Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (3)

Майката на Таро наистина била дракон!

Таро-синът на дракона не подозираше какво се беше случило в планината. Още не бе влязъл в къщи и от вратата се провикна с дрезгав глас:

— Бабо, бабо! Трийсет кравайчета вече не стигат! Направи ми петдесет или даже сто!

Ала вместо отговор се чу само пъшкане: „О-ох!“. Таро се огледа и видя баба си, която лежеше и пъшкаше.

— Бабо, бабо! Какво ти е?

Бабата отвърна с тъжен глас:

— Ех, стара съм вече. И ето, днес паднах и се търкулих надолу по баира.

— Наистина ли? Бабо, добре ли си?

— Е, кръста ме наболява, но не обръщай внимание на това, Таро. Ала едно нещо все не ми дава мира.

Както лежеше по гръб, бабата впи очи в опушения таван и продължи с унил глас:

— Отдавна се каня да ти кажа нещо. Все си мислех, че си малък и отлагах, отлагах. Но ето, аз съм вече стара и всеки момент може да умра, но преди това ти трябва да запомниш нещо.

— Какво е то, бабо? Кажи ми!

— За майка ти и баща ти… Викат ти Таро-синът на дракона, нали така, синко?

— Така е. Но, бабо, нали ти сама винаги си ми казвала, че мама и татко са умрели, когато съм бил бебе? Аз не се обиждам като ми викат: „Син на дракон! Син на дракон! Таласъм!“, защото знам, че и мама, и татко са били хора.

— Н-да, прав си. Баща ти беше дървар и умря още преди ти да се родиш. Но майка ти…

— Какво майка ми?

— Може би е още жива…

— Какво казваш?! Жива ли?!

Бабата бавно кимна с глава. Ето какво разказа тя на Таро — драконовия син.

Майката на Таро се казвала Тацу^[1]. Тя била единствената дъщеря на бабата и на нея никак не й се искало да я омъжва, но накрая я дала на един дървар на име Матахей. Това бил бащата на Таро.

Веднъж, като работел в планината, Матахей се подхлъзнал, търкулнал се надолу по баира и се пребил до смърт. Много плакали тогава и майката, и бабата. Ала скоро трябвало да се роди Таро и това била единствената мисъл, която ги стопляла и утешавала: „Само да се роди детето, само да се роди детето…“

Един ден майката решила да отиде в планината заедно с другите селяни, защото нямало кой да работи.

— Внимавай! Да се върнеш жива и здрава! — казала й бабата на изпращане, без даже и през ум да й мине, че може да се случи нещо лошо.

Ала вечерта в планината ударил гръм, блеснали мълнии и сърцето на бабата тревожно се свило. Планината потреперала, паднал черен мрак и завалял проливен дъжд.

„Ох, какво ли правят селяните в планината? Пък и дали опасност не грози Тацу?“ — тюхкала се бабата и все не я свъртало на едно място — ту ставала, ту отново сядала.

Не се минало и час и дъждът спрял също така неочаквано, както започнал. Точно тогава се върнали и селяните от планината, като тревожно викали един през друг. Лицата им били бледи-бледи, а ръцете и краката им били целите в кръв, като издраскани от тръни.

Бабата толкова се изплашила, че се свлякла на прага на къщата.

— Ей, селяни! Такава силна буря беше, че ме хвана страх за вас. Живи и здрави ли сте всички? А къде е Тацу?

— Та-а, и ние за Тацу идваме да ти кажем, да… Няма я Тацу.

— Какво? Тацу! Какво се е случило с нея?

— Чуй, бабо. Значи, отидохме всички заедно в планината на работа. А Тацу — нали е жена, пък и дете чака, та решихме тя да не идва с нас, а да остане край огъня и да се погрижи за храната. И така, докато всеки поотделно си вършеше работата, започна бурята. Засвяткаха мълнии, затрещяха гръмотевици, изсипа се проливен дъжд. Ние всички много се изплашихме и се скрихме под една скала, без да вярваме, че ще успеем да се спасим. Сгушихме се един до друг и ни беше страх даже да дишаме. Когато дъждът спря, ние се втурнахме към Тацу. Та нали беше останала сама! И що да видим… — селяните тревожно се спогледаха и си поеха дъх, — там само за това кратко време се беше образувало огромно езеро, а Тацу никъде я нямаше.

Като чула това, бабата изведнъж скочила, грабнала една горяща главня от печката и хукнала навън. Към планината! Към планината! Бабата се спъвала в корените на дърветата, падала, но отново ставала и се втурвала нагоре по планинската пътечка.

За кратко време планината се била изменила до неузнаваемост. Дърветата, ударени от гръм, били почернели и голите им клони се поклащали зловещо. Скалите били пропукани и зеели страшни дупки. Навсякъде се търкаляли камъни и нямало къде да стъпи човек.

— Тацу! Тацу! — викала бабата, като си осветявала пътя с горящата главня и търсела езерото, за което чула от селяните.

— Тацу! Тацу! Жива ли си? Отговори ми, ако си жива!

Изведнъж от дъното на езерото се дочул слаб глас:

— Да-а-а. Идва-а-ам!

Появили се огромни вълни, езерото се разделило на две и от водата се показал страшен дракон:

— Мамо — със сълзи на очи проговорил драконът, — все някой ден ще мога да ти кажа защо стана така, но виж какво се случи с мен! Прости ми! Безпокоя се само за детето. Отгледай го!

Бабата така се учудила, че краката й се подкосили и тя се свлякла на земята.

— Тацу! Тацу! Кажи ми какво се е случило с теб? Защо? Не мога да повярвам на очите си. Ако наистина ти си моята дъщеря, покажа ми се в предишния си вид.

Ала драконът бавно се спуснал към дъното на езерото, като поклащал тъжно глава и повече не се показал.

Оттогава минали месец, два, три… и ето какво се случило един ден.

Бабата отишла до реката да си измие малко плодове и както винаги мислела само за Тацу.

„Вече май наближи времето да се ражда детето, а какво прави Тацу на дъното на езерото? Толкова мъка на тия години“ — миела бабата плодовете и сълзи се ронели от очите й.

Изведнъж тя забелязала, че по течението на реката плува някакъв странен предмет: „Цамбур! Цамбур!“. Той приличал на птиче гнездо, изплетено от клонки, и вътре имало нещо увито.

Щом го видяла, бабата започнала да повтаря:

„Ако си на мен наречено, ела насам!

Другиму наречено ли си, плавай си натам!“

Щом изрекла тези думи, чудноватият предмет се приближил към нея и спрял в бабините ръце. Вътре лежало малко бебенце, увито в широка рибарска дреха, и смучело диамант, прозрачен като планински кристал.

„Ха! Че това е дрехата на Тацу! Значи това е нейното дете! Внучето ми!“

Бабата взела в ръце детето и започнала нежно да го подрусва. Това било едно чудесно момченце с две бенки от двете страни на лицето, които приличали на драконови люспи.

Момченцето било Таро-синът на дракона.