Кели Армстронг
Пробуждането (24)

24

Слязохме на една от спирките по „Млечния път“. Когато Саймън каза, че Андрю живее в покрайнините на Ню Йорк, помислих, че има предвид Хъдзън Вали или Лонг Айлънд, ала автобусът ни остави в някакъв град, чието име ми бе непознато. Дерек каза, че се намираме на петдесетина километра от Ню Йорк и на два-три километра от дома на Андрю.

Може би, поради факта че бяхме вече много близо до целта, стори ни се, че изминахме разстоянието за няколко минути. Вървяхме, шегувахме се, смеехме се. Ако някой преди седмица ми бе казал, че Дерек може да се шегува и да се кикоти, нямаше да му повярвам. Ала сега се бе отпуснал и изглеждаше изпълнен с енергия.

— Ей там горе е — каза той.

Движехме се по тесен път с дървета от двете страни. Не беше фермерски район. Приличаше повече на малка община, чийто къщите бяха встрани от шосето, скрити зад огради, зидове и вечнозелени храсти. Присвих очи и Дерек посочи напред.

— Виждаш ли старовремските газови лампи в края на онази уличка? При това светят, което е добър знак.

Свърнахме по алеята — лъкатушеща и залесена като шосето и почти толкова дълга. Накрая свихме зад един ъгъл и къщата се показа пред нас. Беше хубава малка вила като къщите в някой стар английски град, с каменни стени, бръшлян и градини, които след месец-два със сигурност щяха да станат прекрасни. В момента най-красивата част бе светлината, която бликаше от предния прозорец.

— Тук са — казах.

— Някой е тук — поправи ме Дерек.

Понечих да избързам напред, но той хвана ръката ми. Обърнах се и видях, че ноздрите му се бяха разширили, а очите му внимателно оглеждаха къщата. Килна глава настрана и се намръщи.

— Чуваш ли нещо? — попитах.

— Нищо. — Той се обърна и заоглежда тъмната гора наоколо. — Много е тихо.

— Саймън и Тори сигурно спят — предположих аз, но снижих глас и се озърнах, защото безпокойството му се предаде и на мен.

Когато стигнахме до калдъръмената пътека, Дерек клекна.

Наведе главата си до земята. Щеше ми се да му кажа да се изправи, да почука на вратата, за да разберем дали са вътре, да не се отдава на манията си за преследване. Ала вече бях разбрала, че онова, което аз приемам за параноично състояние, в неговото ново битие бе разумна предпазливост.

След миг той кимна с глава и когато се изправи на крака, от раменете му сякаш се бе смъкнала част от напрежението.

— Саймън ли е вътре?

— И Тори.

Той с нежелание се огледа за последен път, сякаш искаше да се втурне с всички сили към входа на къщата. Двамата продължихме по пътеката, а камъните поскърцваха под мокрите ни обувки.

Вниманието на Дерек бе насочено към околната гора и този път аз трябваше да го хвана за ръката. Дръпнах го, за да го накарам да гледа в пътя.

Предната врата беше открехната.

Дерек изруга. После си пое дълбоко въздух, сякаш да преодолее първите пристъпи на паниката.

Направи ми знак да стоя зад него, после като че ли премисли и ми махна с ръка да застана до стената досами вратата.

Щом се отдръпнах, той бутна вратата и я отвори още няколко сантиметра. После още малко. При третия опит той долови някаква миризма и ноздрите му се разшириха. Объркано свъси вежди.

Само след миг миризмата стигна и до мен. Силен горчив аромат, до болка познат.

— Кафе — изрекох само с устни аз.

Той кимна. Беше точно това — прегоряло кафе.

Открехна вратата още по-широко. Притиснах гръб в стената, като се борех с желанието си да надникна в къщата. Наблюдавах го как оглежда стаята, а по изражението на лицето му разбрах, че на пръв поглед не вижда нищо интересно.

