Петър Бобев
Зъбатите демони (13)

Пиратът

Мануел Лопес изпълни заканата си. Продаде своето акулоловно корабче, изтегли още пари от банката и закупи като старо желязо един бракуван торпеден катер. Механикът му, човек със златни ръце, го ремонтира тъй добре, че възвърна напълно предишната му мощност и издръжливост. Въоръжи го тайно с няколко картечници и едно двадесетмилиметрово оръдие. И вече напълно подготвен, Лопес се отдаде на новото си поприще. Насочи се право към приемателния пункт за акулските тимуси, където започна да обикаля в океана в радиус от шестдесетина мили.

Така все щеше да пресрещне някой акулоловец с препълнен хладилник, който да опразни и прехвърли при себе си. И то само за няколко минути — вместо да се трепе дни и седмици наред. Особено сега, когато акулите бяха оредели съвсем. И дори примамващите апарати, с които фирмата купувач бе снабдила ловците срещу задължението да предават единствено на нея улова си, се оказваха в много случаи безполезни.

Свечеряваше се. Синият цвят на морето, който издава, че водата тук е бедна на живот, все едно морска пустиня, постепенно изсветляваше, побелявайки, сякаш по повърхността се наслояваше тънка ледена корица.

Начеващият пират седеше на бака, подпрял ръце във фалшборда, загледан в безжизнената бяла вода, която се разцепваше от вълнореза като от ледоразбивач.

Не! Не бе забравил клетвата си той! Така щеше да отмъщава още по-жестоко на акулското племе! Вместо сам да избива проклетите хищници, щеше да принуждава другите към това — вместо него десетки, стотици, хиляди ловци…

А и прикритото оръдие не беше предназначено само за грабежи. Повече — за по-различна цел. Мануел Лопес се надяваше, че все ще му се удаде да се срещне отново с омразния Левиатан… И да нашари гърба му с бронебойните снаряди…

Беше слушал и за други срещи с чудовището, и за други негови подвизи: скъсани електрически въдици, преобърнати лодки, отвлечени китоловни харпуни. Дори да не бе все същият Левиатан, но който и да бъдеше, Мануел го считаше за свой личен враг и щеше да отмъсти!

Нещо повече. Мечтаеше и за още нещо. След като натрупаше достатъчно пари, щеше да организира цяла експедиция. Би дал всичко, което имаше, защото на него сега пари не му трябваха, обаче щеше да издири врага си и да го унищожи. С няколко китобойни кораба, с електрически харпуни, с хеликоптери, с примамващи устройства…

Левиатан нямаше да му избяга!

А Ернандо нямаше да остане неотмъстен!

Покрай борда изостана някакъв странен мехур, сякаш от седеф.

Физалия!

Прекрасната, но тъй коварна физалия! Понякога по-опасна за леководолазите и от акулите. Веднъж Мануел, след тежка работа по обезвреждането на една мина, с изпразнени балони на акваланга, се издигаше бързо към повърхността. И попадна в нейните парливи пипала. Така става то. Водолазът, когато изплува, не гледа нагоре.

Другарите му едва го измъкнаха от тия огнени обятия. И седмица след това трябваше да пази леглото в болницата…

Ето, из водата взеха да се мяркат като легендарни морски змейове дългите стотина метра стъбла на водораслите макроцистис. Морската пустиня беше свършила.

Тогава слънцето започна да потъва зад хоризонта. Върху доскоро бялото море заискриха пурпурни отблясъци.

А това? Някакви черни плавници разсичаха пламналата повърхност в дълги оловни следи.

Делфини!

Повъртяха се и изчезнаха.

Отново настана покой. Слънцето се гмурна в океана. И мракът затисна света. Но за кратко. Най-първо в запенената диря от витлото заблещукаха безброй разноцветни огънчета. После тия огънчета се намножиха, обвиха целия корпус, разгоряха се като крилата на жар-птица край корабния нос. Сякаш бе навлязъл сред езеро от лава.

Тъкмо тогава наблюдателят от мачтата съобщи:

— Виждам кораб!

Мануел Лопес погледна натам и тозчас даде заповед на рулевия да промени курса. Насочи го срещу набелязаната цел. С угасени лампи.

Скоро го наближи — малък риболовен съд, чиито светлини издаваха големината и посоката му.

Но както изглежда, и ония оттатък го бяха забелязали. Някой изкрещя:

— Ей, вие там! Пияни ли сте?

