Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (10)

Тъжната песен

— Я, какво е това? — учудиха се Ая и Таро. Те мислеха, че в това запустяло и страшно място няма жива душа, но отнякъде се чуваше тъжна песен и звуци на оркестър.

— Трябва да е някакъв празник. Но какви страшни гласове! Като че ли идват от Подземното царство! — Ая неволно потрепери.

— Хм, наистина! Като че ли звучат някъде под земята. Хайде да отидем да видим!

И двамата се втурнаха да тичат през черната планина, покрита с бели и сиви кости, с разядени от водата и от вятъра черепи. Така те стигнаха до една пътечка, която слизаше надолу по скалата, и тръгнаха по нея. Изведнъж Ая извика:

— Погледни! Виж редиците от хора в отсрещната долина!

Те надникнаха през пролуката между две високи скали и оттам съвсем ясно видяха пътя, който пресичаше долината. По него се нижеше върволица от селяни в чудновати бели дрехи. Бяха се насочили към Желязната планина, но бяха още далече и лицата им почти не се виждаха. Селяните носеха бял дървен паланкин, свиреха на флейти, удряха барабани и пееха с тихи тъжни гласове, като че ли наистина идваха от Подземното царство.

Таро — синът на дракона и Ая се спогледаха мълчаливо. След това, както бяха хванати за ръце, се спуснаха по баира и се затичаха към хората.

Щом ги видяха, селяните се заковаха за миг на едно място, ала в следващия момент бързо хвърлиха всичко, което носеха, на земята и се разбягаха на всички страни.

— Почакайте! Къде тръгнахте? Ние няма да ви сторим зло! — развика се Таро с дрезгав глас, но когато стигна до пътя, там беше останал само един старец, проснал се по очи върху захвърления паланкин.

— Дядо, дядо! Защо избягаха всички? Ние не искаме да сторим никому зло!

Дядото страхливо повдигна глава, загледа се в Таро и Ая и въздъхна тежко-тежко.

— 0-о-о-ох! Ама вие май сте хора! Кои сте? Трябва да сте слугите на Черния Дявол!

— На Черния дявол ли? Ами че него вече го няма! Той се превърна в скала!

— Какво? В скала ли?!

— Погледни натам! Виждаш ли оная черна скала? Това е Черния дявол! Дядо, ама ти не чу ли преди малко един страшен грохот?! Точно тогава Черния дявол се превърна в скала!

— Наистина ли? А-а, значи такава била работата! А ние си помислихме даже, че е дошъл краят на света! Значи Черния дявол го няма вече! Е-ей, че хубаво! — и дядото се разплака с глас. С треперещи ръце той отвори вратичката на паланкина — вътре имаше една чудно хубава девойка с дрехи бели-беленички. Изтощена от плач, тя спеше дълбок сън.

— Дъще, дъще! Ти си спасена! Този юнак е победил Черния дявол! Не се бой! Ей, хора! Елате всички насам! Черния дявол се е превърнал в скала!

Вдигна се голяма глъчка. Със сълзи на очи селяните идваха един след друг да благодарят на Таро, че ги е избавил от Черния дявол, който десетки, стотици години ги бе измъчвал. После те разказаха на Таро как Черния дявол заграбил всички извори в околността и всяка година искал да му дават откуп колкото една планина и по една девойка. Щом речели да не изпълнят желанието му, той изпращал в небето гъсти черни облаци и хората дни наред не виждали светлина. Понякога унищожавал посевите им със слана, а понякога правел наводнения и много хора загивали.

— Хайде всички да отидем да видим скалата на дявола! — и селяните тръгнаха заедно, водени от Таро-синът на дракона и Ая.

— Вижте, вижте! Тази планина е цялата от ориз!

— А! А тази пък е от златни монети!

— Ей, елате насам! Вижте какви блестящи скъпоценни камъни! — викаха селяните в един глас.

Както си вървяха така, изведнъж стигнаха до една малка скала.

— И-и-и-и! — чу се радостно цвилене и тропот на копита. Таро и Ая се огледаха и що да видят! Пред тях стоеше малко бяло конче с огромни маслинени очи и с лъскава копринена опашка.

— Ей, ама това трябва да е кончето, което препуска по четиристотин километра на ден! Черния дявол много се гордееше с него!

— Ая, погледни какво хубаво конче! На нас нищо друго не ни трябва! Хайде да помолим да ни го дадат!

— Наистина, какво мило конче!

Те хванаха кончето за юздите и продължиха заедно по пътя, който водеше нагоре в планината.

— Какво ли има там? — чудеха се те.

Когато се изкачиха на върха, и двамата неволно възкликнаха:

— Какво красиво езеро!

Пред тях между скалите се беше ширнало езеро, от синьо по-синьо, с прозрачна чиста вода, гладката му повърхност блестеше, окъпана в слънчевите лъчи. На брега вече имаше един човек. Това беше същият дядо, когото бяха видели долу на пътя. Той стоеше със скръстени ръце и гледаше замислено водата. Щом ги забеляза, старецът най-сърдечно им се усмихна.

— За нас, селяните, тази прозрачна вода е най-голямото съкровище! Повече и от златото, и от среброто, и от скъпоценните камъни! Да знаете какви мъки ни причини това, че Черния дявол заграби езерото. Таро, и ти, Ая! Да знаете само колко сме ви благодарни! — говореше дядото и продължаваше с нежност да гледа водата. По едно време той се наведе и взе от водата едно малко огледалце.

— Вземи това огледалце, Ая! Нищо, че е малко. Затова пък е много хубаво!

Ая с радост взе огледалцето и изтри с ръкава си водните капчици по него.

— О, колко съм щастлива! Какво чудесно огледалце! Нищо повече не ми трябва.

А Таро слушаше внимателно думите на дядото и едвам сдържаше сълзите си. Това езеро толкова много му напомняше за думите на майка му!

„Мамо! Къде ли си ти сега? Тръгнах на път, за да те търся, и ще продължавам да вървя, докато не те намеря! Чакай ме!“ — реши Таро дълбоко в сърцето си.