Махна ми с ръка да остана на мястото си и влезе. Мен не ме свърташе на едно място — потупвах се по бедрата, свивах пръстите на краката в обувките си, а сърцето ми препускаше ли, препускаше. Защо ли не съм от онези момичета, които винаги носят джобно огледалце в себе си? Можех да го използвам като в шпионските филми и да видя какво става зад ъгъла.

Наведох се по-близо до вратата, но инстинктът ми подсказа да не изглупявам. Момчето с изострените сетива имаше повече шанс да успее.

Най-после Дерек излезе. Започна да ми обяснява с жестове, че ще влезе и ще огледа вътре, а аз да го чакам на същото място. После, като хвърли поглед към заобикалящата ни гора, той сякаш се довери повече на първото си усещане. Посочи към джоба ми и ми направи знак да отворя ножа. Аз го извадих. Той ми махна да стоя зад него, а усърдното му ръкомахане и мръщене говореха повече от всякакви думи: „Говоря сериозно, Клоуи“.

Кимнах с глава.

Влязохме вътре. Парадният вход отвеждаше в малко преддверие с килер и оттам във всекидневната. Пред вратата на килера бяха разпръснати няколко писма. Помислих, че вероятно са мушнати в отвора за пощата, но не видях такъв на вратата и си спомних, че бях зърнала пощенска кутия в началото на дългата алея. Малка масичка бе тикната в единия ъгъл, а върху нея лежеше една от рекламите, разпространявани по пощата.

Дерек прекрачваше прага на всекидневната. Побързах да го настигна и едва след това направих „огледа“.

Стаята бе малка и уютна, като в селска къща. Фотьойлите и диванът бяха отрупани с неподхождащи една с друга възглавници. Ръчно изплетени одеяла бяха прилежно сгънати на гърба на всяко кресло. Масичките до тях бяха чисти, ала върху долните им рафтове се виждаха купчини списания и много книги. Единственият електрически уред бе лампата — нямаше телевизор, нито компютър, нито каквато и да било техника. Една старовремска всекидневна стая, където можеш да си запалиш камината и да се свиеш до нея с книга в ръка.

Дерек се запъти към следващата врата. Дъсченият под изскърца и той се спря, а аз за малко да се блъсна в гърба му. Наостри уши. В къщата беше тихо. Зловещо тихо и спокойно. Дори всички да спяха, нямаше да е толкова тихо, като се има предвид, че и Саймън, и Тори яко си похъркват.

Влязохме в кухнята. Миризмата на прегоряло кафе ме удари в носа. Видях кафеварката върху плота, червената лампичка още светеше, на дъното имаше сантиметър утайка, сякаш пълна до горе кана бе вряла поне един ден. Дерек се приближи и я изключи.

Върху плота имаше чиния. Отгоре се кипреше препечена филийка, от която някой бе отхапал един залък. До нея имаше отворен буркан със сладко, а ножът за мазане беше все още в него. На масата имаше голяма чаша, оставена върху отворения вестник. Погледнах в чашата. Беше почти пълна, а сметаната вътре се бе втвърдила до мазен бял слой на повърхността.

Дерек отново ми махна да застана зад него и двамата се отправихме към задната част на къщата.

Къщата беше по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. В задната част имаше още четири врати.

Първата водеше в стаята за гости — покривките на леглата бяха опнати, хавлиените кърпи бяха прилежно сгънати върху тоалетната масичка, — нямаше знаци скоро да е била ползвана. Следващата врата отвеждаше в кабинет, където имаше меко канапе — още едно място за спане, но отново без какъвто и да е знак, че някой е бил вътре. Банята беше отсреща. Тя също не изглеждаше да е била използвана — сапунът бе още в опаковката си, а шампоанът лежеше неотварян на поставката, готов за бъдещи гости.

