Кели Армстронг
Пробуждането (14)

14

Малко по-късно и тримата отидоха на пазар, затова предположих, че Дерек ми имаше достатъчно доверие и не мислеше, че ще изтичам до първия уличен телефон и ще се обадя на баща ми.

Също както леля ми, и той смяташе, че трябва да стоя настрана от татко. Дерек каза, че общуването с мен може да застраши живота му; леля Лорън вероятно смяташе, че това би застрашило моя живот.

Обичах баща си. Той работеше твърде много, често отсъстваше от вкъщи, не знаеше какво точно да прави с мен, но вършеше всичко по силите си.

Беше ми заявил, че докато съм в Лайл Хаус, ще се навърта наоколо, ала когато го повикаха по работа и той тутакси замина, аз не му се разсърдих. Беше си уредил едномесечна отпуска, когато изляза от дома и това бе много по-важно за мен. Той смяташе, че в Лайл Хаус, под грижите на леля ми, ще съм в безопасност.

Сигурно си мисли, че съм била наранена и сърдита и затова съм избягала. И че сега неговата дъщеря шизофреничка се скиташе из улиците на Бафълоу. Искаше ми се да му се обадя, да му кажа, че съм добре. Ала Дерек и леля Лорън бяха прави — това нямаше да е добре… нито за него, нито за мен.

За да се разсея и да престана да мисля за баща си, аз реших да огледам наоколо и да намеря трупа. След случката с прилепите, ако имаше начин да изостря сетивата си, трябваше веднага да започна с упражненията, за да усещам наличието на мъртъвци, преди да съм се сблъскала с техните духове.

Изглежда сетивата ми действаха като радар. Колкото повече се приближавах до трупа, толкова по-силно усещах присъствието му. Това трябваше да ме улесни, но само на теория. „Усещането“ се изразяваше в съвсем леко чувство на безпокойство, иглички отзад на тила и тъпо главоболие; а когато то се засилваше, беше невъзможно да преценя дали е заради близостта на трупа, дали се дължи на опънатите ми нерви или на нещо друго.

Не знаех какво е това място. В Бъфалоу гъмжи от изоставени постройки и къщи. Ако тръгнете по шосе И90, ще ги видите — полуразрушени стени, заковани с дъски прозорци, запустели дворове. Тази постройка не беше по-голяма от обикновена къща и бе разделена на отделни стаи, ала отвън не приличаше на такава. Беше пълна с боклуци — мукавени кашони, парчета от дъски, изпочупени мебели, купища отпадъци.

Убедена съм, че щях да открия трупа и без да използвам свръхестествените си способности — стаите бяха само осем на брой. Но аз исках да ги тренирам. Най-после го намерих в един ъгъл в задната част на постройката. От вратата изглеждаше така, сякаш там имаше купчина дрипи. Когато се приближих, зърнах нещо да се белее — човешка ръка, чиято плът вече се беше разложила и от нея стърчаха само костите. Приближих се още малко и видях останалата част — крак, после череп — от трупа бяха останали предимно кости. Вероятно излъчваше някаква миризма, ала човешкото ми обоняние не бе толкова съвършено, че да я усетя.

После видях, че дрипите всъщност са дрехи и изобщо не са парцаливи, а се бяха надиплили около човешките останки. Трупът бе обут в боти и носеше ръкавици, джинси и фланелка с отдавна избелял надпис на гърдите. Изпод шапката се подаваха кичури посивяла коса, а по облеклото или по тялото не си личеше дали трупът е на жена или на мъж, но аз инстинктивно реших, че е мъж.

Миналата зима по някое време този човек е пропълзял на това място, за да се скрие от студа, свил се е в ъгъла и повече не е станал. Едва ли сме първите, които са го открили. Нима всички просто са го зарязали, както ние се канехме да направим? Никой ли не се е сетил да извести властите, за да го измъкнат от тук и да го идентифицират?

Дали не беше в списъка на изчезналите? Ами, ако някой го чакаше да се върне у дома? Дали не са предложили награда за него, както бе направил баща ми за мен?

