Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Петър Бобев
Заглавие: Зъбатите демони
Издание: първо
Издател: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: „Инвестпрес“ АД — София, улица „Шаварски път“ № 3
Редактор: Александър Карапанчев
Технически редактор: Сандро Георгиев
Художник: Ани Бобева
Коректор: Антоанета Петрова
ISBN: 978-954-92893-3-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14828
История
- —Добавяне
Потъналата мина
Манометрите показваха, че въздухът в аквалангите е на привършване, а вражеските кораби не даваха никакъв признак, че имат намерение да се махнат. Още една лодка се присъедини към първата, която се въртеше над потъналия торпедоносец.
Мануел Лопес трябваше да измисли нещо. Но какво? Да извърши подводен абордаж върху един от неприятелските кораби, да го завладее и да бяга с него? Ама как, като нямаше оръжие? Само водолазните ножове. И то срещу тъй добре въоръжени бандити.
Тогава видя побягналия октопод и преследващата го мурена. Изхвърляйки залпове вода през реактивната си помпа, главоногото се стрелкаше ту наляво, ту надясно, дано се отърве от гънещата се подире му зъбата панделка. Обаче щом се убеди, че това няма да му се удаде, почти пред устата й избълва мастиленото си облаче. А той, избледнял мигновено, се хвърли на дъното и се сля с него. Изчезна. Измамената хищница се вгриза в туй мътно облаче, размята се гневно, разбрала измамата, полута се нетърпеливо насам-натам с притъпено обоняние от октоподовата чернилка, но скоро изостави напразните си дирения и побърза да се шмугне в своята дупка. Да дебне оттам, на сигурно, нова жертва.
Мануел гледаше нататък, където изчезна осморъкият хитрец. И все не можеше да го открие.
Ала съзря друг. Ами това? Какъв беше тоя странен корал? Познаваше повечето видове от тях, но такъв не бе виждал — съвсем кълбовиден, с правилни издатини по него.
Като „рогата“ на мина!
Дали пък не беше истинска мина, през годините обрасла с корали, така загубила плаваемост и потънала на дъното?
Трябваше да провери! Не само от любопитство…
Мануел изплува от пещерата и достигна каменното кълбо. Побутна го. То се поотмести леко. Явно не бе могло да срасне с пясъка отдолу. А не се съмняваше, че е мина. Нищо, че бе покрита с кора от корали. Един по-силен удар в запалките щеше да освободи скритата в недрата й огнена смърт.
Нямаше време да размисля повече. Мануел Лопес беше човек на делото, не на умуването. Дето се казва, преди да го е намислил, той се залови да осъществи намерението си.
Щеше да я завлече до най-близкия кораб, където да я върже за котвената верига. И да бяга. При първото по-силно поклащане някоя запалка щеше да докосне борда. И…
После другият кораб щеше да избяга сам, за да не го постигне същата участ…
И тогава…
Мануел ненавиждаше убийството. А знаеше, че сега му се налага да избие много хора. Но нямаше изход. Или той тях, или те него! При това трябваше да запази парите си, които бяха в сандъка. Никой не си дава парите. Да ги придобиеш е по-лесно, по-трудно е да ги опазиш. Всеки си ги пази: с пистолети, с алармени устройства, с каси, дори с кобри в касите.
Сега му оставаше да я отнесе до котвата!
Водолазът опита да я вдигне. Напразно. Макар че всички тела във водата олекват, това тяло беше облепено с много дебел каменен слой и силите на един човек не стигаха.
Той се върна в пещерата, за да съобщи на другарите си за своята странна находка. Сякаш изпратена му от самата Мадона. И да ги повика, та заедно, с общи усилия, да я отнесат където трябва.
Но при вида на тая маскирана смърт хората му, уж все смели моряци и главорези, не помръднаха от местата си, притиснаха се по-плътно до стената.