В края на коридора се намираше голямата спалня на стопанина. И тя беше изрядно подредена като останалите помещения в къщата, ала леглото не бе оправено. Върху стола се диплеше халат за баня. На нощното шкафче имаше чаша, наполовина пълна с вода, и роман с меки корици. Към спалнята имаше баня със сгърчена рогозка и хавлия, метната на поставката над душа. Стиснах хавлията с ръка. Беше суха.

Щом се върнахме в коридора, Дерек отново клекна и започна да души.

— Били са тук — каза.

— Саймън и Тори ли?

Кимна с глава.

— Но снощи не са спали тук — забелязах аз. — Тази стая не е била използвана от дълго време.

Той отново кимна.

— Надушваш ли още някого? — попитах.

— Само Андрю. Пак ще проверя предната врата.

Той излезе, явно решил, че в къщата няма никой и че може да ме остави сама. Срещнахме се отново в кухнята, където оглеждах препечената филийка. Той се наведе и я подуши.

— На Андрю ли е? — попитах аз.

Той кимна.

Приближих се до масата и погледнах вестника.

— Изглежда го е четял, докато си е пиел кафето и е чакал филийката да се изпече. Намазал я е със сладко, отхапал залък, а после.

А после какво? Това бе въпросът.

Взех в ръка кафеварката.

— Включена е поне от сутринта.

Той се приближи и я огледа.

— По пръстените се вижда, че е била пълна почти догоре. Сигурно е била включена от вчера, щом цялото и съдържание се е изпарило.

— Преди пристигането на Саймън и Тори.

Дерек не каза нищо. Той се взираше с празен поглед през прозореца над мивката.

— Станало е… като с баща ти, нали? — попитах аз. — Изчезнал е по същия начин?

Той кимна с глава.

— Усети ли и други миризми около вратата?

Тогава той бавно се обърна и съсредоточи цялото си внимание върху мен.

— Да, но има безброй причини някой да се приближи до вратата. Но като че ли никой не е преминал през нея. Поне няма скорошни следи.

— Масата в коридора отпред изглежда така, сякаш някой се е блъснал в нея и пощата се е разпиляла по пода. По състоянието на къщата съдя, че Андрю не е човек, който би могъл да остави подобен хаос.

— Така е.

— Значи нещо се е случило на вратата. Някой е дошъл, или е почукал и Андрю е побързал да излезе.

Също като с баща им. Не го повторих — вече знаех, че и той си го мисли.

Пообиколих из кухнята, като се опитвах да открия и други доказателства. Всичко бе така подредено, че всяко разместване щеше да се набие на очи, а такова нещо нямаше.

— Тук определено е закусвал само един човек — забелязах аз. — Нищо не показва, че Саймън или Тори са използвали допълнителната стая или банята за гости. Това предполага, че каквото и да се е случило на това място, то е станало преди тяхното пристигане.

Дерек кимна. И той бе стигнал до същото заключение.

Аз отворих шкафовете — всичко в тях бе изрядно подредено.

— Струва ми се, че Саймън е направил същото като нас — влязъл е, поогледал е, разбрал е, че нещо се е случило, а после…

А после какво? Отново същият въпрос.

— Ако са излезли, отвън ще има и втора следа — каза Дерек, докато крачеше към вратата на кухнята. — Ще проверя дали са се върнали на шосето, или…

— Или пък може това да ни помогне — казах и грабнах рисунката, окачена на хладилника сред сметките и записките. — Саймън я е рисувал, нали?

Не беше чак толкова очевидно, както предишното му съобщение, оставено в склада — герой от комикс върху хладилника на Андрю би се набил твърде много на очи. Саймън е вярвал, че Дерек ще разпознае неговата работа, дори да е небрежно нахвърляна скица.

— Да, негова е.

— Изобразил е нещо, което плува. Нямам представа какво означава, но…

— Къщичката край басейна — извика Дерек, който вече се бе запътил към задната част.

