Кели Армстронг
Пробуждането (26)

26

В далечината нещо изпука и аз млъкнах. Той скочи напред и ме събори. Аз се изтърколих на земята. Нещо ме ужили по ръката точно над превръзката и докато падахме, изжужа във въздуха. Шумно се удари в земята зад нас, откъдето избухна гейзер от кал и мръсотия. Дерек бързо се надигна, ала остана да ме покрива като щит… или не — по-скоро ме пазеше да не взема да скоча от мястото си. Хвърли поглед през рамо.

— Добре ли си? — попита. Когато се обърна към мен, ноздрите му отново се разшириха. — Ранена си.

Дръпна ръкава ми. В едната му гънка имаше дупка.

— Мисля, че изстреляха стреличка — казах аз. — Одраска ме. Падна ей…

Той вече бе открил мястото. Ала онова, което намери там, не беше стреличка с приспивателно.

Когато Дерек ми показа куршума, сърцето силно заудря в гърдите ми. Поех си дълбоко дъх и отхвърлих мисълта за групата „Едисън“.

— В имота на Андрю ли се намираме? — попитах аз.

Той кимна с глава.

— Може да са ловци.

Той отново кимна. Стана и заоглежда гората. Наоколо бе тихо.

— Започвай да пълзиш — каза ми шепнешком той — и влез в гъсталака. Аз ще се приближа и ще погледна.

Високата трева в краката ни изригна. Дерек отново се хвърли върху мен и прошепна:

— Не се изправяй!

Сякаш имах избор — той беше върху мен и ме притискаше със своите сто килограма.

Ужасен крясък отекна в гората, ние погледнахме надолу и видяхме, че мъртвата птица се е изправила на крака, а крилете и се пляскат в земята. С известно задоволство ще отбележа, че не бях единствената, която подскочи от ужас.

Дерек се свлече от мен.

— Освободи…

— Знам.

Допълзях до отсрещния край на полянката — бях на достатъчно разстояние, за да не се притеснявам, че птицата ще ми налети.

— Чуваш ли? — дочу се някакъв глас между крясъците й.

Щом птицата изпищя, аз се съсредоточих, за да освободя духа и, ала единственото, което ми идваше на ум, беше: „Накарай я да млъкне! Накарай я да млъкне!“ Последва нов пукот. И двамата се притиснахме към земята. Над главите ни изсвистя куршум и се удари в един дънер сред дъжд от трески.

Както лежах по корем, аз затворих очи. Дерек ме сграбчи за ръката.

— Опитвам се — казах. — Дай ми само…

— Остави. Да тръгваме.

Той ме бутна и ние забързахме напред, приведени ниско над земята. Зад нас птицата продължаваше да пищи, заглушавайки шума от нашето бягство. Щом тя спря, спряхме и ние. Чувах как нещо вилнее в храстите — птицата ли беше или нашите преследвачи? Нямах представа. Само след миг птицата отново запищя и този път крясъците и граничеха с панически ужас, от което ми настръхна косата.

Затворих очи, за да я освободя.

— Още не — рече Дерек.

Той ме поведе по-нататък до един храсталак. Успяхме да влезем в него и се спотаихме. Крясъците на птицата поутихнаха, но сега я чувах как се движи.

— Какво по…

Гласът беше мъжки, прекъсван от едно „пффт“, което всеки любител на криминални филми би разпознал като шум от заглушител на пистолет.

Бях убедена, че не се произвеждат заглушители на ловни пушки и че ловците не носят допълнително оръжие.

Птицата закряка по-високо. И мъжът започна да ругае с по-висок глас. Още два изстрела със заглушител, последвани от пукот, сякаш използваше и пушката си. Крясъците на птицата се превърнаха в ужасяващо гълголене.

— Господи, какво е това? Направо му пръснах главата, а то още е живо!

Обади се и друг мъж, който дрезгаво се изсмя:

— Мисля, че това отговаря на въпроса ни, нали така? Малката Сондърс е намерила момчетата.

Хвърлих поглед към Дерек, ала той се взираше напред, откъдето идваше гласът. Затворих очи и се съсредоточих върху птицата. След миг сърцераздирателните писъци спряха.

