Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (5)

Ая, идвам на помощ!

На разсъмване Таро бързо се стегна за път, натъпка в пазвата си толкова много кравайчета, че едвам можеше да се движи, и тръгна да търси Ая. Дядото на Ая дълго махаше с ръка, кашляше и повтаряше: „Да бях дошъл и аз, а?“, но Таро беше твърдо решил: „Няма нужда. Сам ще вървя. Непременно ще намеря Ая. А дявола ще хвана и ще го доведа тук, та да го видят всички“.

Бабата не можеше да повярва на ушите си — та Таро говореше съвсем като голям!

— След като намеря Ая, ще тръгна да търся и мама — продължи Таро. — Бабо, ти казваш да почакам, докато стана голям. Но аз не мога повече да чакам. Ще намеря мама, чу ли? И ще я доведа тук такава като по-рано — в човешки образ! Тя се е превърнала в дракон изведнъж, нали така? Значи също така изведнъж ще може да стане пак човек!

Бабата въздъхна тежко като триеше сълзите си. След това извади от пазвата си един дървен гребен и го подаде на Таро:

— На̀, вземи, синко! Това е гребенът на майка ти. Все ще ти свърши някаква работа.

— Е, добре тогава. Благодаря! Бабо, аз вече ще тръгвам. А вие с дядото на Ая се грижете един за друг.

Щом излезе от селото, Таро-синът на дракона бързо се изкачи на планината, където обикновено си играеха с Ая. Поприседна малко под сянката на дървото и тутакси при него дотича заекът. Скоро след това се появи и мишката, която чак се търкаляше презглава от бързане. Събраха се и майката глиган, и лисицата, и мечката, и всички наобиколиха Таро.

— Дяволът е отвлякъл Ая. Някой от вас да знае нещо повече?

Като чу това, мишката изпищя веднага с тънък глас:

— Аз зная. Отвлече я Червения дявол от планината Дондаро. Моите роднини живеят навсякъде из планината и така — от дупка на дупка, вестта стигна и до мен.

— Червения дявол от планината Дондаро? Това е дяволът, който бие по цял ден барабана си, нали така?!

— Този злодей сигурно ще я накара да свири непрекъснато на флейта и накрая ще я убие! — развикаха се животните в един глас.

— Не се бойте! Аз ще победя Червения дявол и ще доведа Ая.

— Таро, това не е така лесно! Най-добре ще е да поискаш малко сила от Небесните животни Тенгу. Вярно е, че ти си по-силен от обикновените хора, но това едва ли е достатъчно, за да можеш да победиш дявола.

— Благодаря ти, глиганке. Но как да ги намеря?

— Аз ще те заведа! Деца, ще отида с Таро, а вие през това време бъдете послушни!

Десетте глиганчета, наредени в редица, весело закимаха с глава. На Таро много му домиля за тях, той извади от пазвата си десет кравайчета и на всяко глиганче даде по едно кравайче. След това се качи на гърба на глиганката и се понесе по-бързо и от вятъра. Промъкваше се между дърветата, прескачаше потоци и рекички, заобикаляше големите пропасти. Така препуска той цял ден и цяла нощ, докато най-сетне стигна до една горичка и спря там на полянката.

— Бре, какво ли става тук? — провикна се Таро. — Събрали са се и зайци, и елени, и маймуни и всички се ритат и блъскат. За какво ли се карат?

Като чу това, един заек му отговори сърдито:

— Кой се кара? Никой не се кара! Ние се борим!

— Борите ли се?

В този момент долу, до краката му някой изпищя с тънък гласец:

— Какво правите, какво правите?! Ей, тук не бива да стъпвате! Ще развалите игрището!

Учуден, Таро се наведе и погледна под краката си. Там наистина имаше малко игрище, а до него стояха две сърдити мишки.

— О, не знаех! Простете ми! — извини се Таро и внимателно поправи игрището. После се огледа и що да види — в сянката на дъба се бореха две мечки, наблизо до скалата два глигана се търкаляха по земята, здраво вкопчени един в друг. Всъщност само виковете им бяха страшни, а инак това тяхното никак не приличаше на истинска борба. Зайците се дърпаха за ушите, елените се блъскаха с рогата — ако не му бяха казали какво правят, на Таро никога не би му дошло на ум да нарече тази бъркотия борба. Той не можа да се сдържи и се разсмя от сърце, като се държеше за корема.

— Ей, вие! Защо така настървено се борите? — попита Таро, а мечките му отговориха:

— Ще дойдат Небесните животни Тенгу.

— Какво казвате? Тенгу ли? — майката глиган чак подскочи от радост. — Ама наистина ли?! Чудесно, ако е така! Значи не ще трябва да ги търсим повече!

— Ще дойдат ами — отговори мечката, обидена, че се съмняват в нейните думи. — Ще дойдат двама Тенгу — господин Мандаро и господин Манджиро.

— Добре де. А защо всички се борите? — попита на свой ред Таро-синът на дракона.

— Ами, какво да ви кажа. Тези двамата Тенгу са братя и много обичат борбата. Навсякъде из планината са направили игрища. А днес долетя Тенгу-гарванът да съобщи, че Големия Тенгу ще идва тъдява и ние ще трябва да покажем как добре умеем да се борим. Тъй че ние вече започнахме подготовката — е-ей, хоп! Е-ей, хоп!

— Тези Тенгу добри ли са?

— А, добри Тенгу са, казвам ти. Други такива добри като тях няма! Те обичат да си попийват, а след това танцуват своите танци. Освен това са ни разрешили да събираме гъби, кестени, фурми и всякакви други горски плодове от техните земи в планината.

— Брей! Ама те наистина са добри Тенгу! — зарадва се Таро.

В този миг заекът започна внимателно да разглежда Таро-синът на дракона, като че ли изведнъж се беше сетил нещо, и попита:

— Ти преди малко каза, че това, което правим ние, изобщо не прилича на борба. А ти самият умееш ли да се бориш? Научи и нас, щом като си такъв майстор.

— Добре, съгласен съм. Хайде първо да се поразтъпчем малко!

— Тумба-лумба! — заподскача Таро.

— Тумба-лумба! — заподскачаха мечката и глиганът.

— Хоп-троп! — заподскачаха и лисицата и заекът.

— Скок-подскок! — заподскачаха и мишките.

— Добре-е, а сега застанете пред мен! — рече Таро и показа на животните една хватка от борбата.

Изведнъж задуха силен вятър.