Но едва ли е била толкова голяма, в това бях сигурна. Половин милион долара. Такава сума би накарала всеки чудак в Бъфалоу да излезе да ме търси. Какво си въобразяваше татко?

Той нищо не си въобразяваше. Просто искаше да се върна вкъщи жива и здрава.

Премигах, за да отпъдя сълзите. Страхотно. Дори когато оглеждам трупове, не спирам да се тревожа за баща си.

Ами този човек тук? Все някой се притеснява за него. Ако успея да се свържа с духа му, може би ще мога да предам съобщението му. Но не можех да рискувам да го върна обратно в тялото му, както бях направила с прилепите.

Някой ме потупа по рамото и аз се обърнах.

— Извинявай — каза Саймън. — Мислех, че си ме чула като влизах. Виждам, че си намерила нашия съквартирант. Опитваш да се свържеш ли?

— Опитвам да не се свържа.

— Изглежда е тук от доста време. — Той приклекна до трупа. — Бихме могли да си поиграем на следователи и да разберем откога е мъртъв. Не виждам червеи по него.

— Сега не им е сезонът.

Той трепна.

— Ух, да. Тук е твърде студено. Сигурно е умрял преди няколко месеца. Трябваше да се досетя. Преди две години Дерек направи научен експеримент с буболечки и разложено месо. — Той улови погледа ми. — Да, отвратително е. Но пък е много интересно. Само недей да питаш Дерек за това. Беше много ядосан. Класираха го едва втори на финала.

— Какъв мързеливец.

Той се изправи и аз отстъпих крачка назад.

— Привърших тук и трябва да продължа нататък. Не бива да съм близо до труповете.

Помислих си да му разкажа за прилепите. Щеше ми се да споделя с някого, но…

— Само проверявах дали мога да използвам способностите си, за да открия трупа.

— Струва ми се, че отговорът е положителен.

Аз кимнах с глава и ние излязохме от стаята.

— Можем да отидем на друго място — предложи той. — Дерек ще се съгласи. Наистина.

— И тук съм добре. Като стана дума за Дерек, къде е той?

— По магазините. Изпрати ме обратно, за да не оставаш сама. — Той се наведе към ухото ми. — Мисля, че искаше да прекара повече време с Тори.

Засмях се.

— Да се обзаложим ли кой от двамата ще се върне жив?

— Дерек, разбира се. Няма спор. Когато тръгвах, той й нареди да отиде и да купи още одеяла. Сигурно вече е тръгнал насам, като я е оставил сама да си търси пътя с надеждата, че няма да го намери.

— Но той защо се ядоса толкова? Задето Тори остана с нас?

— Ядосан ли? Не давам повече от пет точки. Раздразнен? Единайсет точки. Ще го преодолее. Ние също ще трябва да го преодолеем. Поне докато на нея не й писне и внезапно си спомни за някоя отдавна забравена леля някъде в Пеория.

Върнахме се на старото си място и Саймън подреди най-доброто, което им бе предложил магазинът — сок, мляко, кисело мляко, ябълки, бисквити и сирене.

— Храна от всички групи… с изключение на една — и той ми подаде блокче шоколад. — Десерт.

— Благодаря.

— Ако ме извиниш за миг, ще ти спестя гледката на кръв и игли преди вечеря.

— Спокойно. Подобни неща не ме притесняват.

Той все пак се обърна настрана, за да си измери количеството глюкоза в кръвта, после си направи инжекцията.

— А пък аз си мислех, че противогрипните ваксини са гадни — казах. — Всеки ден ли си биеш инсулин?

— Три пъти се боцкам с иглата. Но с глюкомера — повече.

— Три пъти?

Той остави инсулина встрани.

— Свикнал съм. Определиха диагнозата ми, когато бях на три години, така че не си спомням ден без инжекции.

— И цял живот трябва да го правиш?

— Има една помпичка, която мога да ползвам. Залепва се за крака и показва колко е кръвната ми захар и колко инсулин да си бия. Сложиха ми такава, когато бях на тринайсет. Но… — Той сви рамене. — Бях сключил сделка с баща ми, че ще ми сложат такава помпичка, само ако не я използвам за оправдание да ям всичко, което искам. Не е хубаво да си вкарваш големи количества инсулин. Прецаках се.