После се чу още едно изгракване и аз стиснах очи, убедена, че не съм успяла да освободя духа на птицата. Ала звукът идваше от радио. Дерек наостри уши. Аз чувах по-голямата част от онова, което казваха, и то ми бе достатъчно, за да се уверя, че мъжете наистина бяха от охраната на група „Едисън“.

Бяха ни открили. И този път не си играеха с приспивателни стрелички. Защо да го правят? Ние бяхме опасни експериментални субекти, които бягаха за втори път. Те вече не се нуждаеха от оправдание, за да направят онова, което отдавна са искали да сторят: да спрат рехабилитацията и да ни „отстранят“ от своите проучвания. Единствената, която може би се мъчеше да запази живота ми, бе леля Лорън, предателката. По-лесно щеше да им бъде, ако ни убият и погребат тук, далеч от Бъфалоу.

— Саймън! — прошепнах аз. — Трябва да го предупредим…

— Знам. Къщата е натам. Ще заобиколим.

— Не можем да се върнем в къщата. Те ще отидат най-напред там, ако вече не са го направили.

Той извърна поглед встрани и стисна зъби.

— Аз… мисля, че трябва да опитаме, нали? — казах. — Добре, ако внимаваме…

— Не, права си — отвърна той. — Аз ще отида. Ти ме чакай тук.

Когато той тръгна, аз го сграбчих отзад за палтото.

— Не можеш…

— Трябва да предупредя Саймън.

— И аз ще дойда.

— Не, ти ще останеш тук. — Понечи да се обърне, но се спря. — Отдалечи се от това място. На километър нагоре има един път — той посочи на север. — Ще го видиш. Лесно се стига до там — двамата със Саймън много често ходехме до него. Щом ти дам знак, тръгваш. Като стигнеш до пътя, ще се скриеш. Аз ще те намеря.

Той тръгна. Исках да възразя, ала знаех, че ще е безсмислено — нищо нямаше да го спре да се върне за Саймън. Беше прав като не искаше да го придружа. Щях да съм му в тежест. По-добре бе да изчакам да ми даде знак и.

Пронизителното изсвирване на Дерек разцепи нощния мрак. После той свирна още един път, след това трети път и аз разбрах какво е имал предвид като ми каза, че ще ми даде „знак“ — не само на мен, а и на Саймън, за да го събуди от сън.

Звукът беше достатъчно силен, за да събуди всички — пък и да съобщи на целия екип за сигурност къде точно.

Тази мисъл заседна в съзнанието ми. Започнах да го ругая на ум и да го наричам както ми хрумне, включително и с думи, за които не бях подозирала, че знам.

Той знаеше, че подсвиркването му ще привлече вниманието на цялата група „Едисън“. Тъкмо затова го е направил, а не се е спрял на по-тихия вариант, като например да хвърля камъчета в прозореца на Саймън.

Привличаше вниманието им към себе си и предоставяше възможност на мен и на Саймън да се измъкнем.

Искаше ми се да му се развикам. Преследвачите ни имаха пистолети. Истински пистолети. При това не се бояха да ги използват. Ако се хванат на въдицата му.

„Нищо няма да му се случи. Дава ти възможност да избягаш. Използвай я. Тръгвай!“

Измъкнах се от храсталака и бавно се затичах, превита на две, като избягвах шубраците, за да не вдигам шум. Дочух стъпки и затърсих с очи къде да се скрия, но като не видях подходящо място, легнах на земята.

На три метра от мен минаха две фигури. И двете бяха облечени от глава до пети в защитни костюми като снайперисти от армията. Дори шапките им имаха предпазители за лице и бяха направени от метална мрежа.

Изпращя радио и се чу мъжки глас:

— Екип „Браво“?

Единият от двамата — по гласа разбрах, че е жена — отговори.

Мъжът продължи:

— Той е тук. Настъпваме от изток, за да обкръжим.

Гръмна пушка и сърцето ми подскочи в гърлото. Шум от чупещи се клони прозвуча по микрофона на радиото.

— Хвана ли го? — попита жената.

— Не съм сигурен. Това бе екип „Чарли“. Оттеглят се. Идват насам.

Още един изстрел. Далечно пращене. Бях убедена, че сърцето ми бие толкова силно, че тези двамата могат да го чуят, ала те продължиха към глъчката в далечината. Към Дерек.

