Миоко Мацутани
Таро — синът на дракона (1)

Таро-синът на дракона и Ая

Далеч някъде сред острите върхари се беше сгушило малко селце. Под селцето бълбукаше прозрачната рекичка Танигава. Наоколо земята беше много бедна и неплодородна и хората събираха просото и фасула зрънце по зрънце от каменистото поле. На всичко отгоре тук, съвсем наблизо, живееше един лош дявол, който грабеше оскъдната реколта на селяните. В това бедно селце животът наистина беше труден.

Но въпреки несгодите селяните сееха фасула и просото с песен на уста:

„От едно зрънце ще се родят хиляда,

десет хиляди ще се родят от две“

И облени в пот, работеха от ранна утрин до късна вечер, докато всичко потънеше в мрак.

Край селото в малка къщурка живееше една баба с момче на име Таро. Таро имаше няколко бенки с доста чудновата форма. Под двете си бузи — и отляво, и отдясно, имаше по три бенки, които приличаха на люспи. По едно време плъзнаха слухове, че това били драконови люспи, а самият Таро бил дете на дракон. Децата от селото започнаха да му подвикват: „Син на дракон, син на дракон! Таласъм!“. И не след дълго всички вече го наричаха: „Таро — синът на дракона“.

Този Таро — „синът на дракона“, беше всъщност безгрижен и палав мързеланко. Всеки ден той взимаше трийсетте кравайчета от просо, изпечени от баба му, качваше се в планината и си пееше с дрезгав глас:

„Ей, Ветре от изток, повей!

Ей, Ветре от запад, повей!“

Щом огладнееше, изяждаше едно кравайче. Ако имаше наблизо зайче, гощаваше и него. Ако имаше наблизо мишка, и тя си хапваше кравайче.

Бабата не жалеше сили, за да бъде Таро винаги сит. С болния си кръст тя нарамваше кофите и се катереше нагоре по стръмния баир към градината с фасула и просото.

Но ето какво се случи един ден. Както винаги Таро се търкаляше на поляната в планината и броеше облаците, които плуваха в небето. Изведнъж зайчето, което лежеше до него, скочи и размърда уши. В същия миг от една дупка изскочи мишката, седна и приведе глава.

„Какво има? Какво е това?“ — огледа се Таро озадачено. Вятърът разнасяше из въздуха нежни звуци на флейта.

„Какви сладки звуци! Кой е? Кой ли свири на флейта?“

Таро се изправи. Зайчето и мишката също бяха наострили уши. Гласът на флейтата се чуваше все по-ясно, докато най-накрая се показа малко момиченце, мило и хубаво като ягодка. На рамото си носеше торбичка, изплетена от цветя, а в торбичката имаше папрат и горски плодове.

— Ти коя си? Откъде си? Не си от нашето село.

Момиченцето вдигна черните си очи и погледна с интерес Таро — драконовия син. След това се обърна и посочи нагоре към извора на бистрата река.

— А-а, значи живееш в селото при извора на реката! А как ти е името?

— Казвам се Ая. А ти?

— Аз ли? Аз съм Таро — драконовият син.

— Таро — драконовият син? — съвсем сериозно повтори момиченцето.

— Странно име, нали? — каза Таро.

Момиченцето поклати глава, усмихна се и белите му зъбки светнаха.

— Хубаво име. Има нещо силно в него.

— Така ли? Нещо силно ли? — зарадван, Таро скочи и застана на ръце.

— Страшен съм, нали! Мога да изям трийсет кравайчета така, както си стоя на ръце! — изфука се Таро и продължи да стои на ръце, докато не стана червен като домат. След това се преобърна сто пъти през глава във въздуха и запъхтян каза:

— Добър съм, нали! Ела утре пак. Ще ти покажа как се боря с глигана. Ще ти дам и кравайчета. Баба ще направи. Ти имаш ли си майка и татко?

— Н-не — поклати отрицателно глава Ая, — и майка, и татко са умрели, когато съм била съвсем малка. Живеем двамата с дядо. Тази флейта той ми я направи!

— Тъй ли? Двамата с дядо ти? Нямаш ни майка, ни баща! Значи и ти си като мен!

От този ден Таро — драконовият син и Ая станаха най-добри приятели. Всеки ден те се срещаха в планината и се забавляваха като свиреха на флейта и се бореха с животните. Животните наистина много обичаха да слушат как Ая свири на флейта. Щом запееше флейтата, първо дотичваше заекът, но не се настаняваше най-отпред, а отиваше малко настрани. Затова си имаше съвсем определена причина. Той смяташе, че флейтата в никакъв случай не бива да се слуша много отблизо.

Мишката пък беше голяма лакомница и винаги си гризеше коренчета, докато слушаше музика.

Майката глиган пристигаше с десетте си деца, тъй че и само те бяха достатъчна публика. Глиганчетата бяха на бели и черни черти и грухтяха в такт. Строени в редица и заслушани във флейтата, да ти е драго да ги гледаш! Ая толкова много им се радваше, че даже съчини песента „Десетимата грухчовци“.

След тях пристигаше лисицата. Тя винаги закъсняваше, защото докато тичаше, все се спираше да близне ту лапката си, ту опашката си.

Язовецът пък не обичаше много-много да шава и слушаше както си лежеше в дупката.

Последна тежко-тежко пристигаше мецана поспалана.

Когато животните се събираха и веселяха, Таро се чувствуваше още по-щастлив и му се щеше да даде кравайчета на всички.

— Трийсет кравайчета май не стигат. Утре ще помоля баба да направи петдесет. Ако и те не стигнат, ще донеса сто! — каза Таро и раздели кравайчетата на две. Всички с удоволствие си изядоха половинките.