— Ял си твърде много от това ли? — попитах аз и размахах блокчето шоколад.

— Нее. Голямо количество въглехидрати. Купувахме си пица със съотборниците и не се задоволявах само с две парчета, защото останалите излапваха по шест наведнъж. Вземат те на подбив, че пазиш диета като някое момиче.

— Да, това вече е жестока обида.

— Хей, бях само на тринайсет. Знам, че е било глупаво, но когато винаги си новият ученик, иска ти се да се приспособиш. Убеден съм, че знаеш как съм се чувствал. И ти вероятно си сменяла училищата като нас.

— Десет. Не, единайсет пъти.

— Страхотно! — Той отхапа от ябълката си. — Сега наближавам изключително зрялата шестнайсетгодишна възраст и вече съм преодолял някои неща. Двамата с татко тъкмо обсъждахме отново въпроса с помпичката, когато той изчезна.

— Саймън? — проехтя гласът на Тори.

— Край на мира и спокойствието — измърмори той, после викна в отговор: — Тук сме!

Дерек се появи, натоварен с торбички и носеше пари в брой. Бях му дала кредитната си карта и ПИН-кода, а той бе намерил банкомат без камера. Картата ми бе все още валидна. Беше изтеглил лимита ми за деня от четиристотин долара. Не можехме да повторим това действие — ако използвам картата пак, в банката ще разберат, че още сме в Бъфалоу, а Дерек се страхуваше, че и хората от „Едисън“ биха могли да го узнаят.

Той ми подаде парите и квитанцията, дискретно сгъната на четири. Тори я грабна и я разгъна.

— Господи! Това банковата ти сметка ли е или издръжката за колежа?

Взех си я обратно.

— Баща ми внася издръжката направо в сметката. За петнайсет години сумата е набъбнала.

— И просто те оставя да си я теглиш?

— Защо не?

— Хм, ами защото може да ги профукаш. Не, чакай. Нека отгатна. Ти си твърде отговорна, за да го направиш, нали така?

— Тя е умна — обади се Саймън.

— Така ли го наричаш? Мислех, че е по-… — и тя зина с уста.

Страните ми пламнаха.

— Достатъчно — изръмжа Дерек.

— Да, не забравяй кой ти даде пари да купиш това — и Саймън посочи с пръст пазарската й торба.

Тори стисна уста.

— Похарчих двайсетачка за храна и одеяло. Ще й ги върна. Аз също съм отговорна. Но не толкова — тя посочи с ръка към разписката ми — отблъскващо отговорна.

Взех чантата от ръцете на Дерек.

— Какво сте ми купили? — попитах и бръкнах вътре. — Раница. Два пуловера. Благодаря.

Разгънах пуловерите и Тори се задави със содата, която отпиваше.

Смееше се неудържимо.

Бавно и спокойно се обърнах към нея.

— Ти ли ги избра?

Тя вдигна ръце.

— Оох! Предложих аз да избера нещо, но Дерек настоя той да го направи. — Тя се обърна към него. — Нищо чудно, че се забави толкова. Сигурно ти е било нужно доста време, за да намериш нещо толкова грозно.

Беше ми купил два съвършено еднакви сиви суичъра, направени от полиестер, който може да се намери само в евтините магазини с намалени стоки, от онези, които лъщят като пластмаса и се залепват за кожата.

— Какво?

— Хубави са. Благодаря.

Тори протегна ръка и улови етикета, после се засмя.

— Така си и знаех. За момчета са. Размер дванайсет, за момчета.

— Е, и? Момичешките струваха повече. Помислих си, че за Клоуи няма да има значение.

Тори ме погледна. После спря очи на гърдите ми и избухна в смях.

— Какво? — попита Дерек.

— Нищо — Тори вече пръскаше слюнка. — Поне си откровен, нали?

— Тори — обади се Саймън. — Млъкни. Клоуи, утре ще ти вземем нещо друго.

— Не, Дерек има право. Тези ще ми станат. Благодаря. — Измърморих, че ще ги пробвам и изскочих от стаята с пламнали страни.

