Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (17)

Напред! Към езерото!

Съмна се. Небето беше от синьо по-синьо, слънцето ярко грееше и всичко, което се беше случило предишната вечер, изглеждаше като лош сън. Изведнъж във висините запя чучулига и някъде от края на небето се появи бял кон, който като че ли беше изпратен от самото слънце. Конят префуча по заледеното зимно небе и се спусна към мястото, където лежеше затрупан от снега Таро-синът на дракона. Таро лежеше неподвижен, като че ли се беше слял със земята.

От гърба на коня слезе момиче, хубаво като кокиче. Ая! Това беше Ая, която бе дошла да помогне на Таро.

— Таро! Таро! Къде си? Къде ли те е затрупал снегът?

Ая започна да оглежда много внимателно местността със силните си очи, които биха забелязали даже и игличка. В този момент тя видя ръкава на кимоното на Таро, който се подаваше под снега.

— Таро! Тук ли си? — Ая се втурна към него и започна с все сили да разгребва снега. Най-после успя да изрови част от тялото и едната му ръка. Тя беше тежка, мека и неподвижна.

— Таро! Замръзнал е! — Ая започна да разтърсва раменете му и се обърна към белия кон:

— Конче, конче! Спаси го!

Кончето се приближи, разчисти с копито снега, хвана със зъби кимоното на Таро и го издърпа от снега. След това обви с гъстата си копринена опашка тялото му и го стопли с горещото си като пламък дихание. Постепенно бузите на Таро порозовяха и той отвори широко очи. Той погледна учудено Ая и се огледа наоколо. За кратко време всичко се беше напълно изменило — полето съвсем не приличаше на вчерашното поле.

— Сънувам ли? — попита Таро, като търкаше очите си.

— О, не! Това не е сън! Това съм аз, Ая! Дойдох да те спася!

— Но как ме намери?

В този момент бялото конче изцвили и потропа с копито.

— Бялото конче ме доведе. Знаеш ли, Таро? Когато се върнах в селото, всеки ден мислех за теб: „А какво ли прави Таро сега? Намерил ли е вече майка си?“. Често си говорехме за теб и с дядо, и с твоята баба…

А ето какво се случи един ден. Аз седях, мислех си за теб и гледах огледалцето, което взех от владението на Черния дявол. Изведнъж се случи чудо. Постепенно в огледалцето започна да изплува твоят образ и скоро те видях много добре. Така, само като погледнех огледалцето, аз вече можех да разбера къде си и какво правиш.

Когато те видях в огледалцето за първи път, ти с всички сили работеше на едно поле. Много се учудих защо си губиш времето, а не продължаваш да търсиш майка си. После видях езерото и се сетих, че ти сигурно мислиш, че там живее дракон, нали така?

Видях всичко, което се случи с теб след това. Ти тръгна към планината, нарамил снопите ориз, раздаде ориза на селяните и когато най-сетне стигна до къщичката на бабата, много се зарадвах. Помислих си: „Ето че най-после Таро ще намери майка си…“

В огледалцето видях как снежната буря те събори на земята и те засипа. Не можех повече да чакам! Качих се на коня, прегърнах главата му с ръце и така долетяхме при теб. Ей, това конче наистина е чудесно! Минава стотици километри на ден! Ти уж си вече голям, но я ми кажи — можеш ли за един ден да минеш четиристотин километра? Не можеш да летиш в небето, нали? Казах на кончето, че ако не стигнем навреме, ти ще умреш. Кончето запрепуска по небето по-бързо и от вятъра. Препуска, препуска… докато не стигнахме тук.

Бялото конче изцвили силно и затропа с копита:

— Ей, не бива да се бавим! Хайде бързо се качвайте и двамата на гърба ми, докато не е завалял отново сняг! Миналия път Таро малко ме обиди като каза, че не мога да издържа двама души на гърба си, но вече не му се сърдя. Виждам, че сега наистина е пораснал голям! Отсреща в планината се намира езерото. Напред! Към езерото!

Таро и Ая яхнаха белия кон и той се понесе като стрела напред. Прелетяха над снежната планина — остра и назъбена като пила и точно отдолу видяха едно огромно езеро, по чиято повърхност се преливаха цветовете на дъгата.

— Ето! Колко е голямо и красиво! Цяла една страна може да се побере в него!

Бялото конче направи един кръг около езерото, като че ли се чудеше на кой бряг да спре, и след това полетя бавно над водата. Таро се надвеси над езерото, възхитен от ослепителната му красота.

— Погледни, Ая! Погледни насреща! Там, отвъд планината, всичко е синьо-синьо като небето. И как ярко блести! Това е морето! Сигурно е морето, което се намира на края на света! Много пъти съм чувал за него, но сега за първи път го виждам! Значи ние сме стигнали до края на света!

— Наистина! Колко надалеч сме дошли! — каза Ая като гледаше надолу.

В този миг Таро подскочи от радост и Ая трябваше здраво да се хване за гривата на коня, за да не падне.

— Ей, Таро! Не ти ли се струва, че е опасно да се движиш така?

— Ако знаеш само каква чудесна идея ми дойде на ум! Това езеро отвсякъде е заобиколено с планини, нали така? Но ако разрушим една от по-малките скали откъм морето, водата от езерото ще изтече там. Тогава тук ще се образува огромно поле и ще може да се отглеждат купища ориз, фасул… Какво ще кажеш? Страшна идея, нали?!

Таро съвсем се въодушеви и започна да размахва ръце.

— Ще събера тук всички хора, които живеят в планината! И баба ще повикам, и твоя дядо, разбира се. И ще заживеем всички заедно!

— Но какво ще стане с майка ти? Не бива да разрушаваш жилището й — възрази Ая.

— Всичко ще бъде наред! Мисля, че тя отново ще може да стане човек. Аз ще й помогна! Ще видиш! Ако пък поиска да остане дракон, ще изкопая едно голямо езеро на друго място.

Бялото конче направи още един кръг около езерото и отново полетя над водата. Сърцето на Таро затуптя силно-силно. „Дали наистина в това езеро живее мама?!“