„Браво“, „Чарли“. Бях гледала достатъчно военни филми, за да се досетя, че край къщата имаше поне още две двойки въоръжени патрули. Шестима въоръжени експерти по сигурността. Бяха достатъчни, за да обкръжат Дерек, а после…

„Продължавай да вървиш. Той ще намери изход. Забрави ли, че притежава свръхестествени заложби?“

Ала заложбите нямаше да му помогнат срещу шестима тренирани професионалисти. Нямаше да спрат куршумите.

Изчаках докато двамата изчезнат и внимателно огледах върховете на дърветата. През последните две лета, които бях прекарала на лагер заедно със съучениците си, имахме дни, посветени на играта „Сървайвър“. Изложих се на повечето спортни дисциплини, но имаше едно състезание, за което дребната фигура бе предимство… освен това, на рафта у дома, още стояха трофеите от състезанията по спортна гимнастика, които бях печелила.

Изтичах до най-близкото дърво и се хванах за най-ниския клон. Ако Дерек увиснеше на него, тутакси щеше да го счупи и да се озове на земята, но аз се добрах до следващия, който бе по-як и изскърца съвсем леко в знак на протест.

Продължих да се катеря нагоре, докато не се уверих, че над мен се разстила балдахин от новоизраснали листа, който ме скрива от погледите. Заех удобна позиция и свирнах с уста — тъничко проницателно пищене, който щеше да накара Дерек да подбели очи.

„Какво те кара да мислиш, че изобщо ще те чуят?“

Свирнах още веднъж.

„А дори и да те чуят, защо ще си правят труда да се занимават с теб? Знаят къде е Дерек. Ще го хванат.“

Далечното трополене на ботуши изпод краката на двамата отдалечаващи се снайперисти спря. Чуха се тихи гласове. После стъпките започнаха да се приближават към мен.

„Ами сега, какво ще правиш? Измисли някакъв план, иначе…“

Заглуших вътрешния си глас и свирнах пак, този път по-тихо, колкото да съм сигурна, че ме чуват.

Радиото изпращя.

— „Алфа“? Тук е „Браво“. Мислим, че току-що чухме момичето Сондърс. Опитва се да се свърже със Суза. Заловихте ли го вече?

Напрегнах се да чуя отговора, ала не успях.

— Ще поогледаме наоколо и щом я хванем, ще дойдем да ви помогнем.

Което означаваше, че не са заловили Дерек.

„Или пък е при тях и имат нужда от помощ, за да го озаптят.“

Отново характерният шум от радиото, още един разговор, който не успях да чуя. Жената приключи разговора, после каза на партньора си:

— Настояват да се върнеш и да им помогнеш за момчето. Аз ще се справя с момичето.

„Е, това не се получи много добре, нали?“

Мъжът тръгна. Застинах неподвижно, защото жената започна да ме търси. Мина само на метри от дървото, на което се бях покатерила, и продължи нататък. Почаках да се уверя, че няма да се върне обратно и опрях крак на ствола.

Тя се обърна. За миг остана на мястото си, като осветяваше с фенерчето тревата в кръг около себе си. Приготвих се да се спусна, ала тя тръгна към мен, като вървеше много бавно, насочваше лъча на фенерчето към земята и спираше до всеки храст, до всяко място, обрасло с по-висока трева.

Когато стигна до моето дърво, аз се притиснах плътно към клона и стегнах хватката около него. Когато си помръднах крака, той се отърка в кората на дървото и в краката и се посипаха частици дървесен прах.

Тя насочи лъча към тях.

„Моля те, недей. Моля те, моля те.“

Лъчът от фенерчето се люшна нагоре към клоните.

Аз се пуснах от клона. Изобщо не се замислих колко ще е глупаво да пада върху въоръжена жена, която сигурно е два пъти по-едра от мен. Просто се пуснах и се изтърсих от клона, а вътрешният ми глас крещеше:

„Какво правиш?!“… само че подправено с доста псувни.

