Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (13)

„Господарката на петлите“

След като остана сам, Таро-синът на дракона продължи своя път на север и все на север — през обширните поля, чийто край не се виждаше. Току-що беше свършила сеитбата и всичко наоколо се зеленееше. Таро не беше виждал нищо друго, освен каменистото поле в своето родно село и тази нова гледка безкрайно го учудваше и възхищаваше.

„Първо работата! Да си гледам работата!“ — мърмореше си той и вървеше напред, когато изведнъж забеляза в далечината някакъв мъж.

— Може ли да ви попитам нещо? Има ли тук наблизо езеро, в което да живее дракон?

— Дракон ли? Странно нещо търсите — учудено каза мъжът и поклати глава.

— Чувал съм, че в езерото до дома на „господарката на петлите“ живее някаква голяма змия или може би дракон. По-възрастните говореха такова нещо, но какво точно, не помня.

— А къде живее тази „господарка на петлите“? — попита Таро.

— Като тръгнете по този път все на север, все на север, привечер ще стигнете, но внимавайте да не ви изяде драконът.

Таро благодари на мъжа и продължи да върви нататък. Само като си помислеше, че голямата змия е сигурно дракон, той изгаряше от нетърпение колкото може по-скоро да стигне до езерото. Дълго-дълго вървя Таро, докато небето не стана аленочервено и слънцето започна да залязва.

„Хм, вече би трябвало да съм стигнал до къщата на «господарката на петлите»!“ — Таро се огледа наоколо и изведнъж отвори широко очи от учудване. Пред него се беше ширнало голямо равно поле, но земята даже не беше разорана, а за сеитба и дума не можеше да става.

„Е-хе-е! Та това на нищо не прилича! На човек му иде да заплаче като гледа това запустяло поле! Кой ли го е изоставил така?“

В този момент Таро чу някой тежко да въздиша: „О-ох! О-ох!“ и видя една стара баба, която тичаше към него и размахваше ръце.

— Ей, бедняче, откъдето и да си! Ела да работиш на моята нива! — викаше бабата, като се задъхваше от тичането. Когато се приближи до Таро, тя успя само да повтори още веднъж:

— Бедняче, ела да работиш на тази нива! — и тежко се свлече на земята.

— Аз не съм бедняк! Аз съм Таро-синът на дракона!

— Това няма никакво значение. Щом като си дошъл тук, поработи малко на полето!

— Бабо, кажи ми първо ти коя си, откъде идеш и защо така се безпокоиш?

— Защо се безпокоя ли? Я погледни! Погледни полето! Цялото е обрасло с трева! Това са моите владения — владенията на „господарката на петлите“, най-богатите в околността. Съвсем доскоро тук имаше много хора — триста шестдесет и пет мъже и жени, които от сутрин до вечер работеха на полето. Веднъж, кой знае защо, се случи да избяга един, след това двама, трима… и сега вече тук няма никой друг, освен мен. Ето защо нивата цялата се покри с трева и няма кой да посади ориз! — и бабата се разплака. — Ах, ах. Това е все едно да хвърляш пари на боклука! По цял ден плача! Ако се събере ориза от тази нива, ще може да се напълнят осемдесет и осем хамбара! А сега тук расте само трева… Ще ти платя каквото поискаш и колкото поискаш, само поработи малко на моята нива!

— Значи на това място му викат къщата на „господарката на петлите“? Бабо, искам да те попитам нещо. Чух, че в езерото, което се намира край твоя дом, живее голяма змия ли, дракон ли — нещо такова. Истина ли е?

— Какво казваш? Змия или дракон? — бабата поизправи гърба си. — Ах, да! Има някакъв дракон. Аз съм толкова богата, че мога да си позволя да отглеждам и цял дракон! Само че този дракон се показва веднъж в годината. Но да оставим това. Ти решаваш ли да работиш при мен?

— Добре, съгласен съм, но при едно условие. Ще остана да работя тук, ако ми разрешиш да спя близо до езерото. Много обичам водата и не мога да заспя, ако не усещам мириса й.

— О-о, това е много лесно! Стаите на мъжете и без това са до езерото!

 

 

Когато стигнаха до дома на „господарката на петлите“, беше късна вечер — точно времето, когато се появяват таласъмите и караконджулите, и по всичко личеше, че в тази огромна къща могат да се случат странни неща. Бабата живееше тук съвсем сама, нямаше дори котка и не се чуваше никакъв човешки глас, в прозорците нямаше никакви светлинки, беше пусто и страшно. Таро заобиколи къщата и зад нея видя езерото, в което сигурно живееше драконът. Чуваше се как вълните лекичко се удрят в брега.

— Таро, Таро! Ела насам! Ела да видиш къде ще спиш! — повика го бабата с пискливия си глас.

Когато влезе в стаичката и се огледа, Таро зяпна от учудване. Стаята съвсем слабо се осветяваше от свещта, която носеше бабата, но Таро можа все пак да види, че вътре нямаше даже под, а направо на земята беше сложена една дъсчена греда.

— Тази греда ще ти бъде възглавница. А утре сутринта, щом запеят първите петли, ще станеш бързо и ще започнеш работа. Сега разбираш ли защо моята къща се нарича къщата на „господарката на петлите“? При мен всички стават рано, с петлите, и се хващат на работа.

След тези думи бабата духна свещта и всичко наоколо потъна в мрак.

„Защо се чудиш? Триста шестдесет и пет души са спали преди теб на това място! А дали наистина там, в езерото е майка ми?“

Таро изчака да заглъхнат стъпките на бабата и тихичко се промъкна навън. Беше тъмна нощ. Духаше топъл влажен вятър и бавно поклащаше клоните на дърветата. Таро застана на брега на езерото и повика с тих глас:

— Мамо! Аз съм — Таро. Дойдох да те видя. Ако живееш на дъното на езерото, покажи се да те видя!

Ала езерото мълчеше и стана даже още по-тихо и спокойно. Таро повика майка си още веднъж. Повика я трети път. Но езерото беше все така мрачно и само от време на време малки вълнички пробягваха по повърхността му.

„Бабата каза, че драконът се появява само веднъж в годината. Кога ли ще е това?“ — натъжен, Таро се прибра в стаичката, сви се на кълбо и затвори очи.