Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (20)

Желанието на Таро-синът на дракона

— Мамо — Таро погледна дракона, — знаеш ли какво бих искал да направя аз… Не знам дали трябва да ти кажа? Само да може да се изпълни желанието ми, пък с мен каквото ще да става.

— Какво би искал да направиш? — попита майката-дракон. — Кажи, сине, кажи!

— Ами-и, аз… — продължи Таро, като си личеше, че много се вълнува — бих искал да направя така, че водата от това езеро да се излее в морето, а тук да се образува широко-широко поле.

— Не разбирам — учуди се драконът и се загледа в Таро с невиждащите си очи.

— Мамо, аз тръгнах да търся тебе, но по пътя видях, че в нашата страна има само планини, планини и хората с много труд успяват да си направят малки нивички сред скалите. По-рано мислех, че това е човешкият живот, но сега вече знам, че може да се живее и по-добре. Нужно е само едно голямо поле, което хората да обработват и да получават от него много ориз. Ето това разбрах по пътя. Тогава се замислих и за себе си. Дотогава само се бях забавлявал и нищо не бях направил за другите. В този миг почувствувах за какво си струва да живее човек.

Мамо, нека да те помоля нещо. Отстъпи ми това езеро, моля ти се! Ще бутна някоя скала, за да може водата да изтече в морето и ще направя тук широко-широко поле! След това ще повикам всички хора от планината да живеят заедно. Те ще бъдат много щастливи, защото ще имат достатъчно храна. След като изпълня всичко това, няма да има вече хора, които да страдат като теб. Мамо, разбираш ли какво искам?

Майката-дракон спокойно слушаше думите му. Това безбрежно езеро беше единственото място, където тя може да живее. Колко тежък беше пътят й насам, когато предишното езеро стана вече тясно за нея! Ще остане ли задълго жива, ако се махне оттук? Ето какво си мислеше тя.

„Ще го направя! С всички сили ще се постарая да изпълня желанието на сина си! Така ще мога да изкупя и вината си, загдето на времето не мислех за хората и се превърнах в дракон“.

След като реши какво трябва да прави, майката-дракон вдигна глава и рече:

— Таро, добре разбирам какво те вълнува, чедо! Трябва да ти кажа, че днес за първи път се чувствувам щастлива, че съм дракон. Та нали моето тяло е по-силно и от стоманата и ще мога да катурна каквато и да е скала! Лошото е, че не мога да виждам. Ще трябва да ме яхнеш, сине, и да ми замениш очите.

— Мамо, ти искаш да бутнеш скалата?… Такова нещо не съм си и помислял дори! Мислех сам да я бутна. Но сега… Ще успеем, мамо! Ще успеем!

— Колкото и да е трудно, ти няма да се откажеш по средата и няма да плачеш, нали?

— Обещавам. Няма да се предам, каквото и да ми струва това! Мамо, чуваш ли? Чуваш ли флейтата? Това е Ая. Тя свири. Тя е тук, за да ми помага! Запознай се с нея, мамо. Тя е най-добрият ми приятел. Тя спаси живота ми.

Таро се изправи и извика:

— Хе-е-ей! Ая! Ела! Разбра ли за какво си говорихме?

Ая беше седнала малко встрани на брега и свиреше на флейта, докато Таро и майка му разговаряха. Около нея бяха насядали животните, които кой знае как бяха дошли дотук, и слушаха флейтата. Тук бяха и глиганът, и заекът, и мишката, и мечката, и лисицата.

Щом видя радостното лице на Таро, Ая се изправи и се усмихна.

— Достатъчно е човек да погледне лицето ти, за да разбере за какво сте си говорили. Ще успеем нали, Таро?! Колкото и да е трудно!

В този миг животните се развикаха едно през друго:

— И ние ще помогнем!

— И ние!

Ая и Таро се погледнаха и се разсмяха. Даже и най-мъничката полска мишка удряше с опашчица по земята и пищеше с тънък гласец, че и тя ще помага.

— Колко са мили, нали! — усмихна се щастливо Таро и белите му зъби светнаха.

— Добре тогава. Хайде, обиколете планината и съберете помощници, за да катурнем хей онази там скала. Всеки ще помага колкото може и както може. Глиганът — с муцуната си, мечката, заекът, лисицата — с лапите си — всички ще разравят земята. Мишките и къртиците пък ще издълбаят една голяма дупка и така с общи сили ще катурнем скалата. Ще падне леко като разклатено зъбче.

Животните подскочиха като топки и се втурнаха да изпълняват поръчението.

Ая се приближи към дракона и го погали нежно по главата:

— Здравейте! Аз съм Ая. С бялото конче ще стигна по-бързо там, където ще се излее водата и ще се опитам да я събера в някое високопланинско езеро. Изобщо, не се бойте! Ако се наложи, ще изкопаем с лопати и мотики дълбоко езеро, в което да можете да живеете.

— Ти си много умно момиче, Ая! — каза майката-дракон, като насочи уши натам, откъдето идваше гласът на Ая. — Не мога да видя лицето ти, но по гласа ти разбирам, че си много мило и умно момиче. Бързо иди и кажи на хората в планината, че има вече нова пълноводна и пенлива река и широко-прешироко поле. Но внимавайте да няма ранени и жертви, докато се постигне това. Бързай, дъще!

— Тръгвам!

Ая се качи на бялото конче, полетя към небето и скоро се превърна в малка точица. Заглъхна и гласът на звънчето, окачено на врата на кончето.