Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (15)

През девет планини

Таро продължи да върви на север с оризовата планина на гърба си. „Загубих много време по пътя, но това беше полезно за мен. Хем се научих как се обработва ориз, хем видях и какви лоши хора има по света!“ — мислеше си Таро и навлизаше все по-навътре в планината.

„Като мина осем планини и стигна до деветата, ще видя къщата на онази баба, за която ми каза бялата змия. А това е още първата! Брей, че много планини има в нашата страна! Моето село се е сгушило точно в такава една планина. Би трябвало и тук да живеят някакви хора!“

И наистина, Таро видя, че и в тази планина живееха хора. Живееха бедно в малките къщурки по стръмните планински склонове и отглеждаха просо, фасул и репи. Когато Таро мина покрай тях, нарамил снопите ориз, селяните го попитаха с тъга:

— Ей, човече! Накъде си тръгнал?

— Тръгнал съм през девет планини. Казват, че там някъде имало езеро. Него диря аз.

Като чуха това, селяните много се уплашиха и се развикаха:

— Не бива, не отивай! Чували сме, че там в онова езеро живее дракон. Опасно е! Откажи се!

— Какво? Дракон ли? — попита радостно Таро. — Щом е така, ще вървя! Искам да го видя!

— Какво приказваш, момче? О-ох, млад си още и затова си луда глава! Нищо не знаеш още! Казват, че в оня край се случвали страшни и ужасни неща и никой не се връщал жив оттам.

Селяните се спогледаха и въздъхнаха. А Таро с усмивка на уста смъкна от гърба си оризовите снопи и рече:

— Тези снопи ориз, дето ги нося на гърба си, ги давам на вас. Вземете ги!

— Оризови снопи ли? Само сме чували за такова нещо!

— Дали ще можем и ние да отгледаме тук ориз?

Хората се докосваха до ориза като до съкровище, взимаха в ръка класовете, преценяваха колко тежат и нежно ги галеха.

— Никога досега не сме яли ориз. Трябва да е много вкусно!

— Вкусно е — отвърна Таро. — Първо трябва да овършеете ориза и да почистите зрънцата. След това го изсипете в един голям казан и го сварете хубаво, като внимавате да не го спластите. Ще стане такава вкусотия, че чак пръстите ще си оближете!

— Аха! — кимаха с глава хората.

— Ей, елате всички да си вземете ориз! Яжте, докато ви се пръснат коремите! — покани ги Таро.

— Ами ти това всичкото ли го даваш на нас? — попитаха учудено селяните. Тогава един старец излезе напред и рече:

— Ей, хора! Такова вкусно нещо не е честно само ние да го изядем. Как мислите?

— Да, точно така е — съгласиха се всички.

— Но помислете добре — продължи дядото, — и в тази планина, и в оная там, и на колко още много други места живеят хора, които също като нас никога в живота си не са яли ориз. Прав ли съм?

— Прав си, дядо, прав си!

— Тъй че не бива да изяждаме всичко! Нека да си оставим семена и да започнем сами да отглеждаме ориз!

— Чудесно! Чудесно! — викнаха всички в един глас.

Старецът се обърна към Таро и рече:

— Та тъй, значи. На нас ни трябва ориз само колкото за семе. А останалото дай на хората в другите планини.

Таро мълчеше като че ли беше глътнал кълбо огън! Как ще отглеждат ориза тук, сред тези камънаци? Откъде ще намерят поле? Той потропа с крак и викна:

— Аз ще ви помогна! Ще направим поле! Е-ей такова голямо поле! По-голямо и от планината дори! Ще катурна скалата от едната страна на езерото и то ще потече към морето. Да знаете само какво поле ще стане! Ще можете да отглеждате колкото си искате ориз!

Като чуха тези думи, селяните въздъхнаха с облекчение:

— Ей, наистина! Ако изсушим онова езеро, в което живее драконът, какво голямо поле ще се ширне! А това като че ли е сън!

Таро се загледа в лицето на човека, който каза тези думи.

„Ако изсушим езерото…“ — ето за какво си мечтаят значи тези хора! Постоянно мислят за това, при все че не знаят как биха могли да изпълнят желанието си. От вълнение сърцето му заби силно — щеше да се пръсне.

„Без поле не може. Така е. Щом видя мама, първо за това ще я помоля! Откакто тръгнах по широкия свят, аз видях много неща, чух много неща, разбрах много неща. И сега бих жертвувал живота си дори, за да помагам на хората.“

Таро взе част от снопите ориз и продължи своя път през планината, покрита с алени есенни листа. Щом минеше покрай някое село, той раздаваше на селяните класове ориз. И всеки път чуваше тежките въздишки на селяните: „Е-ех, да имаше сега едно поле! Какъв ориз щеше да стане само!“.

— Като намеря мама, ще й кажа за всичко това! — отговаряше Таро.

Колко дълго вървя Таро, не знам, но най-после прекоси и деветата планина и стигна до къщурка с покрив от бамбук. Вътре имаше една стара баба — кой знае на колко години, която въртеше чекръка и пуфтеше: „О-ох! О-ох!“. Това беше бабата, за която му бе говорила бялата змия.