей-хо! Хей-хо!

От бърлогата си вдън горите

дявол черен, зъл и ненаситен

долетя при нас с беди безчет:

дълго страдахме от тежък гнет.

Хей-хо! Хей-хо!

Дълго страдахме от тежък гнет.

А друг глас подхвана:

Хей-хо! Хей-хо!

Ала син на дракон, пръв юнак,

Таро мина през мъгли и мрак,

дявола-изедник победи,

сложи край на нашите беди.

Хей-хо! Хей-хо!

Сложи край на нашите беди!

Останалите селяни пригласяха, пляскаха с ръце и танцуваха цяла нощ, та чак до зори.

От гъстата борова гора лъхаше на свежест и всичко наоколо се огласяше от веселото чуруликане на птиците. Предишните мъки и страдания сега изглеждаха като страшен сън.

— Таро! Ая! Виждате ли онази планина там? Щом я прекосим, ще стигнем до нашето село — каза дядото, като се доближи до Таро и Ая.

— Да отидем, а? — спогледаха се Таро и Ая.

Когато се изкачиха на планината и погледнаха надолу, и двамата ахнаха от учудване. Пред очите им се простираше голямо зелено поле, чийто край се губеше нейде в далечината. През полето течеше река, блеснала на слънцето като шарена панделка. По двата й бряга се бяха наредили като бобени зърна малки спретнати къщурки.

— Ах! Какво широко поле! — можаха само да кажат Таро и Ая. Та нали и двамата бяха израснали в планината и никога не бяха виждали такова поле.