В този миг Мануел насочи прожектора си върху тях. Ослепи застаналите на борда моряци. И по липсата на нагънати мрежи, по неприбраните още от скрипците въжета с огромни въдици и по непокрития електрогенератор се убеди, че наистина бе попаднал на акулоловци.

Той вдигна мегафона.

— Не се противете! Ако ви е мил животът…

Картечарят пусна един предупредителен откос във водата.

Ала някой от нападнатите успя да изстреля сигнална ракета, преди пиратският кораб да опре борд в техния борд. Екипажът му се приготви да се прехвърли отсреща, въоръжен до зъби, при уплашените от неочакваното нападение рибари.

Тогава наблюдателят, на когото от предвидливост Мануел бе наредил да следи за някоя непредвидена опасност, видя светналите дири на двата бързоходни кораба.

— Катери! — изкрещя той. — Без светлини!

Мануел прецени начаса. Полицията и бойните единици не се движат така. Безспорно — пирати! Двама срещу един!

Не би устоял!

И той промени нареждането си:

— Обратно на борда! Машина, пълен напред!

Торпедоносецът му се отлепи от жертвата и с рязък тласък полетя, разпенил водата в две плющящи огнени ветрила.

Вахтеният от мачтата опитваше да надвика грохота на моторите и плисъка на вълните:

— Единият остана при рибарите… Другият ни преследва…

В това предателски фосфоресциращо море никой, макар и затъмнен, не можеше да се укрие. Грейналите дири от витлото дълго след туй издаваха посоката на движението му като белите опашки на реактивни самолети.

Гонитбата се проточи доста. Изглежда, преследвачът си бе наумил на всяка цена да настигне и унищожи новопоявилия се конкурент. Но за негова досада мощността на двигателите им беше еднаква. Изходът щеше да се реши от това чие гориво ще се изчерпи по-рано. Или чий мотор ще се повреди по-напред от пресилването.

Обърнал оръдието назад, Мануел се колебаеше дали при тая скорост и при голямото отдалечение би могъл да улучи врага си, когато усети, че вълните се усилват. Те пресрещаха кораба и се блъскаха в него подобно на подводни скали. Разтърсваха корпуса, сякаш се заканваха да го разбият на парчета. Кренът стана все по-рязък. Вълнението ги подмяташе ту килово, ту бордово. Вече не можеше да се мисли за далечна стрелба.

В черната нощ талазите налитаха ясни и релефни, зловещо релефни, с преливащи в сребро гребени, между които зееха като бездънни пропасти мрачните им провали.

Ясно! Наблизо вилнееше ураган. И корабите навлизаха в неговия обсег.

Обаче Мануел не мислеше да забавя ход, не мислеше да се връща, не мислеше да се отклонява от курса. Променеше ли го, неприятелят щеше да му пресече пътя. А сега той беше по-опасен от бурята.

Надяваше се, че ония след него ще се уплашат, че от алчност ще се върнат обратно да участват в делбата. Но не се отказваха. Безспорно бяха си разпределили ролите — единият да ограби плячката, другият да унищожи съперника.

Дали да приеме боя?

Тогава над мачтата профуча изстрелян снаряд и се пръсна на стотина метра напред.

От по-голям калибър! От по-дългобойно оръдие!

Не! Безсмислена изглеждаше всяка съпротива!

Мануел Лопес беше храбрец, ала не и самоубиец. Той искаше да живее. И заради самия живот. И заради отмъщението.

В тоя миг съгледа нещо, което никога преди не бе виждал. Нещо, за което само бе слушал. Нещо, при чието споменаване видели и патили моряци пребледняваха.

На миля-миля и половина пред него от водата почна да се надига някакво светещо хълмче. Върхът му енергично се източи нагоре, изостри се като огромен огнен свредел, насочен към облачното небе.

Смерч!

Всеки кораб бърза да се отклони от неговия път — ако успее да го предугади. Чудовищна въздушна помпа, която всмуква в своето ненаситно гърло вода и риба, та дори китове и кораби!

Отгоре, от пронизваната от мълнии черна облачна завеса, се спусна насреща му друг свредел, двата опряха върхове и се сляха в едно.

Смерчът се въртеше със страшна бързина, понесен на траверс от курса на корабите, като някаква адска колона, огромна огнена колона от светещ планктон.

Зловещо красива! И заплашителна като смъртта!

Преследвачът се поколеба. Намали ход. После свърна встрани.

А Мануел не спря. Продължи напред.

Напред! Сега това означаваше или гибел… Или спасение…