Тупнах върху жената. Двете се търкулнахме на земята, а тя омекоти удара от падането ми. Скочих на крака, без да обръщам внимание на нараненото си тяло. Измъкнах ножа…

Жената лежеше в основата на дървото, главата й бе на сантиметри от него. Над лицето й се спускаше предпазна мрежа, но през нея аз видях, че очите и са затворени, а устата виси безизразно. Сигурно се бе ударила лошо в ствола и бе изгубила съзнание. Устоях на порива си да проверя дали е добре, грабнах радиото й и се заозъртах за пистолета. Нямаше го. Нямаше нито пушка, нито пистолет… поне не ги виждах. Огледах наоколо да не би да го е изпуснала. Нямаше нищо.

Или партньорът и го бе взел, или го е мушнала под якето си. Спрях, за да проверя, но се опасявах, че може да се събуди. Хвърлих и един последен поглед, грабнах фенерчето от земята и побягнах.

Бях убедена, че тичам натам, накъдето ми бе казал Дерек, така че преследвачите трябваше да са останали зад гърба ми. Ала не мина и минута, когато отново чух тропот на ботуши. Проснах се на земята и покрих радиото. Намалих звука до край, макар че откакто го бях взела, то не бе издало нито звук.

Изпълзях до близките храсти и останах да лежа по корем. Стъпките отекваха успоредно на посоката, в която се придвижвах и нито се приближаваха, нито се отдалечаваха.

— Можеш ли да ми обясниш как стана така, че цял взвод изгуби четири деца в по-малко от двайсет акра гора? — обади се мъжки глас. — Давидоф няма да е доволен.

Друг мъж отвърна:

— Ако имаме малко късмет, той никога няма да разбере. До разсъмване остава още час. Това е доста време. Колко далеч могат да стигнат?

Те продължиха да вървят и да разговарят, а гласовете и стъпките им заглъхваха. Когато се отдалечиха, понечих да изпълзя навън, но се спрях. Ако и четиримата сме на свобода в гората, защо да търся безопасно място? Не е ли по-добре да намеря останалите?

„Ехо, ако отидеш на мястото, където Дерек очаква да бъдеш, няма да се мъчиш да ги търсиш. Те ще те намерят.“

Ами ако имат нужда от помощта ми?

„Без да искаш нокаутира една жена и вече се мислиш за Рамбо, така ли?“

Беше малодушно от моя страна да се скрия на безопасно място, ала вътрешния ми глас имаше право — ако Дерек искаше да ме намери на мястото, което ми бе посочил, най-добре да отида там и да го чакам.

Но аз наистина донякъде се чувствах като Рамбо — с нож в едната ръка и радио в другата, затъкнала фенерче на колана си, аз безшумно пълзях през гъстата гора.

„Да, но внимавай много да не се набодеш на собственото си оръжие.“

Прибрах острието.

— Клоуи? — прошепна женски глас.

Извърнах се толкова бързо, че кракът ми се подхлъзна на меката пръст.

— Тори?

Вторачих се в мрака. В гората бе толкова тъмно, че различавах само силуети, които с еднакъв успех можеха да са както дървета и храсти, така и човешки същества. Пръстите ми докоснаха фенерчето, но бързо се отдръпнаха от него и аз продължих да се взирам.

— Тори?

— Шшшт. Насам, мила.

Обръщението ме накара да настръхна цялата.

— Лельо Лорън?

— Шшшт. Следвай ме.

Зърнах една фигура. Виждаше се толкова слабо, колкото се чуваше и гласът — пред мен сияеше само светлата й блуза. Аз не помръднах. Звучеше като леля Лорън и фигурата имаше нейният ръст, ала не бях убедена, че това е тя и затова не хукнах след нея, като някое малко дете, на което много му се иска да повярва на онова, което вижда, и с лекота влиза в капана.

Извадих фенерчето си и го включих, но фигурата се стрелкаше между дърветата и бе невъзможно да видя нещо повече от силует и риза. По едно време тя погледна назад и аз зърнах профила й и кичур руса коса — неясна картина, която обаче бе достатъчна за мен да реша, че това е тя.

Леля ми махна с ръка да побързам, свърна вляво и навлезе още по-дълбоко в гората. Последвах я предпазливо, без да се вслушвам в лошото си предчувствие. Тъкмо минах покрай един храсталак, когато от там изскочи друга фигура. Преди да успея да се обърна, някой ме сграбчи през раменете, а една ръка запуши устата ми и прекъсна писъка надигнал се в гърлото ми.

— Аз съм — прошепна Дерек.