Ако не беше под вода, Мануел щеше да ги наругае, да ги псува, да ги кълне. Сега се налагаше да мълчи. Само си рече наум: „Ако ще паднеш, в борбата падни!“. Махна презрително с ръка към тях. Трябваше сам да осъществи своя замисъл. И щеше да го осъществи…
Той заплува към потопения си катер, намъкна се в кубрика и извади оттам голям пластмасов чувал. Отнесе го над мината, върза го за халката й, после пъхна в него мундщука на акваланга си, натиснал изпускателния клапан. Въздухът започна да пълни торбата. Все повече и повече, превръщайки я в един прозрачен малък балон.
Ала макар и малък, подемната му сила се оказа достатъчна. Мината се разклати бавно, сетне леко, неусетно се надигна, увисна във водата.
Това беше целта. Водолазът хвана халката и повлече опасния си товар към посоката, където очакваше да намери най-близкия кораб.
Тогава насреща му връхлетяха баракудите. Не една, не две, а цяла глутница! Сякаш метнат от древна балиста залп сребърни копия. Със зловещо озъбени глави, с издадени напред булдожки долни челюсти, осеяни с остри като пирони зъби. Някои ги смятат за по-опасни и от акулите.
Но дори да не закачеха човека, достатъчно беше някоя случайно да докосне „рогчето“. И да прати по дяволите и себе си, и сестрите си, и човека…
Мануел замръзна на място, скован от двойния ужас. Знаеше, че е безполезно да прави каквито и да било опити да ги пропъди. Когато баракудата си е наумила нещо, нищо не може да я спре.
Те се стрелкаха покрай него и покрай товара му, сякаш всеки миг щяха да се нахвърлят отгоре му.
После изведнъж, като по команда, пак всички вкупом, се отдалечиха, изчезвайки в синевата.
Човекът отново помъкна придържаната от найлоновия балон мина.
Ето, в далечината, на тридесетина метра забеляза размазаните от водната омара очертания на впитата в пясъка котва и на източващата се нагоре верига.
Целта му!
Още тридесетина метра!
Тогава видя другата сянка, по-право я усети с някакво неизвестно сетиво. Обърна глава и зърна изплавалата от бездната грамада.
Позна я веднага. Левиатан! Древната гигантска акула, която бе погубила и брат му, и приятелите му. На която се беше заклел да отмъсти. Която толкова бе търсил, толкова бе дебнал напразно досега.
И изневиделица — ето я! Тъкмо когато най не му трябваше. Когато беше обезоръжен срещу нея. Когато щеше да му попречи в новото начинание.
Той замря неподвижно на място. Дано не го забележи, дано го отмине!
Уви! Забелязала го бе. Както поклащаше глава като всяка акула ту наляво, ту надясно, водолазът видя окото й, злобно вторачено в него.
Видя дишащите, разширяващи се и свиващи се хрилни цепнатини, видя брадата от полепнали под устата й прилепала, видя облака пърхащи напред лоцмани.
Бе толкоз грамадна, че когато гледаше неправдоподобната й глава, той не можеше да съзре опашката й, забулена от непрозрачната мъгла на инак тъй бистрата вода.
Левиатан се насочи право към човека, все едно не плуващо живо същество, ами някакво изкуствено творение, повече подобно на макет за филм на ужасите, като литнал дирижабъл.
За беда не беше нито макет, нито дирижабъл! Ето, хрилните му отвори се свиха в тънки цепнатини, а пък устата му се раззина широко, извадила на показ няколко реда бели, исполински трионени зъби.
Санта Мария, помогни!
Мануел разбра, че не му остава нищо друго. Блъсна облепената с корали мина към зейналата паст, а той размаха лудо плавници. Дано се отклони от пътя на чудовището, дано бъде по-далеч от взрива, който трябваше да избухне ей сега. И да го прати към сигурна смърт.
След като е отмъстил — да се спаси… Да се спаси…
Не успя. Грамадният му враг излезе по-бърз. Догони го. И заедно с тласнатата към него мина всмукна в устата си и своя убиец.
Това беше последното, което видя клетият Мануел Лопес — зловещата арка на акулските челюсти…
После — един ослепителен блясък… И оглушителен трясък…
Само това…