Петър Бобев
Зъбатите демони (19)

Честна сделка

Ричард Маккреди, който обикновено понасяше всяка несполука в бизнеса с олимпийско спокойствие, тоя път едва се владееше. Направо изглеждаше побеснял. Защото вече не се отнасяше за обикновена търговия, за хиляди или за милиони; вече се отнасяше за живота му.

Първо — оня твърдоглавец Дюрер отказваше да работи, докато не му докарат глупачката Силвия. Второ — някаква банда беше отвлякла кораба с последната пратка тимуси. И трето — дърдорковците от Обединените нации, които почти никога не стигаха до единодушно решение, сега по чудо единодушно бяха подписали договор за опазване на акулите. Не помогнаха нито връзките му в деловите и в политическите среди, нито щедро пръснатите подкупи. Оказа се, че при съществуващата забрана за Маккреди ще бъде по-изгодно да купува на черна борса, отколкото да се опропастява с рушвети, за да си осигури законни доставки.

А цените щяха да скочат още повече. Щом има риск, трябва да се плаща и за него. Както е било по времето на „сухия режим“, когато спиртните напитки са се продавали на десеторно по-високи цени. Както се продават наркотиците, които, ако не бяха забранени, щяха да струват стотици пъти по-евтино.

Телефонът иззвъня. И се обади секретарката:

— Търси ви мъжки глас. Във връзка с „Утринна зора“. Да ви включа ли?

„Утринна зора“! Отвлеченият хладилен кораб!

— Веднага! — нареди той.

В следната секунда се чу гласът на Мануел Лопес:

— Мистър Маккреди, „Утринна зора“ е в мои ръце.

Не беше толкова трудно за милионера да се досети, че има насреща си изнудвач. Не шегобиец. И реши да се държи както подобава.

— Малко ще остане във ваши ръце! — отвърна той. — Докато си го взема. А вас ще тикна зад решетките!

Не разчиташе на полицията, повече — на своите платени покровители. Нали затова им отделяше като редовен данък част от печалбата си?

Мануел рече с уверен глас:

— Допускате ли, че не съм си изпипал, както трябва, работата? Че съм се впуснал безразсъдно в начинание, където при несполука мога да загубя главата си? Вашите юначаги, които натоварих на лодките, не ви ли обясниха, че съдбата ви е срещнала със сериозен партньор в тази игра?

Маккреди не отговори, премисляйки какво предстои да направи. Дали да извика със звънеца дежурния си телохранител, заместника на Дан, който да установи от кой телефон се води разговорът?

Но махна с ръка. Нямаше смисъл. Изнудвачът безспорно се обаждаше от обществена кабина.

Мануел запита:

— Слушате ли ме?

— Слушам! — сопна се милионерът.

— Предлагам ви нелоша сделка. Ще ви съобщя местонахождението срещу десет милиона.

Маккреди изруга:

— Десет милиона! Да не сте луд?

— Не, мистър — отвърна оня оттатък. — Добре съм изчислил всичко. Решил съм от утре да заживея почтено. Като вас. И понеже не познавам алчността… Те ще ми стигнат. А вие, не се съмнявам, ще ми ги дадете. Защото иначе ще загубите стоката. Додето ме издирвате, тя ще се скапе. И аз ще загубя, то се знае, ама и вие няма да спечелите. Пък може би вашата загуба ще бъде по-голяма.

Маккреди съобразяваше трескаво. Впрочем в бизнеса, при всеки бизнес, това е най-важно. Убеден беше в доводите на изнудвача. Трябваше час по-скоро да получи тимусите, преди да са се развалили.

— Кажете конкретните условия! — отвърна той, отново овладял деловия си тон.

— Ето какво — натърти Мануел. — Първо — ще изтеглите десет милиона от банката. Ще ги сложите в херметично затворен сандък. Ще ги натоварите в изправна моторница, която ще оставите без никакъв човек на борда сред залива. Само това — другото е моя работа.

— А „Утринна зора“? — запита Маккреди.

— Когато взема сандъка, след като го проверя и се уверя, че не сте ми устроили клопка. Чувате ли — никакви клопки! Аз имам начин да ви известя къде да го търсите.

Милионерът се усмихна криво.

— Прекалено доверие искате от мен.

— Нямате друг избор, мистър. Ако отказвате — край! Свикнал съм на бедност. Но вие… Вие какво ще правите без акулската карантия?

Изнудваният се въртеше неспокойно на мястото си. Не отговаряше.

И Мануел добави кротко:

— На мен ми трябват милионите, не стоката. Аз, направо казано, не знам какво да сторя с нея. Тя струва пари само за вас. Бъдете сигурен, ще ви се обадя! Обаче повтарям, без клопки!

И заключи:

— Довечера! В шест! Насред залива!