Затичах се след него, но докато стигна до вратата, тя вече се затваряше. Пристъпих навън в тъмния като в рог двор, ограден от всички страни с огромни дървета, които спираха лунната светлина. Дерек изникна от сенките и аз изпищях. Каза ми да се върна в къщата и затвори вратата.

— Не е ли там?

— Да изтърчим навън може и да не е много разумно.

Отново взе рисунката и започна да я проучва, сякаш искаше да се увери, че Саймън я е направил без чужда намеса.

— Предната врата — каза той. — Ще минем по дългия път. Ще се промъкнем.

Нетърпеливо ми махна с ръка да не изоставам и тръгна. Извадих автоматичния нож от джоба си и го последвах. Придвижвахме се много бавно към павилиона до басейна. На всеки няколко стъпки Дерек спираше и се оглеждаше, ослушваше се и душеше за следи. Беше много тъмно и трябваше да внимавам да не изоставам от него. С тъмните си дрехи и безшумната си походка той се сливаше с мрака и на мен ми беше трудно да го следвам; често трябваше да протягам ръце напред и да го докосвам по якето, за да се уверя, че все още е пред мен.

Най-после зърнахме пред себе си една полянка с белезникава постройка в средата. Последва остро изсвирване.

— Саймън — рече Дерек.

Той се втурна напред, като ме остави да се препъвам след него. Вратата щракна и се отвори още преди той да стигне до нея.

— Здрасти, брат ми — поздрави го Саймън шепнешком. Той потупа Дерек по гърба и найлоновото му яке изшумя. — Къде е Клоуи?

— Точно зад мен. — Дерек се обърна и ме видя да залитам в мрака. — Извинявай.

— Май забрави, че не всички имат нощно зрение като теб? — Саймън отново го мушна с пръст в гърба и го отмина, прегърна ме с една ръка и ми прошепна: — Радвам се да те видя.

Той ме стисна за горната част на ръката и тъкмо щеше да каже нещо, когато Дерек изсъска:

— Вътре.

Прекрачихме прага и влязохме в помещение, осветено от фенер. Като го видя, Дерек рязко се огледа.

— Спокойно — каза Саймън. — Няма прозорци. Дори ти не забеляза светлината, нали?

Дерек изръмжа и мина по-навътре. Както ми бе казал, това беше постройка, пълна с прилежно подредени приспособления за забавление и почистване на басейна и двора. Саймън и Тори бяха разпънали два шезлонга. Върху близката масичка бяха струпани празни пакети и кутии от диетична кока-кола. Озърнах се за Тори и видях, че спи върху един надуваем дюшек.

— Колкото повече спи, толкова по-добре — отбеляза Саймън. — Добре, че се появихте, защото още един ден насаме с нея… — Той направи красноречив жест, като вдигна длан до гърлото си.

— Видях те — чу се сънен глас и Тори вдигна глава. — Повярвай, чувствата ни са взаимни.

Тя седна върху дюшека и приглади косата си назад, като неловко прикри прозявката си.

— Няма нищо по-отрезвяващо от това да прекараш цял ден с момче, което те кара да си мислиш: „Какво ли съм намирала в него?“

— Е, от това поне се роди нещо хубаво — измърмори Саймън.

Тори ме погледна.

— Изостави ме тук. Съвсем сама. Без оръжие. На милостта на онзи, който е отвлякъл приятеля на баща му.

— Първо, от онова, което чувам за заклинанията ти, ти разполагаш с много по-силно оръжие от мен — заяви Саймън. — Второ, да съм те изоставил ли? Моля те! Ти отказа да дойдеш с мен.

— Защото не виждах смисъл. Защо да препускаме и да търсим лошите? Убедена съм, че ако се навъртаме наоколо, те скоро ще ни открият. Трябваше да се махнем от това място, колкото е възможно по-бързо. Но не, горкият Дерек, горката Клоуи, може и да не ни намерят. Ало? — тя замаха с ръка към Дерек. — Той е човекоподобна хрътка. Ще ни открие.

