Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (14)

Само три оризови зърна

И така Таро-синът на дракона заспа свит на земята с глава върху дървото вместо възглавница. Колко време бе минало, не знам. Преди даже да му се беше присънило каквото и да било, пропяха петлите:

— Ку-ку-ри-гу-у-у!

Таро, разбира се, изобщо не ги чу. Той само се протегна сладко-сладко и продължи да спи. В този момент някаква сянка се промъкна в стаичката, надвеси се над спящия Таро и се заслуша в равномерното му дишане. След това зашумоли със сламата, която носеше, като крила на петел и се провикна силно:

— Ку-ку-ри-гу-у-у!

Кукуригаше толкова добре, че всеки би си помислил, че това е истински петел. Сянката още веднъж протегна шия и се загледа в Таро-драконовия син, ала Таро продължаваше спокойно да спи.

Сянката размаха ръце, затропа с крака и извика:

— Ей! Мързеливецо!

Това беше същата баба, която посрещна Таро. Бабата вдигна един дървен чук, който се търкаляше на земята и замахна с него. Таро продължаваше да спи кротко, без да подозира нищо. Опасност! Нима искаше да го убие?! Бабата стовари с все сила чука върху гредата, на която си беше сложил главата Таро.

— Ставай! Сутрин е! Ей, аз през цялата година всяка една от триста шестдесет и петте сутрини будех работниците си, но такъв нахалник като теб виждам за първи път!

Таро промърмори със сънен глас:

— Какво има? Мишка ли шумоли?

— Ще ти дам аз на тебе една мишка! Аз съм! Ставай! Сутрин е!

Най-накрая Таро неохотно стана. Не можеше да се начуди какво става. Навън беше тъмна нощ и никак, ама никак не приличаше на сутрин.

— Хайде! Ставай бързо и излизай навън! Хващай се за работа още преди закуска!

— Ей, бабо! Ами аз не съм и вечерял даже!

— Вечеря ли? Че ти още за пет пари работа не си свършил! Хайде отивай бързо на полето!

Таро стана, протегна се и се прозя.

— Правилно си мислех аз снощи, че в тази къща сигурно има таласъми и караконджули! Ти трябва да си от тях, а?

След това Таро отиде на нивата и се захвана сам с цялата работа, която преди него бяха вършили триста шестдесет и пет души заедно. А бабата много се зарадва:

„Брей, какъв добър работник съм намерила! Е, сутрин малко ще ми е трудно, докато го събудя, но затова пък върши работа за триста шестдесет и пет души!“ — благодареше тя на боговете и подрънкваше със златните си монети.

И така, всяка сутрин бабата будеше Таро, като удряше с чука по гредата, а Таро работеше с все сили на полето. Мина се време и наближи есента. Всяка вечер, натъжен, Таро отиваше при езерото и викаше майка си, но езерото все мълчеше и не отговаряше. Така дойде денят преди започване на жътвата. Вечерта Таро отново отиде при езерото, седна на брега и повика с тих глас:

— Мамо, аз съм — Таро! Покажи се, мамо!

Ала езерото беше все така тихо и спокойно и не му отвърна нищо. Таро много се натъжи, хвана с ръце коленете си и захлупи глава. Тогава кравайчето, което беше получил за вечеря, се изтъркули от джоба му и „цоп!“ — падна в езерото. Таро вдигна глава и проследи с поглед как кравайчето бавно потъва във водата. В този миг за първи път от толкова време езерото се раздвижи и се показа една бяла змия — нито много голяма, нито много малка.

— Ти ли хвърли във водата преди малко кравайче? Аз живея в това езеро вече няколкостотин години, но досега „господарката на петлите“ не ми е давала даже и зрънце ориз. Много се почудих, когато видях кравайчето и реших да се покажа и да видя какво става. Какво има?! Кажи ми!

