Кели Армстронг
Пробуждането (27)

27

Но не Дерек тръгна. Тръгнахме ние. Накара ни да потеглим преди него, за да ни пази гърба. Щом ни видеше, че сме стигнали без проблем до пътя, щеше да отиде да търси Тори.

Не бяхме направили и двайсет крачки, когато на пътя ни се изпречи някаква фигура. Саймън вдигна ръце, готов за заклинание.

— Саймън, аз съм… — рече мъжът, като завърши с „ууф“, тъй като заклинанието го застигна и той падна възнак на земята.

— Андрю! — викна Саймън и се втурна към него.

Мъжът се изправи с кисела усмивка на лицето и изтупа дрехите си с ръка.

— Виждам, че си усъвършенствал магията за отблъскване.

Андрю бе малко по-висок от Саймън, ала имаше набито телосложение, беше як, с широко лице и извит нос. Остриганата му като на пехотинец коса беше сива, въпреки че не изглеждаше по-възрастен от баща ми, и приличаше на оттеглил се боксьор. Не очаквах, че онази уютна и чиста къщичка е обитавана от такъв човек.

Щом ме погледна, усмивката му се стопи, а бръчката между веждите му стана още по-дълбока, сякаш лицето ми му беше познато, но не можеше да се сети откъде. Понечи да каже нещо. После наостри уши.

— Някой идва — каза Андрю.

Саймън погледна към едрата фигура, която се приближаваше безшумно.

— Това е Дерек.

— Не, не може да е… — започна Андрю.

Дерек излезе на полянката и луната го освети. Андрю вдигна поглед към него и премигна. Вторачи се в Дерек, сякаш се мъчеше, без особен успех, да види в него момчето, което познава.

Освен изненада, в очите му се появи и някакво безпокойство, може би дори страх, сякаш виждаше не сина на своя приятел, а огромен и силен върколак. Той побърза да прикрие страха си, но не преди Дерек да го забележи и да извърне поглед встрани, с напрегнати мишци и стиснати зъби, в опит да покаже, че всичко е наред, че не му пука. Но аз знаех, че му пука.

— Ти… пораснал си.

Андрю се опита да се усмихне, но не успя съвсем, а на Дерек това му се стори дори по-лошо от страха, който се бе изписал на лицето му. Престана да гледа към него и измърмори:

— Да.

Саймън посочи към мен.

— Това е…

— Нека позная. Момичето на Даян Енрайт.

Поклатих глава.

— Клоуи Сондърс.

— Заради косата е — уточни Саймън. — Беше руса, но трябваше да я боядисаме, защото…

— По-късно — каза Дерек и погледна към Андрю. — Дъщерята на Енрайт е в ръцете им. Виктория.

Андрю свъси вежди.

— Сигурен ли си?

Саймън взе радиото ми и го размаха.

— Клоуи го е отмъкнала от тях. Чухме, че ти си избягал и че са заловили Тори.

— Тогава ще отида да я освободя. А вие тримата ще се качите в камиона.

Той ни обясни къде да го намерим и се накани да тръгва.

— Идвам и аз — каза Дерек. — Ще я намеря по-бързо от теб.

Андрю бе готов да възрази, ала като хвърли поглед към Дерек, му стана ясно, че само ще си изгуби времето, така че взе радиото от ръцете ми и ни нареди да се настаним на сигурно място в камиона.

Намерихме камиона — стар джип, — скрит зад плевника на съседите.

Вратата му беше отворена. На мястото на ключа за запалване бе напъхано парче метал. Саймън тъкмо го оглеждаше, за да види дали ще може да запали двигателя, когато от гората изскочиха трима души и се затичаха към нас: Дерек, Андрю и Тори.

Двамата със Саймън отворихме предните врати, минахме отзад и седнахме. Дерек се настани на седалката до шофьора. Тори седна от другата ми страна.

— Бързо я спасихте — каза Саймън, когато Андрю включи двигателя.

— Нямаше нужда да ме спасяват — отвърна Тори. — Мога сама да се грижа за себе си.

Дерек измърмори, че ще си спомни думите й, когато се наложи отново да рискува живота си, за да й помогне.

Андрю подкара джипа и аз попитах Тори какво се бе случило. Хванали я и била държана под охрана, докато останалите са ни търсели. Отначало я пазили двама души, но когато нещата се объркали, оставили само един охранител.

— И с едно хубавичко заклинание те изгубиха единствения си затворник.

— Наистина ли мислиш, че не са се сетили за способностите ти? — попита Дерек.

— Е, подцениха ме — отвърна тя.

Дерек изсумтя. Саймън понечи да я попита нещо, ала Андрю ни шътна да мълчим, докато се друсахме през неравното поле. Караше със загасени фарове и напредвахме бавно.

Саймън се размърда до мен, като се мъчеше да се настани удобно на тясната седалка. Дланта му докосна крака ми, после намери ръката ми и я хвана. Усмихна ми се и аз му отвърнах.

Очаквах да ме стисне окуражително и да ме пусне. Ала той прие усмивката ми като позволение, вплете пръсти в моите и остави ръката си в скута ми. Въпреки че бях уморена — в главата ми се блъскаха най-различни въпроси, а във вените ми продължаваше да блъска адреналин — прониза ме странна тръпка. Но ми се стори доста глупаво. Да се разтреперя, задето ме е хванал за ръката? Да не сме в пети клас?

