Петър Бобев
Зъбатите демони (7)

Левиатан

Древният кархародон, когото Мануел Лопес бе нарекъл Левиатан, се носеше неспокоен в морската бездна. При неговото приближаване започваха да избухват в миниатюрни експлозийки избълваните от дълбоководните калмарчета и скариди огнени облачета. Като космически мъглявини изглеждаха струпванията на светещите еуфазиди. И при техните мъждукащи сияния можеха да се забележат пърхащите наоколо крилати охлюви „морски пеперуди“, побягналите в ужас вампиротевтиси с големи очи и десет пипала. Риби въдичари, една от друга по-безобразни, отплуваха настрани, размахали окачените на дълги израстъци фенерчета-примамки. Извиваха се като черни ленти трихиуруси и селдени крале. Навред се лутаха странни създания, сякаш само уста с опашки.

А отгоре, от черната вис, бавно потъваха мъртви риби. И никой не ги догонваше. При страшния мор, който върлуваше там, по-дребните дълбочинни обитатели бяха преситени. Преситени и заради друго — заради това, че рибешката болест се бе пренесла и при тях. Вече имаше много храна за малко потребители. Наплодилите се дребни калмари се оказваха недостатъчни да се справят със сипещата се отгоре благодат и тя падаше още по-надолу, на дъното, за да задоволи пълчищата морски звезди и раци.

Неизчислимите доскоро ята от дълбоководните риби стомиатоиди с огромни глави и челюсти капани, които в миналото бяха по-многобройни от селдите и сардините, вече съвсем оредели, се лутаха по десетина в група, следвани със сетни сили от болните, умиращи свои сродници.

Ала тая маломерна храна не можеше да утоли чудовищния глад на исполинската акула. Тия, за нея трошици месо, не заслужаваха дори да си отвори устата.

Тя търсеше едра плячка, обичайната си плячка — други акули, то се знае, по-малки от нея. Но и те, неизвестно по какви причини, също намаляваха застрашително, както намаляваха и рибите тон, и рибите луна, и марлините, и платноходите.

Този глад! Този вечен акулски глад, който я преследва от раждането и до края, когато, ранена или умираща, попада в челюстите най-често на друга акула.

Напрегнал всички сетива, Левиатан изследваше своя черен свят дано открие подобаваща жертва. Ушите му се вслушваха във всеки шум, страничната му линия долавяше всяко колебание на водата, ноздрите му опитваха да определят всеки достигнал мирис.

Виж, това ставаше!

Той не би могъл да обясни как бе усетил огромния октопод дълбоко долу — дали по тласъците на водната му помпа, дали по уловеното със страничната си линия подводно ехо, дали по миризмата, или по слабите електромагнитни излъчвания, присъщи на всеки жив организъм.

Левиатан се спусна нататък срещу другия Левиатан — колосалния, с размах на пипалата колкото самия него.

Ала не успя да го изненада. Природата бе дарила и него със сетива, та да открива навреме опасността, бе му дала надеждни средства в борбата за съществуване.

Когато нападателят го наближи, октоподът изблъвна насреща мастиления си облак, който безспорно не можеше да се различи в мрака. Акулата видя само как помръкна, засенчена от облака, подводната феерия на светещите твари. Повече го усети. Усети как обонянието й затъпя. Престана да долавя примамващата миризма. А със страничната си линия и по отслабналите биотокове на жертвата разбра, че тя вече се бе намъкнала в неправдоподобно тясната за размера й пукнатина. Защитена и недосегаема.

Разочарован и повече смутен от загубеното си обоняние, на което най-много разчиташе, кархародонът отново пое нагоре. Не спря. Не можеше да спре. Така бе устроен — да се движи. Спреше ли, лишен от плавателен мехур, щеше да потъне. Акулите всъщност не плуват, те летят във водата, както самолетите във въздуха. И не само това — ако се застоеше дори за малко, щеше да се задуши. Защото единствено при движение през хрилете му минава достатъчно вода, която да достави нужния кислород. Освен туй не го оставяха на мира и безчислените му храненици, с които не смогваха да се справят придружаващите го лоцмани и увисналите по цялото му тяло прилепала.

