Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (4)

Да, случи се нещо ужасно!

— Бабо, щом мама живее в езерото горе в планината, значи ще можем да я видим! — погледна Таро втренчено баба си.

Бабата замислено поклати глава и от очите й потекоха сълзи. Без да ги изтрива, тя продължи своя разказ.

„Добре сторих, че го взех — помислих си тогава, — ала как да го отгледам сега?“ Скоро разбрала, че няма защо да се безпокои, тъй като Таро бързо растял, като смучел прозрачния диамант. Но ето ти беда! Изминала половин година и диамантът, който през цялото това време постепенно намалявал, съвсем се стопил. Бабата се опитала да храни Таро с овесена каша, но той дори не я поглеждал, а само плачел и за нищо на света не искал да хапне. Бабата много се разтревожила, взела на ръце плачещото бебе и тръгнала към езерото.

Езерото било от синьо по-синьо, а гладката му повърхност била съвсем равна. Бабата се приближила като подрусвала плачещото бебе и извикала:

— Тацу! Тацу! Чуваш ли този плач? Покажи се, ако го чуваш! Диамантът вече се стопи и Таро по цял ден плаче ли, плаче и не иска нищо да яде.

Изведнъж се появили огромни вълни, езерото се разделило на две, а от водата се показал драконът. И що да види бабата? Двете му очи били затворени и той нищо не виждал.

— Мамо! — с тъга и топлота проговорила Тацу — драконът. — По плача на Таро разбирам, че детето е здраво и читаво. Благодаря ти, мамо. Ето ти още един диамант. Нека да го смуче, когато е гладен. Когато и той се стопи, Таро вече ще е пораснал и няма да има нужда да смуче.

Драконът пипнешком пъхнал в ръцете на Таро един диамант, прозрачен като планински кристал. Таро веднага спрял да плаче и лицето му грейнало.

— Но очите ти, Тацу!… Къде са очите ти? Тези диаманти… Да не би ти да си… — колкото и да викала бабата, драконът повече не се показал. Само Таро смучел диаманта и щастливо се усмихвал в слънчевия ден.

Колко ли дни изминаха оттогава… Ето какво се случи, когато Таро-синът на дракона стана на три годинки. Един ден се изви страшна буря. Небето и земята се сляха в едно и всичко потъна в мрак. Тогава бабата ясно чу глас:

— Мамо! Аз отивам в езерото в далечната северна страна. Моля те, грижи се за Таро!

Бабата веднага изскочи навън и викна с треперещ глас:

— Къде отиваш, Тацу? Ще се видим ли някога пак, а? Тацу-у-у!

— Ако Таро-синът на дракона…

— Ако Таро какво?

— Стане силно и умно момче и дойде да ме види…

След това гласът секна. Бурята продължаваше да бушува все по-свирепа. Пред очите на бабата, здраво вкопчена за вратата, блесна опашката на дракона и изчезна завинаги.

— Значи мама е в езерото в далечната северна страна! Жива е и ме чака! Аз тръгвам! Ще отида да я видя! — извика Таро с пламтящи очи и скочи.

— Какво говориш, синко? Та ти си още съвсем дете! Ще мине много време, докато тръгнеш на път.

В този момент отвън се вдигна страхотен шум.

— Помогнете! Отвлякоха Ая! Дяволът… — с тези думи дядото на Ая се строполи на прага на къщата.

— Какво говориш, дядо! Ая! Отвлечена от дявола?!

— Дяволът е! Сигурен съм, че е той! Ето как се случи всичко. Допи ми се вода, но водата в къщи беше престояла и не ставаше вече за пиене. Тръгнах да си налея прясна вода, но това дете, каквото е добро, грабна кофата от ръцете ми и хукна към кладенеца. След малко чух страшен писък. Веднага изскочих навън и успях да видя на слабата лунна светлина как една огромна черна фигура бяга като вятър към гората. Само дяволът е бил! — и дядото на Ая се разплака от мъка.