Той се мъчеше да ме издърпа в храстите, ала аз се съпротивлявах.

— Леля Лорън — казах. — Видях леля Лорън.

Той ме изгледа така, сякаш не е чул добре.

— Леля ми. Тя е тук. Тя… — И аз посочих натам, накъдето бе изчезнала.

— Тичах след нея.

— Никого не видях.

— Носеше светла риза. Изтича покрай.

— Клоуи, бях точно на това място. Видях те да се приближаваш. Никой друг не е минавал. — Той млъкна, защото осъзна какво говори. Щом като аз съм я видяла, а той не е…

Нещо ме пристегна в гърдите.

— Не.

— Било е илюзия — рече бързо той. — Заклинание, с което да те вкарат в капан. Баща ми правеше подобни неща и… — Той потърка уста с ръката си, после продължи с по-твърд глас: — Точно това е било.

И аз си мислех същото, но сега, след като го чух от устата му, си казах, че със сигурност е било дух.

Видяла съм духа на леля Лорън. Погледът ми се премрежи и ръката му, хванала моята, бе единственото, което ми помогна да не се строполя на земята.

— Клоуи? Било е магия. Тъмно е. Не си могла да видиш добре.

Това беше вярно. Напълно вярно. И все пак. Отърсих се от мислите си, изправих се и се отдръпнах от него. Той се поколеба с протегната напред ръка, готов да ме хване, ако припадна, но аз направих крачка встрани.

— Добре съм. Е, какъв е планът?

— Ще чакаме тук.

Дочуха се стъпки. Шмугнахме се в храсталака и приклекнахме. По дърветата се плъзна лъч от електрическо фенерче.

— Знам, че сте тук, деца — чу се мъжки глас. — Чух ви да говорите.

Ние не помръдвахме. Плиткото дихание на Дерек свистеше в ухото ми. Бях опряла гърба си в него и усещах лудото биене на сърцето му. Лъчът прорязваше тъмнината и се приближаваше към нас. Отмина храстите, където се криехме. После се спря, върна се назад и блесна право в очите ни.

— Хей, вие двамата! Я излизайте оттам.

Заслепена от силната светлина, успях да зърна само силуета на някаква неясна фигура.

— Излизайте — повтори той.

Усещах в ухото си топлия дъх на Дерек.

— Щом ти кажа да бягаш, дим да те няма. — После изрече с по-висок глас: — Свали пистолета и ще излезем.

— Свален е.

Тъй като не отместваше лъча от очите ни и се криеше зад светлината, ние нямаше как да разберем дали казва истината.

Той вдигна свободната си ръка и я размаха във въздуха.

— Нямам пистолет. Хайде, идвайте…

Мъжът падна по лице напред, сякаш някой го удари отзад по тила.

Фенерчето се търкулна на земята и лъчът му се стрелна нагоре. Дерек прелетя покрай мен и се хвърли върху мъжа, който бе започнал да се изправя. Саймън пристъпи в мрака иззад непознатия и вдигна ръце, готов да направи друго заклинание.

— Бягайте — каза Дерек, като с мъка удържаше буйстващия мъж. Двамата със Саймън се поколебахме и той изрева: — Бягайте!

Ние си плюхме на петите, ала продължихме да хвърляме поглед назад.

Чувахме шума от борбата, която обаче не продължи дълго; не бяхме изминали много път, когато Дерек ни настигна. Забавихме крачка, ала той ни тупна по гърбовете да продължаваме да тичаме. Луната надничаше иззад дърветата и ни осветяваше пътя.

— Тори? — обърнах се шепнешком към Саймън.

— Разделихме се. Тя…

Дерек ни направи знак да млъкнем. Не спряхме да тичаме, докато не зърнахме светлините на някакви къщи между дърветата — разбрахме, че сме близо до пътя. Направихме още няколко крачки. После Дерек отново ни тупна, този път ни удари силно между плешките, ние изгубихме равновесие и паднахме на земята. Той се настани между нас. Опитахме се да станем, ала Дерек ни бутна отново долу.

Саймън вдигна окаляното си лице и разтърка брадата си.

— Струва ми се, че зъбите ми изпопадаха. Всичките.

