Кели Армстронг
Пробуждането (7)

7

Пътувахме с микробус заедно с д-р Давидоф, майката на Тори и шофьора, когото не познавах — рус младеж от охраната. В друга кола зад нас се бяха настанили Сю, един оплешивяващ шофьор и тъмнокосият мъж, който в нощта на бягството ни от Лайл Хаус държеше пушката.

В колата имаше и четвърти човек: леля Лорън. Не я бях видяла, но д-р Давидоф беше споменал, че и тя ще присъства. Когато го каза, аз бързо се шмугнах в микробуса, за да не я видя, когато излиза.

Как да се изправя лице в лице с леля Лорън? Като си го помислех, стомахът ме заболяваше. През последните двайсет и четири часа се опитвах да не мисля за нея и за онова, което може да направи.

Майка ми почина, когато бях на пет години. Леля Лорън бе нейната по-малка сестра. През годините, когато се местехме от квартира в квартира заедно с баща ми, който пък все бе някъде по работа, а мен оставяше с поредната бавачка и икономка, леля Лорън бе единственото сигурно нещо в живота ми. Човекът, на когото можех да разчитам. Ето защо, след като избягах и ме раниха, когато двете с Рей останахме сами, без момчетата, се бях обърнала за помощ към нея.

А леля Лорън ме върна обратно при д-р Давидоф. Ако беше мислила, че връща в правия път своята заблудена племенница, че я оставя в ръцете на хора, които могат да й помогнат, колкото ядосана и наранена да бях, щях да я разбера. Но леля Лорън не бе измамена от тези хора. Тя бе една от тях.

Беше включила мен — или по-скоро майка ми — в техния експеримент. Беше ги оставила да убият Брейди и Лиз, както и другото момиче, може би дори им е помогнала да го направят. А сега, след като вече знаех всичко, трябваше да я гледам в очите и да се преструвам, че няма нищо тревожно.

В микробуса имаше седалка по средата, която можеше да се завърта, и на нея седеше майката на Тори. През първата част на пътуването ни тя четеше „Уолстрийт Джърнал“, като сегиз-тогиз вдигаше поглед, за да се увери, че сме тук. Двете с Тори пътувахме, вперили поглед всяка в своя прозорец, сякаш не бяха потъмнени до степен, че да виждаме навън само неясни сенки.

Нямах никаква възможност да си взема раницата. Дори на Тори не и разрешиха да вземе чантичката си, независимо, че се беше борила със зъби и нокти. Добре поне, че имах пари. Бях пристигнала в Лайл Хаус със свитите на руло банкноти от по двайсет долара и с кредитната карта, напъхана в обувката ми, които все още си бяха на местата. Носех джинси, риза с дълги ръкави и кецове. Би било добре да си сменя бельото и чорапите, ала точно сега повече се тревожех, задето ризата на гърба ми бе толкова тънка.

— Д-р Давидоф? — наведох се напред, доколкото ми позволяваше коланът на седалката. — Взехте ли суичъра, за който ви бях помолила?

— О, да. Наистина ще ти е нужен. Навън е студено. Даян? Би ли го подала на Клоуи?

Щом видях да ми подават зеления суичър над седалките, въздъхнах с облекчение.

— Не беше ли на Лиз? — попита Тори.

— Не мисля.

— Не мислиш ли? — Тя го грабна от ръцете ми и зачете етикета. — Откога носиш блузи среден размер? Обзалагам се, че все още си купуваш дрехите от щанда за деца.

— Много смешно. Да, обикновено нося малък размер.

— Супермалък.

— Но предпочитам широките суичъри, разбра ли?

— Да не би да съм толкова глупава? Това е същият суичър, който бях взела назаем от Лиз. Същият, за който ме пита онзи ден.

Майката на Тори свали вестника в скута си.

— Аз-аз си помислих, че Лиз може да си го поиска. Рей бе споменала, че все още е у теб, затова…

— И затова си се самоназначила за пазителка на вещите на собствената ми приятелка?

Майката на Тори сгъна вестника в скута си и го приглади с дългите си червени нокти.

— Това суичъра на Лиз ли е, Клоуи?

— М-може би. Когато тръгнахме от Лайл Хаус, грабнах, каквото ми попадна в тъмнината. И аз имам подобен. Днес ще го облека, а после ще ви го дам, за да го върнете на Лиз.

— Гледай наистина да го върнеш — и Тори протегна ръка, за да ми го подаде.

Майка й го издърпа от пръстите й и го сгъна на коленете си.

— Ще се погрижа Лиз да си го получи.

— Може ли да си го облека днес? Д-р Давидоф каза, че е студено.

— Нищо няма да ти стане.

Тори завъртя очи.

— Не е кой знае какво, мамо. Дай й го.

— Казах не. Коя част от отговора ми не разбра, Виктория?

Тори възропта под носа си и отново се загледа през прозореца.

Майка й ме погледна, но изражението на лицето й не говореше нищо.