Саймън се наведе към мен и прошепна:

— Беше забавно.

— А после… — продължи Тори.

Прекъснах я:

— А после си спомнихме, че наложихме мораториум върху заяжданията и че ако имаме спорни въпроси, трябва да почакаме, докато си намерим по — безопасно място.

— Нужен ни е план — заяви Дерек, — в случай че отново стане същото. Най-важното в момента е да намерим Андрю. — Той се обърна към Саймън. — Какво завари, когато пристигна?

По думите на Саймън същото, което заварихме и ние. Вратата отпред била открехната и те я оставили така, за да ни предупредят да бъдем предпазливи. Минали през къщата и щом Саймън осъзнал, че изглежда по същия начин, по който е изглеждал и техният дом, когато баща им изчезнал, те бързо излезли навън. Саймън оставил съобщението, открил ключовете и двамата с Тори се оттеглили в къщичката до басейна.

— У теб ли са ключовете? — попита Дерек.

Саймън му ги подаде.

Дерек ги огледа.

— Като че ли тук е целият комплект. Колата все още ли е в гаража?

Саймън изруга под нос.

— Съвсем забравих да проверя.

— Добре, върви да погледнеш, макар да съм сигурен, че е там.

— Кола ли? — приближи се Тори. — Имаме си кола?

— Не, нямаме… — захвана Дерек.

— Ти си на шестнайсет, нали така? — попита Тори.

— Навърших шестнайсет преди два месеца, когато бях затворен в Лайл Хаус, което означава, че нямам шофьорска книжка, но дори да имах…

— Но нали можеш да караш автомобил? — каза тя. — Изглеждаш достатъчно голям, така че нито едно ченге няма да те спре, стига да не превишаваш скоростта.

— Няма да открадна колата на изчезнал човек, за когото ще съобщят всеки миг. Мислех си, че ако автомобилът е още тук, значи Андрю не е заминал с него. Някой го е откарал със собствената си кола. Но не сме сигурни дали е станало с неговото съгласие, или не.

— И какво ще правим?

— Ще приемем, че е отвлечен и ще си плюем на петите, ще избягаме възможно най-далеч, в случай че решат да се върнат.

Тори се обърна към Саймън:

— Видя ли? Можем да подремнем, после ще постъпим така, както аз ти предложих.

— Имам предвид веднага — уточни Дерек.

Беше прав — колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре, — но аз почувствах как увесих нос при мисълта, че отново ще трябва да хванем пътя. Отново ще вървя. Пак ще се храня с енергийни блокчета и ще спя по улиците. Постарах се да не си представям къщата, топла и уютна, с легла, храна, душове.

Усетила погледа на Дерек върху себе си, аз се стегнах.

— Добре съм.

— Разбира се, че е добре — обади се Тори. — Нашата нахакана малка… — Този път тя сама се спря. — Добре, добре, съжалявам, но нали разбирате какво имам предвид, момчета? Докато може да върви, Клоуи никога няма да си признае, че има нужда от почивка.

— Поспах в автобуса.

— Само час — допълни Дерек. — И нито миг през изминалата нощ.

— Какво стана тогава…? — Саймън млъкна. — По-късно, знам. Но Тори е права. Клоуи има нужда от почивка, и не само тя. Всички сме като пребити. Вече е късно. Ако тук сме на безопасно място, ще трябва да си починем, да заредим батериите си. В противен случай, в мига, в който имаме най-голяма нужда от нови сили, ще сме изнемощели.

Бях сигурна, че Дерек предпочита да продължим, но като размисли, той ни подкани с жест към вратата.

— Ще станем призори и половин час по-късно ще тръгнем оттук. Който не е готов, ще изостане. Не включвайте осветлението. Не стойте близо до прозорците.