Като всички акули, малки и големи, Левиатан не знаеше какво е болест. Но паразитите, виж, те бяха достатъчни да му отровят живота, да не му дадат ни минута покой. Глисти в корема, миноги и едри ракообразни изоподи, които се бяха полепили по кожата, в устата и хрилете, откъдето смучеха неговата кръв, откъдето го изгризваха приживе.

А защо не и това?

Всичките му сетива показваха, че наблизо се бореха кашалот и свръхкалмар.

Кашалот! Ето плячка, която си заслужава. Плячка, в състояние да засити глада му.

Акулата размаха опашка и се спусна нататък със своята най-висока възможна скорост.

Пътя й пресече малък пасаж светещи сардели — дребни, пък с големи очи, поръсени с червени, жълти и зелени искри. Тя пръсна пасажа, без дори да го погледне, и продължи нагоре, прещраквайки от нетърпение огромните си зъби.

Ала кашалотът я усети навреме. Обезумял от ужас пред връхлитащото чудовище, къде по-едро от него, той се извъртя като пумпал и отхвърли от себе си калмара, заради който се бе намъкнал тъй дълбоко. И излетя право нагоре.

Това беше предимството му. И акулата го разбра. Не, китовете не бяха плячка за нея — поне докато са живи и здрави. Много по-пъргави, по-съобразителни, способни да потъват и да изплуват отвесно — дарба, която тя не притежаваше.

Левиатан се спусна подир зашеметения калмар, от който лъхаше на подлудяващи вълни мирисът на изтичащата от раните му кръв. Притъпяващото действие на октоподовата чернилка беше престанало и акулата отново се бе сдобила с най-вярното си сетиво.

Обаче и калмарът успя да се окопити. Той избумтя с водореактивния си двигател, изстрелвайки се мигновено в черната бездна.

И живите калмари не бяха сред обичайната й плячка. Те също са прекалено пъргави за нея.

Трябваха й акули, по-малки сродници, с които се справяше къде-къде по-лесно!

Тогава страничната й линия долови примамващи водни трептения — далечни, приглушени, но все тъй непреодолими.

Кархародонът безспорно не знаеше, че Христо Панчев продължава да експериментира със случайно направеното откритие, като проверява точно върху кои видове то оказва въздействие.

Не мислеше, не преценяваше. Само следваше послушно тоя призив. Не забелязваше и това, че нейде в далечината и други акули, много по-дребни от него, се носеха устремно към човешката примамка.

Ала тоя път не остана безразличен. Отляво се появи още един древен кархародон, също самец, и заплува редом с него.

Такива срещи са твърде редки. Някога тъй многочисленият им род през последните времена бе много намалял. Левиатан не си даваше сметка за това, нито можеше някак да го установи. Бе подчинен на безчувствените природни закони, според които всичко, имащо начало, трябва да има и край. Неговият род, създаден преди стотици милиони години, наедрявал постепенно и достигнал гигантските си размери, вече изчезваше от лицето на Земята, изпълнил своето известно само на създателката му предназначение.

Левиатан бе свикнал да бъде сам. А когато усетеше нужда от кратка дружба, той по цели седмици кръстосваше океана, докато срещнеше краткотрайна другарка. А мъжкарите отбягваше, чувстваше се заплашен от тях. От нищо друго не се боеше — единствено от себеподобните.

Чуждият самец се приближи още повече, заплува редом на пет-шест метра от него. И плесна гневно с опашка. Без тя да го е докоснала, само от водната вълна, страничната му линия изпита някакво непоносимо усещане, по-болезнено от всяка болка. И Левиатан начаса отвърна със същото. Замахна и той с плавник, отправил към врага невидимия си воден юмрук.

Тази чудна странична линия! Дори в такива чудовища тя е много нежен орган. И всеки подобен, вседокосващ удар се възприема с болка, с гърч до зашеметяване.

Удар след удар!

Замаяни, двамата гиганти не виждаха, не усещаха нищо край себе си. Овладени от една цел — да победят.

Омаломощени от този яростен двубой без докосване, те губеха сили, забавяха ход, почваха да се задушават.

Все по-слаби и по-слаби махове на опашните перки…

Накрая чужденецът не издържа. Изви в мъчително усилие тяло и се отклони от пътя.

А победителят, останал сам, дълго трябваше да изчаква, докато премине изтощението от тоя титаничен дуел.