Дерек му шътна да мълчи, завъртя се и легна по корем с лице, обърнато на другата страна. Последвахме неговия пример. Проследих погледа му, който бе насочен някъде над гората и след малко дочух стъпки.

Дерек се напрегна целият, готов да скочи, но стъпките бяха на доста голямо разстояние от нас, после шумът им утихна и на негово място се чуха гласове. Радиото в джоба ми изцвърча. Извадих го и проверих силата на звука.

Саймън погледна през Дерек към мен и беззвучно изрече с уста:

— Радио?

После посочи в посока на гласовете, за да попита дали е на някого от тях.

Кимнах с глава.

— Жестоко — изговори отново беззвучно той, после вдигна палец във въздуха да ме похвали и аз се изчервих.

Дерек хвърли поглед към радиото, кимна и изсумтя, което приех като: „Добра работа… стига само да не си извършила някоя глупост, за да се добереш до него.“

— Открих „Алфа 1“ — каза мъжки глас толкова тихо, че трябваше да се напрегна, за да го чуя.

Саймън махна с ръка към Дерек да увеличи звука, ала Дерек поклати отрицателно глава. Той чуваше отлично, така че нямаше защо да рискува.

— Къде е? — обади се женски глас от отсрещната страна.

— Извън строя е. Изглежда е изкарал един-два рунда с нашия млад върколак.

— Занесете го на сигурно място. Групата „Делта“ все още държи момичето на Енрайт, нали?

Хвърлих поглед към Дерек, ала той съсредоточено слушаше, без дори лицето му да трепне.

— „Делта 2“ е с нея. Не съм сигурен дали ще бъде добра стръв, затова изпратих „Делта 1“ да доведе Карсън от автомобила.

Последните думи накараха Дерек да наостри уши. Саймън ме погледна и безмълвно изрече: „Андрю“. Гласовете замлъкнаха, но само след миг жената отново се обади по радиото — викаше „Делта 2“. Отговори и мъжки глас.

— При теб ли е Карсън? — попита тя.

— Още малко и съм при него.

— Добре. Задачата ти е да го убедиш да повика хлапетата. Ще трябва да ги примами да влязат вътре.

— Няма да го направи.

— Не очаквам да ни сътрудничи доброволно — озъби се жената. — Но след като е в ръцете ни, ще прави каквото му наредим. Ако откаже, застреляй го.

Саймън вдигна глава — очите му бяха потъмнели от тревога. Дерек му направи знак да слуша, без да вдига шум.

Отново се обади „Делта 2“:

— Хм, някой да е местил камиона?

— Моля?

— Камиона. С Карсън. Той… не е тук.

Последвалата разправия бе толкова силна, че Дерек постави и двете си ръце върху говорителя, за да заглуши звука.

През следващите няколко минути те уточняваха дали „Делта 2“ е отишъл където трябва и се увериха, че никой не е местил Андрю и камиона. Нямаха логично обяснение за станалото — заложникът им бе избягал… със собствения им камион.

— Значи Андрю е в безопасност. А Тори? — попитах аз, щом радиото замлъкна.

В първия миг Дерек не каза нищо и това бе по-добро от грубия отговор, който очаквах: „Какво за нея?“ Предишният ден бе изстрелял, че не му пука, ако ще Тори да попадне под колелата на минаващ автомобил. Сега всички знаехме, че я грози смъртна опасност и вече не му беше толкова лесно да го каже.

— Ще отида да огледам — заяви той. — Ако я открия, добре.

Краят остана неизречен, но аз го знаех. „Ако не я открия, ще трябва да я изоставим.“ Колкото и лошо да звучеше, това щеше да е най-правилно.

Нямах желание Дерек да се изправи пред куршумите заради Тори. Ужасно беше да си го призная. Не мразех Тори — дори бях започнала мъничко да я харесвам. Но, ако трябваше да се вземе трезво и трудно решение: да изложим ли нечий друг живот на опасност, за да спасим нейния? В този случай не можех да взема нейната страна. Не можех да жертвам нито Дерек, нито Саймън, нито себе си. Подобен избор щеше да бъде твърде мъчителен за мен.

— Много внимавай и… — Думите, които се канех да изрека бяха „Върни се бързо“, ала не бях чак толкова коравосърдечна — самата мисъл ме задушаваше. Така че ги преглътнах и повторих:

— Внимавай много.