Бях убедена, че за Саймън това не е кой знае какво. Вярно, не беше първото момче, което ми държи ръката, но опитът ми се простираше дотам.

Безпокойството ми бързо премина, щом стигнахме шосето и Андрю включи фаровете. Попита ни дали сме добре и първото, което излезе от устата ми, бе:

— С вас ли беше леля ми Лорън?

Той се намръщи и очите ни се срещнаха в огледалото за обратно виждане.

— Лорън Фелоус. Тя работи за…

— Познавам леля ти, Клоуи, но не, тя не беше там.

— Клоуи мисли, че я е видяла — обади се Дерек.

Саймън направи гримаса.

— Моля?

— Аз… видях някого. Приличаше ми на нея, гласът и звучеше като нейния, но в тъмното.

— А ти видя ли я? — обърна се Саймън към Дерек.

— Не — отвърнах аз. — А би трябвало, защото тя мина точно покрай него.

— Видяла си дух — рече Тори. — И си помислила, че е леля ти.

— Сигурно е било магия — заяви Дерек. — Използват такива неща, нали, Андрю?

— Естествено. Омайващи магии и измамни картини. Щом не си успяла да я видиш добре, значи е направено умишлено — който и да е бил, не е искал да видиш образа отблизо.

В това имаше логика, ала все не можех да се отърва от усещането, че наистина я бях видяла. Не леля Лорън, а нейният дух.

Саймън се наведе до ухото ми и тихичко ме заубеждава, че не биха убили леля Лорън, защото е твърде ценна за тях.

— Как е ръката ти? — попита Дерек, когато се смълчах и останах така дълго време, потънала в собствените си тревоги.

— Сама ли отвори шева? — поинтересува се Саймън.

— Не — отвърна Дерек. — Одраска я куршум.

— Куршум ли?

Андрю изви покрай бордюра и натисна спирачките.

— Простреляли са те?

— Не, не. Драскотина, нищо повече.

Андрю се поколеба, но аз го уверих — както и Саймън, — че съм добре, а Дерек потвърди, че куршумът само ми е скъсал блузата и ме е одраскал.

Андрю се върна обратно на шосето.

— Щом спрем, ще почистим раната. Не мога да повярвам, че са… — поклати глава той.

— Хей, обелих си дланта — обади се Тори. — Ожулих я до кръв.

— Трябва да прегледаш и шевовете на Клоуи — каза Дерек. — Преди няколко дни се поряза на парче стъкло. Зашиха я, но трябва да я видиш.

Тори размаха ожулената си ръка.

— Кой иска да я види? Кой? — Тя завъртя очи. — Предполагам, никой.

— Изглежда възпалена — казах. — Трябва да я намажем с йод.

Тя тъжно се усмихна.

— Винаги мога да разчитам на теб, нали? Нека позная кой е изпратил кавалерията да ме спаси.

— Нали каза, че нямаш нужда от спасители? Или забрави? — обади се Саймън.

— Важното е, че се е сетила.

— Нямаше да те оставим там, Виктория — погледна към нея Андрю. — Наричат те Тори, нали?

Тя кимна с глава.

Той й се усмихна.

— Хубаво е, че сте заедно със Саймън.

— О, не — отвърна Саймън. — Ние не сме заедно.

Тори потвърди и то със същата страст.

— Не, имам предвид… — В огледалото Андрю местеше погледа си от Тори към Саймън и обратно. — Аз, ъъъ, исках да кажа и четиримата. Радвам се да ви видя заедно. Двамата с Кит бяхме единодушни в едно — че групата не бива да държи субектите разделени.

— Значи и вие сте работили за тях? — попитах аз. — За групата „Едисън“?

Саймън кимна с глава.

— Измъкнал се е малко преди татко. — Той хвърли поглед към Андрю. — Ето как са разбрали къде могат да те открият, нали? Когато избягахме, те са очаквали, че ще дойдем тук и са те задържали, за да те използват като стръв.

— Такъв поне е бил планът им. Във всеки случай им е послужило като добро извинение да ме отвлекат. От години чакат повод.

— Защо? — попита Тори.

— По-късно ще ви разкажа. Най-напред нека намерим нещо за хапване, а междувременно вие ще ми обясните какво ви се е случило.

Единственото отворено заведение, откъдето можехме да си купим храна, беше закусвалня в съседния град. Аз не бях гладна, но Саймън настояваше да ми вземе млечен шейк и докато той разказваше на Андрю какво ни се бе случило, аз си отпивах от напитката. Той му описа Лайл Хаус, каза му за бягството ни, за споразумението, за експеримента, за смъртта на Лиз, Брейди и Амбър.

— Рейчъл е още там — каза накрая Саймън. — И лелята на Клоуи, която сега явно е тяхна заложница, каквато беше и ти.

— Освен ако не е… — започна Тори.

Саймън я погледна и тя млъкна.

— Тя е добре. Но трябва да я измъкнем, както и баща ни. Лелята на Клоуи не мисли, че те са го задържали, но той сигурно е при тях.

— Ще се наложи да се съглася — каза Андрю. — Според собствените ми разследвания това е единственото обяснение.

Дерек му хвърли остър поглед.

— Търсил ли си го?

— Търсих всички ви.