Всички се изкъпахме. Имаше две бани и стана бързо. Докато чаках, опитах да завържа верижката на медальона си — не исках да го държа в джоба. Не успях и потърсих някаква връв, но намерих остатък от панделка и завързах синджирчето с нея.

След банята се нахранихме. Андрю бе купил доста голямо количество готова храна — изглежда готвенето не му се отдаваше особено. Намерихме замразени ястия, пъхнахме ги в микровълновата фурна и те станаха по-вкусни и от най-изисканата вечеря.

Докато се хранехме, Саймън определи смените за дежурство. Дерек настоя да дежури първа смяна и ние се запътихме към леглата: двете с Тори щяхме да спим в едната стая, а Саймън зае канапето в кабинета. Никой не легна в леглото на Андрю.

Преди лягане се спрях в банята. Когато излязох, зърнах фотографиите по стените на коридора и застанах пред снимката на Саймън и Дерек. Сигурно са били на по дванайсет години — печаха бонбони от бяла ружа на открития огън. Саймън си беше Саймън — с щръкнала тъмноруса коса и широка усмивка той се пъчеше с пламтящото си произведение пред камерата.

Дерек изглеждаше по-различен. Снимката беше направена преди да навлезе в пубертета. Кожата му бе чиста, въздългата черна коса му влизаше в очите. По-висок от Саймън, но не много, и по-слаб — мускулите му още не се бяха развили. Не беше като за корица на списание, но определено бе от онези момчета, към които, ако бях на същата възраст, щях да хвърлям скришом погледи в час и щях да си кажа, че имат наистина хубави очи.

— Направихме я тук.

Подскочих. Саймън се засмя и поклати глава.

— Да — отвърнах аз. — Лесно се стряскам. Значи снимката е направена тук? — и аз посочих към фотографията.

Той кимна.

— Мисля, че беше през лятото, преди татко и Андрю да се скарат. Има една полянка, на която двамата с Дерек си разпъвахме палатка. — Той млъкна и се замисли. — Питам се дали Андрю е запазил всичките ни такъми. Знам, че Тори не е от онези, които ще мъкнат багаж на гръб, но…

— Ако това означава край на пренощуването в пълни с плъхове бараки, ще се навие.

— Утре ще убедя Дерек да ни даде малко време и да потърсим палатките. Знам, че си на края на силите си, затова няма да те карам да говориш много, но искам да ми кажеш какво изпуснах този път.

Усмихнах се уморено.

— Добре. — Понечих да се обърна, но се спрях по средата. — Нали нагласи будилника си? Ще ме събудиш ли, когато ти свърши смяната?

— Съмнявам се, че някой от нас ще дежури тази нощ. Дерек ме накара да определя смените, само защото не беше в настроение да спори. Аз ще изляза в три, но той няма да помръдне от мястото си.

— И той трябва да поспи.

— Съгласен съм и ще му се скарам.

Но Дерек не искаше да оставаме тук и в никакъв случай няма да позволи някой, който не притежава свръхестествени сили и остри сетива да охранява къщата. Най-доброто, което можехме да сторим, бе утре сутринта да намерим палатките и спалните чували, да отидем до най-близкото удобно място за лагеруване и да го накараме да си поспи.

Направих няколко крачки, когато той ми извика:

— Клоуи?

Обърнах се. В коридора беше тъмно, но от всекидневната стая идваше светлина, макар че лицето му оставаше в сянка.

— Дерек… държа ли се добре с теб днес? Знам, че когато напускахме Бъфалоу, ти крещеше и се притесних. Сега изглежда при вас всичко е наред.

— Така е.

Той не каза нищо и аз додадох:

— Наистина. Всъщност се разбираме отлично. Нещата се промениха към по-добро.

Не виждах изражението на лицето му, ала усещах вторачения му поглед, след което тихо изрече:

— Добре. — Паузата бе последвана от по-категоричното: — Това е добре. До утре. Тогава ще поговорим.

Той се запъти към спалните.