Когато най-сетне се опомни достатъчно, примамващият ултразвук беше престанал. Затова пък чу другия звук (високите тонове той долавяше с ушите), чу акулското плашило — рязко, настойчиво трептене като свредел, който се набиваше в главата му.

И Левиатан обърна внезапно назад, побягна с всички сили, на които бе способен. Скоро противният плашещ шум заглъхна. Високите тонове заглъхват много бързо във водата, за разлика от ниските, които могат да се разпространяват на стотици, даже на хиляди километри.

Пътьом нагълта една умираща риба тон, после се отправи нагоре, където беше царството на китовете, в надежда да се добере до някой болник, изоставен от стадото, който не би успял да му избяга.

Акулите ловуват на повърхността обикновено нощем. Кархародонът се запъти нататък, макар че още беше ден. Защото повече не можеше да издържа на глада. Постепенно мракът взе да се разсейва. Светещите животинки или изостанаха надолу, или угасиха огънчетата си.

Страничната му линия отдавна бе регистрирала трептенията от мятащото се над водата тяло. Ушите му доловиха писъците за помощ на захарпунен кит.

Той се насочи право натам, без да се двоуми. Упоен от засилващия се мирис на кръв, вече не обръщаше внимание на нищо друго.

Уплашена риба луна изскърца със зъби и изгрухтя, после бързо потъна в дълбините. Морски змии в огромно струпване, толкова много, колкото не бе виждал никога преди това, само се пръснаха при приближаването му и отново се събраха, след като той отмина.

Мимоходом забеляза как две змии бяха нагълтали пъстра риба и понеже никоя не отстъпваше, едната вече бе почнала ведно с общата плячка да нагълтва и съперницата си.

Ето и повърхността — края на света за морския жител, някаква гънеща се ослепителна ципа. Десетина едри летящи риби се стрелнаха нагоре, пробиха я и изчезнаха. Тозчас подире им се втурна възбуден от преследването бял марлин и за малко не попадна сам в устата на гигантската акула.

Обезумял от уплаха при тая опасна среща, той също изчезна във враждебния въздушен свят. Ала не можа да се задържи дълго там и цопна обратно във водата.

А Левиатан продължаваше все по-възбуден своя път. Ето, вече съзря и жертвата. Отслабналият от съпротивата и изтеклата кръв кашалот едва теглеше на буксир китобойния кораб с въжето на забитата в ствола на опашния му плавник и неуспяла да го убие с взрива си граната-харпун.

Другите акули, по-малки и по-предпазливи, обикновено кръжат дълго около набелязаната плячка. Свикнал да не се бои от нищо, кархародонът връхлетя направо. Раззина уста и като великанска гилотина преполови безпомощния агонизиращ кит. Не видя, че ведно с огромния къс месо бе налапал и забития в него шипест харпун.

Чак тогава се смути. Когато усети как го спъна изопнатото въже. Левиатан едва сега изпита някаква уплаха и размахал припряно опашка, повлече подире си размятания върху вълните китобоец.

Стреснатите моряци се заловиха по ванти и парапети. Харпунерът, отхвърлен назад при първия тласък, с нечовешко усилие успя да се добере до оръдието. И след дълго мерене отправи към живия им влекач още един изстрел, който при силното клатушкане не можа да го улучи.

С първия харпун в устата, превърнат на необичайна въдица, древният кархародон заплашваше да потопи кораба при безредните си втурвания ту в една, ту в друга посока.

Харпунерът поиска брадва, убеден, че корабът няма да устои на това единоборство. Налагаше се да среже въжето.

Но акулата го превари. Досети се, че с туй омразно нещо, което дърпаше устата й, може да се справи само ако стисне челюсти.

И тя ги стисна. Опънатото до краен предел въже се прекъсна като конец.

Корабът, пуснал до максимална мощ двигателите си на пълен назад, отскочи в обратна посока, заби кърма във вълните, готов да се преобърне. Ала капитанът смогна навреме да натисне машинния телеграф на „Стоп, машина!“. И да го спаси.

А пък Левиатан, отървал се от противното въже, което претъркваше гърлото му, запълнил най-сетне с подобаваща хапка стомаха си, бавно и величествено пое отново към своето царство, към дълбините, без да усеща дори попадналия в корема му железен харпун.