Ричард Маккреди остана цяла минута неподвижен. Като зашеметен. Дали да приеме условията на този бандит? Или да опита някаква съпротива?

В кабинета влезе секретарката.

— Мистър Маккреди — рече тя, — по време на разговора ви извиках… когото трябва… Отвърнаха, че оня се обадил от улицата… Докато пристигнат, избягал…

Като истинска секретарка жената бе подслушала преговорите на шефа си. И бе проявила инициатива.

Маккреди поклати глава. Знаеше кога има смисъл да се бори и кога — да отстъпва.

— Моля, извикайте финансовия директор! — заповяда той. — И телохранителя!

На всеки от тях даде своите нареждания и въпреки че бе станало време за важно заседание, каза на секретарката да го извини с внезапно неразположение, а той остана в кабинета си.

През петнадесет-двадесет минути му се обаждаше ту единият, ту другият, за да докладват как върви изпълнението на нарежданията му.

Към пет часа финансовият директор предаде последното си донесение:

— Сумата, сто хиляди банкноти по сто долара с описани номера, поставена в непромокаем сандък, е откарана с моторница на определеното място.

— Благодаря ви! — прекрати разговора Маккреди и вдигна слушалката на радиотелефона, та да изслуша обясненията на телохранителя.

— Благодаря за стореното! — повтори и на него същите думи. — Отсега разчитам на вашата съобразителност. Но главно — колкото по-малко шум, толкова по-добре!

Още не свършил с този, на третия телефон се обади отново Мануел Лопес:

— Мистър, забелязвам раздвижване по пристанището и на летището ви. Несъмнено — не без ваше знание. Спазвайте условията! Иначе… Ако се случи нещо с пратеника, който ще получи парите, бъдете сигурен, че ще взривя „Утринна зора“! Навярно вече сте наясно — аз съм отчаян човек. За мен има само: или-или…

Сложената слушалка на другия край щракна.

Ричард Маккреди остави бавно и своята слушалка. Замислен. Не му беше толкова до парите. Тях той вече беше прежалил. Определил ги бе единствено да удължи, колкото може, живота си. Дразнеше го другото, потиснатото честолюбие, че е изнудван, че е победен от някакъв си…

А бе уверен, че оня ще изпълни голямата си заплаха. Тогава? Какво щеше да прави, докато чака бракониерите да му доставят нужното количество тимуси?

И той отново включи радиотелефона:

— Не предприемайте нищо! Изчаквайте до момента, когато аз ще ви наредя повторно! Само докладвайте какво става!

В шест часа и пет минути се позвъни.

— Мистър — обади се гласът, — току-що над лодката се застоя вертолет. По стълбичката слезе човек. После вертолетът се върна на сушата, а човекът подкара моторницата на изток. Какво ще наредите?

— Ето какво. Следете го с радар и самолет отдалеч, незабележимо! Да знаем всеки миг къде е. Установете какъв е хеликоптерът! И докладвайте!

След още петнадесет минути чакане същият глас докладва:

— Машината е частна. Наел я чужденец от латиноамерикански тип. Мексиканец навярно. Казал, че някой срязал въжето на яхтата му и течението я отвлякло. Пилотът го отвел там. Чужденецът му платил, поръчал му да го почака малко за всеки случай и слязъл. Побавил се в кубрика, проверил и мотора, след което му махнал с ръка, че е свободен.

— Значи непознат? И на вас?

— Напълно непознат, мистър!

— Добре! Бъдете готови за преследването, когато наредя!

— Един момент! — обади се повторно гласът. — Ново донесение. Моторницата е пресрещната в открито море от рибарска ладия. След това — изоставена сред вълните неуправлявана, а пък ладията с опънати платна свила на юг.

Вече се бе мръкнало съвсем, светлинните реклами заблестяха в умопомрачителната си феерия, прозорците на небостъргачите започнаха да светват и да гаснат като игра на побъркан електротехник, а изнудвачът все мълчеше.

Маккреди не би се учудил, ако въобще не се обадеше. Подготвен бе и за това. В играта или се печели, или се губи. Цял живот се бе разправял с такива: и извън закона, и закриляни от закона.

Разузнавателната му служба следеше курса на грабителя. Не го изпускаше радиомрежата на локаторите.

Чак към осем часа телефонът отново звънна. Отново Мануел Лопес:

— Проверих, парите не са фалшиви. Вие изпълнихте условието си. Изпълнявам и аз своето. „Утринна зора“ се намира в блатистия залив с координати…

Милионерът грабна стилото да ги запише тутакси.

Когато пак взе слушалката, мембраната бе замлъкнала.

Тогава той вдигна радиомикрофона.

— Започнете веднага преследването! При успех — премия двадесет процента!

Това правеше два милиона…