— Сигурна съм, че и без него ще се чувстваш добре.

Когато шофьорът спря на улицата зад фабриката, зъбите ми тракаха, но не само от студа. Майката на Тори бе разбрала защо съм взела суичъра — знаеше, че съм научила за смъртта на Лиз. Защо иначе един некромант ще носи нейна лична вещ със себе си?

Първо д-р Давидоф, а сега и майка й. Нима имаше някой, който да не е прозрял плана ми?

Може би един-единствен човек.

Онзи, който продължаваше да гледа на мен като на сладката малка Клоуи. Онзи, който мислеше, че аз всъщност не съм имала намерение да бягам от Лайл Хаус, а съм се оплела в мрежите на момчетата.

— Лельо Лорън?

Когато двете със Сю слязоха от автомобила, аз се приближих. Имах чувството, че сякаш наблюдавам непознат човек, приел външността на моята леля.

— Премръзнала си. — Тя ми разтри ръцете, като внимаваше да не стисне твърде здраво ранената ми ръка. — Къде е палтото ти?

Видях как майката на Тори ни гледа. Ако се разбъбря пред леля Лорън, тя ще й обясни защо искам да взема суичъра на Лиз.

— Забравих го. Миналата седмица беше по-топло.

Тя се огледа.

— Някой да има излишен…?

Тъмнокосият мъж, познат ми от събота вечерта, се смъкна от предната седалка и й подаде найлоново яке.

— Благодаря ти, Майк — каза леля Лорън и ми помогна да го облека.

Ръкавите му бяха с двайсетина сантиметра по-дълги от ръцете ми. Аз ги навих нагоре с надеждата, че допълнителните маншети ще ме стоплят повече, ала якето бе толкова тънко, че не ме предпазваше дори от вятъра.

— Взехте ли инсулина? — попитах аз.

— У мен е, миличка. Не се тревожи.

Докато групата се готвеше да започне търсенето, аз не се отделях от леля Лорън. На нея това й харесваше, беше ме прегърнала с едната си ръка и търкаше рамото ми, за да ме сгрее. Стисках зъби и търпях.

— А сега, Клоуи — каза д-р Давидоф, когато всички бяха вече готови, — ще ни кажеш ли откъде да започнем?

Сборният ни пункт бе най-близкият до фабриката склад. Така че, целта бе да ги държа колкото е възможно по-далеч от склада, ако преследвачите решат, че това е моментът да огледат наоколо.

— Тръгнахме от склада, където вие хванахте следите ни, и направихте това. — Аз вдигнах ранената си ръка.

— Когато изпълзяхте през прозореца — уточни д-р Давидоф.

Кимнах с глава.

— Не разбрах, че съм се наранила и продължихме да тичаме. Дерек искаше да се отдалечим възможно най-бързо от склада. Ние тичахме ли, тичахме, заобикаляхме сградите и се мъчехме да намерим сигурно скривалище. Аз-аз… не обърнах внимание. Беше тъмно и не виждах добре. Но Дерек виждаше и аз го следвах.

— Върколаците виждат много добре през нощта — измърмори д-р Давидоф.

— Най-после открихме удобно място, където Дерек предложи да се скрием, докато си отидете. Ала подуши кръвта.

Леля Лорън стисна пръсти около ръката ми, сякаш си представяше как ме разкъсват.

— Така че, той ми помогна — продължавах аз. — Превърза раната ми. Но заяви, че е лоша и че има нужда от зашиване. После надуши Саймън. Ето защо си тръгнахме — заради ръката ми и заради Саймън, — но преди да се махнем от там, той каза, че скривалището е добро и че трябва да запомним мястото.

— А ти не го запомни — обади се Тори. — Добре си го измислила.

— Беше тъмно, а и всичко ми беше объркано в главата. Помислих, че говори за себе си — че той трябва да го запомни.

— Разбираме, Клоуи — отвърна д-р Давидоф. — Имаш право. Този разказ изглежда по-обещаващ от предишните ти истории. Що се отнася до това, че ще си спомниш, щом го видиш, макар да…

— Наложи се да разкъсаме блузата ми, за да превържем ръката ми. Тук трябва да са останали следи от нея.

— Добре, Клоуи, тогава ще тръгнеш с госпожа Енрайт.

Леля Лорън ме прегърна през раменете.

— Клоуи ще тръгне с мен.

— Не, ти ще вземеш Виктория.

— Но…

Майка й я прекъсна:

— Можеш ли да предизвикваш видения, Лорън?

— Не, но…

— Изобщо имаш ли някакви способности?

Леля Лорън ме стисна още по-силно.

— Да, Даян. Имам способностите на завършил медицина лекар и затова ще съм първата, която ще е тук, щом открием Саймън…

— Ще бъдеш наблизо — каза д-р Давидоф. — Клоуи трябва да ме придружи, но няма да допуснем момчетата да я видят. Даян ще се погрижи за това.