Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (16)

Победен съм! Сигурно това е краят!

Бабата продължаваше да върти чекръка и да пъшка и по никакъв начин не можеше да се разбере дали е видяла вече Таро, или не.

Таро-синът на дракона смъкна от гърба си последния сноп ориз и се провикна с дрезгав глас:

— Бабо! Бялата змия, която живее в езерото край къщата на „господарката на петлите“, ти изпраща много поздрави!

Бабата спря за малко чекръка, вдигна глава и погледна Таро.

— Бялата змия ми изпраща много поздрави ли? Хм, а ти кой си? Седни да си поговорим. Какво те води насам?

— Аз се казвам Таро-синът на дракона. Дойдох да те попитам как да стигна до езерото горе в планината — и Таро разказа подред всичко, което му се беше случило досега.

— Бабо, хората говорят, че в това езеро живеел дракон. Кажи ми, истина ли е?

— Да, там живее един дракон — бабата продължи да върти чекръка, но личеше, че се вълнува. — Дали този дракон е твоята майка аз не знам. Нали няма да се оплакваш, ако се случи да ходиш дотам напразно!

— Разбира се, че няма да се оплаквам! — обеща Таро.

— Тогава ще ти кажа как да стигнеш до там.

Бабата излезе на прага и посочи на Таро накъде трябва да върви.

— Като излезеш от двора, ще тръгнеш право на север. Ще минеш през една борова горичка, ще прекосиш полянка, покрита с мъх и ще стигнеш до два високи бука. Под тях живеят две планински кучета, чийто лай ехти из цялата планина. След като минеш оттам, ще стигнеш до една бамбукова горичка. Там живее огромен страшен паяк, който омагьосва хората. Бъди много внимателен! Щом минеш покрай него и се покатериш по баира, ще стигнеш до езерото. Но трудностите ти няма да свършат дотук. Кой знае защо драконът се спотайва на дъното на езерото и никога не се показва. Тъй че не е ясно дали ще можеш да го видиш, колкото и силно да викаш, колкото и дълго да стоиш!

— Благодаря ти, бабо. Тук имам малко ориз. Не е много, наистина, но си хапни хубаво. Заповядай!

Бабата много се зарадва и широко се усмихна.

— Почакай, синко! Помогни ми да приготвим заедно ориза! Ще му сложа и малко червен фасул и ще стане чудесна гозба! Хубаво ще се подкрепиш, преди да тръгнеш на път.

Двамата изчистиха набързо ориза, след това бабата прибави и малко червен фасул и сложи тенджерката на огъня. Скоро от нея започна да се издига вкусна па̀ра. Ала що за лош късмет?! Изведнъж навън заваля едър бял сняг на парцали.

— Това не е на добро, синко! Времето никак не е подходящо да ходиш до планинското езеро! Недей да тръгваш днес! Изчакай малко! Когато вали сняг е най-страшно, по-страшно и от двете планински кучета, и от огромния паяк! — опита се бабата да спре Таро, но пред очите му постоянно беше планинското езеро и никак не му се щеше да се бави.

— Няма страшно, бабо! Ето, и гозбата вече стана, тъй че мога да тръгвам! — и без да слуша повече уговорките на бабата, Таро закачи канчето с гозбата на пояса си и тръгна на път.

Мина през боровата горичка, вървя дълго през полянката, покрита с мъх, докато най-накрая съзря в далечината високите буки. Под тях имаше две планински кучета, чийто лай ехтеше страшно из цялата планина, така че чак кръвта в жилите замръзваше. Щом видяха Таро, кучетата се хвърлиха към него със зинали муцуни.

— Ей, кучета! Елате насам! Нося ви от любимата гозба! — викна Таро, измъкна от пояса си канчето с кашата и го даде на кучетата. Те веднага се заловиха за яденето, а Таро спокойно продължи нататък.

Много ли, малко ли вървя, не знам, но по едно време стигна до бамбуковата горичка. По средата течеше река и нямаше нито мост, нито лодка. „Какво да правя сега?“ — замисли се Таро и седна на брега на реката.

Изведнъж от водата се показа мъничко паяче, по-малко и от бобено зърно. Паячето закачи единия край на паяжината си за крака на Таро и отново се скри във водата. След малко отново излезе от реката, закачи още една паяжина за крака му и пак се скри във водата. Това се повтори още веднъж, и още веднъж…

„А, започна май да става опасно!“ — помисли си Таро, откачи паяжинките от крака си и ги омота около един голям стар дънер.

След малко от водата се раздаде чудноват глас:

— Е-ей! Предай се! Победен си!

Дънерът бавно се заклати, отскубна се от земята и падна във водата.

Таро толкова се учуди, че дълго време не можеше да дойде на себе си. Той стоеше неподвижно на брега и гледаше към водата. По едно време отново се чу същият глас:

— Умен си, няма що!

В този миг реката изчезна и наоколо останаха само бамбуковите дървета, в чиито клони свиреше вятърът.

„Брей, че опасно беше! Интересно, дали това не беше работа на Големия паяк?“ — Таро се потупа доволно по гърдите и продължи да върви нататък. Както си вървеше, изведнъж забеляза, че снегът се усили още повече и заваля на огромни парцали.

„Ех, как заваля! Такъв сняг обичам най-много!“

Таро запя с все сила една песничка за снега, която баба му пееше на времето, когато беше малък, и продължи да крачи бодро през бамбуковата горичка.

Погледни нагоре — пчелички летят!

Погледни напред — бял памук!

Погледни надолу — снежен килим!

Ала снегът валеше все по-силно и по-силно, вятърът виеше все по-свирепо и по-свирепо и скоро стана съвсем трудно да се върви напред. Таро-синът на дракона стисна юмруци, събра всички сили и продължи да върви като се провикна:

— Е-ей! Сня-яг! Защо валиш така? Каквото и да става, аз няма да спра! Да знаеш!

Наоколо изведнъж стана съвсем тъмно и снегът затанцува бързо около Таро. Снежната вихрушка го блъсна, събори го на земята, но той отново стана и продължи да върви. Снегът полепна по устните му, очите, врата, цялото му тяло и той заприлича на снежен човек.

„Лошо! Не бива да се предавам! Трябва да видя мама! Толкова много неща още трябва да направя!“

В този миг във въздуха заехтя силен насмешлив глас:

— Ха-ха-ха-ха! Да видим сега как ще се отскубнеш от нашите ръце! Да видим как ще ни надхитриш! Ха-ха-ха-ха! — продължаваше да ехти насмешливият глас и пред очите на Таро започнаха ту да се появяват, ту отново да изчезват бели-бели снежни феи.

— Махайте се, феи! — викаше Таро и размахваше ръце, като се мъчеше да пропъди снежните феи, които връхлитаха една след друга.

Колко вървя така Таро, не знам, но по едно време престана да разбира вече накъде върви и се стовари на земята, съборен от снега.

— Ха-ха-ха-ха! — ехтяха гласовете на снежните вещици, прекъсвани само от свирепото свистене на вятъра: „Фю-ю-ю!“ Снегът продължаваше да вали и покри лежащия Таро. Скоро и силните му ръце, и широките му рамене, и още детското му лице бяха погребани под снега.