Когато падна здрач, се подготвихме за пренощуване. Беше едва осем часът и Тори горко се заоплаква. Дерек й заяви, че ако иска, може да остане будна цяла нощ, но само ако не използва фенера, за да не изтощи батериите му. Вече не бяхме в света на електрическите ключове. Трябваше да използваме слънцето, когато то е на небето, и да спим, когато го няма.

За мен нямаше проблем. Не бях в настроение за нощно парти. Саймън се бе опитал да ме ободри, но това ме потисна още повече. Не желаех да имам нужда от ободряване. Исках да се радвам на живота, да подскачам безгрижно и да се усмихвам.

Не можех да спра да мисля за леля Лорън. Мислех си и за Рей, както и за баща ми, но най-вече за леля Лорън. Казвах си, че засега татко и Рей са в безопасност. Групата „Едисън“ нямаше да безпокои баща ми, докато бяха сигурни, че той не знае нищо за тях. А Рей бе на път да бъде „рехабилитирана“, както пишеше в онзи файл. Но не виждах причина, заради която групата „Едисън“ би оставила леля Лорън жива. Всеки път, щом отворех очи, аз очаквах да видя нейния дух пред себе си.

Дори когато успявах да си наложа да не се тревожа за нея, затъвах в притеснения за обикновените неща около мен и се гърчех в дълбоко разочарование.

Бях намерила момчетата. Бях донесла инсулина на Саймън. Самичка бях разгадала тайните на групата „Едисън“. И каква ми е наградата? Тори, която не пропуска да ме клъвне всеки път, щом и се предостави възможност, да ме злепостави в очите на Саймън.

Ако е имало миг в живота ми, когато не е трябвало да се държа като глупачка и досадница, той беше сега. Можех да разговарям с мъртъвци. Можех да ги вдигам от гроба. През последната седмица бях замисляла толкова планове и схеми, че можех да си спечеля достойно място в „Сървайвър“.

Но въпреки всичко единственото, за което мислех бяха думите на Тори.

Радвах се, че Саймън ме защитава, но той го правеше така, както би го направил и за по-малката си сестра. Продължавах да си мисля за начина, по който ме защитаваше, по който ме стискаше за ръката, по който се навеждаше към мен и ми шепнеше на ухото — искаше ми се в жестовете му да съзра нещо повече. Ала не успях.

И какво от това? След всичко преживяно, наистина ли се самосъжалявах задето едно страхотно момче не се интересува от мен „по онзи начин“? Това ме караше да изглеждам в собствените си очи като нещо повече от обикновена досадница. Държах се като глупавата патка, за каквато ме мислеше и Дерек.

Като стана дума за Дерек… наистина не бива… нима забравих в какво може да се превърне той? Не, просто бях забравила как се чувства човек, който се намира на отсрещната страна. Поне щях да изляза от конфликта, породил се между него и Тори, по-силна от преди. Или щях да загубя и малкото зрънце самоувереност, което имах.

Нощта премина в мятане и въртене, изгуби се в кошмарите за леля Лорън, за баща ми и за Рей.

Непрекъснато се събуждах, дишах тежко и обилно се потях, докато другите спяха кротко. Задишах дълбоко студения въздух, за да се успокоя и заспя като тях, но отново се върнах в света на кошмарите.

Накрая спящият ми мозък се разтовари и се насочи натам, накъдето бе насочено и будното ми съзнание преди това: трупът в съседната стая. Но този път умът ми не се занимаваше с обективното състояние на трупа. Сънувах как натиквам жалкият му дух обратно в неговата черупка, а той пищи и ме проклина.

После ми се яви друг сън — отново се намирах в подземията. Усещах тежката ужасяваща воня на смърт. Почувствах, че Дерек е зад мен и топлината, която тялото му излъчва, когато ми прошепна: „Клоуи, стани.“

Да стана, но как? Бях заклещена в мазето заедно със страховитите неща, които пълзяха към мен, докосваха ме с костеливите си безплътни пръсти, а от вонята, която излъчваха, стомахът ми се преобръщаше.

Дерек ме разтърси и аз се помъчих да го отблъсна, да му кажа, че не ми помага.