Таро-синът на дракона разказа на бялата змия всичко отначало докрай: как са му казали, че в това езеро живее дракон и е останал да работи тук с надеждата някой ден да види майка си.

— Аз съм владетелката на това езеро, но не знам да имам дете като теб, нито пък съм чувала да е живял някога тук дракон. Сигурно бабата е казала, че е толкова богата, та може да отгледа даже и дракон. Тя все така се хвали. Ала ти сам виждаш как се отнасят с мен! Затова я наказах — цялата нива ще потъне в трева! — каза със съскане бялата змия.

Таро съвсем оклюма и му се доплака.

— Недей да плачеш! Като благодарност за това, че ми даде кравайче, ще ти помогна да станеш силен. Тръгни оттук на север, премини през девет планини и ще стигнеш до едно езеро, където, казват, живее дракон. Ала преди това, като стигнеш до деветата планина, обезателно се отбий в къщурката в подножието на планината. Там живее една стара баба. Предай й много поздрави от мен и тя ще те научи какво да правиш.

Като изрече тези думи, бялата змия отново се скри на дъното на езерото.

На следващия ден Таро се залови да жъне с един голям сърп ориза. Полето беше се изменило до неузнаваемост. Вместо тревата и бурените сега там се полюшваха тежки класове. Да запееш от радост като ги гледаш! Таро се справи за един ден с цялата работа, която беше по силите на сто души, и вечерта отиде при бабата:

— Аз вече си свърших работата и ще трябва да вървя нататък. Тъй че дойдох да ми дадеш каквото ми се полага за труда и да си тръгвам.

— Така ли реши? Помисли си добре! Постой още една година! — говореше бабата, а сама си мислеше: „Чакай, чакай! Я да претегля аз всичко. Добре ще е да наема това момче пак на работа, но жътвата вече привърши, а през зимата няма никаква работа, тъй че няма защо да храня още един човек. Май ще е по-добре, като ми дотрябва работник, пак да хвана някой бедняк по пътя. Кой знае, може да се случи още по-работлив!“.

След като реши как ще е най-добре да постъпи, бабата рече:

— Добре ще е да останеш, но ако трябва да тръгваш, аз няма да ти преча! А сега да помислим за заплащането. Ти добре работи и затова ще ти дам толкова класове ориз, колкото можеш да носиш на гърба си. Хайде, вземи си!

Като чу тези думи, Таро-синът на дракона се усмихна:

— Наистина ли бабо? Наистина ли ще ми дадеш толкова много ориз, колкото мога да нося на гърба си?!

— Казах ти — ще ти дам точно толкова, колкото можеш да носиш на гърба си и нито клас повече! — каза бабата като в сърцето си тайно се радваше, че е успяла да излъже Таро. Той беше работил от пролетта чак до есента. А колко оризови класове може да носи човек на гърба си! Ала бабата не знаеше, че има работа не с кой да е, а с Таро-синът на дракона!

— Благодаря ти тогава, бабо! Остани си със здраве! — радостно отговори Таро и тръгна към полето. Събра всички снопове ориз, които бяха натрупани като огромна планина и ги завърза заедно. След това нарами товара си и полека-лека тръгна към планината. Така той надхитри бабата.

— Хей, Таро! Какво си намислил? Не отнасяй всичкия ми ориз! Почакай малко! — хукна бабата след Таро, така както си беше в къщи по чорапи.

Таро нищо не отговори и само оризовите класове се поклащаха плавно на гърба му. Бабата с последни сили тичаше след него и само се вайкаше:

— О-о-ох! Боли ме кръста! О-о-ох! Краката ме болят!

Така го гони тя три дни и три нощи, докато най-накрая успя да докопа с ръка оризовата планина.

— Таро! Таро! Моля те, спри! Върни се!

Бабата се вкопчи здраво с двете си ръце в оризовата планина и я дръпна силно, за да си я вземе. Ала в ръцете й останаха само три оризови зърна и тя падна на земята в несвяст.