Кели Армстронг
Пробуждането (8)

8

Оказа се, че да предизвикваш видения, много прилича на онова, което сме гледали в научнофантастичните филми: злодеят непрекъснато изчезва, прикрива се в полето на своята магическа сила. Този специален ефект се постига много лесно. Очевидно така е и в реалния живот при положение че си вещица.

Майката на Тори вървеше до мен, почти незабележима. Тъй като нямах никаква възможност да се откъсна от нея, трябваше да продължа да играя ролята си и да се правя, че търся сборния ни пункт, което ми даваше шанс да се оглеждам откъде най-лесно бих могла да се измъкна. Може би щях да открия дупка в стената, твърде малка, за да може майката на Тори да се провре през нея и да ме последва, някоя удобна за целта купчина от кашони, които бих могла да съборя върху нея, или пък забравен чук, с който да й разбия черепа.

Никога през живота си не бях „разбивала черепа“ на някого, ала с майката на Тори бях готова да се пробвам.

Погледната от шосето, сградата приличаше на най-обикновена фабрика с няколко пристройки. Но щом влезеш и се приближиш, виждаш, че навсякъде в двора има сгради, повечето от които дори не се използват. Първокласен имот. Или би могъл да бъде… ако не беше бълващата дим фабрика, която сваляше цената на всички имоти в района.

Пушекът бе единственият признак, че фабриката работи. Вероятно доста под капацитета си, както много от промишлените предприятия в Бъфалоу. Нямах представа какво произвеждат. От наличностите в складовете можеше да се заключи, че тази тук изработва метални изделия. Миналия път, когато тичахме между сградите, ние се криехме зад някакви варели и наблюдавахме как един камион товари нещо, но шофьорът му бе единственият работник, когото видяхме.

Третата постройка, която огледахме, бе отворена, така че не стана необходимо майката на Тори да прави магии, за да отключи вратата. Когато влязохме, аз си казах: „Това изглежда подходящо.“

Последните две бяха пълни с оборудване и метални цилиндри. Очевидно това помещение не се използваше и навсякъде се търкаляха щайги и кашони.

Влязохме навътре и аз забелязах наклонена на една страна купчина. До нея бяха струпани малки метални тръби, идеално средство за разбиване на черепи.

Отправих се натам с наведени очи, сякаш търсех скъсаната си риза.

— Мисля, че вече можем да спрем с целия този цирк, Клоуи — обади се майката на Тори.

Бавно се обърнах, за да имам време да изобразя удивление на лицето си.

— Тук няма никаква риза — продължи тя, — нито пък сборен пункт. Вероятно той съществува някъде в този комплекс, но не и на това място.

— Да опитаме в следващия.

Когато минавах покрай нея, тя ме улови за ръката.

— Всички сме наясно, че отново се опитваш да избягаш. Но Марсел се надява истинският сборен пункт да е някъде наблизо, а в момента ти оставяш следи, които ще примамят Дерек да се върне, щом реши, че сме си отишли.

Оставям следи ли? О, не. Защо не се сетих по-рано? Не бива да съм тук, за да не привлека вниманието на Дерек. Ако той подуши, че съм била близо до фабриката.

— А-аз… не се опитвам да избягам. Искам да помогна на Саймън. Трябва да намерим…

— Момчетата не ме интересуват. Интересуваш ме ти.

— Аз ли?

Тя ме стисна още по-здраво.

— Другите деца бяха в Лайл Хаус от месеци, държаха се прилично, работеха усърдно, за да се оправят. И изведнъж пристигаш ти и носиш куп проблеми. Само за седмица от дома избягаха четири деца. Ти си една малка подстрекателка, нали?

Аз послужих като катализатор, не бях подстрекателка. Но нямаше никаква полза да я поправям.

Тя продължи:

— Докато останалите приемаха лъжите ни и се молеха някой да ги спаси, ти започна да действаш. На дъщеря ми не й стиска дори да те последва.

„Аха, защото си сломила борбените й сили, нали така? Защото си я накарала да мисли, че трябва да се прави на идеалната пациентка, за да ти угоди?“

— Съдбата ни изигра лоша шега, Клоуи Сондърс. Набута те право при скъпата ти леля Лорън, която все се тормози и кърши ръце. Щяха да си паснат идеално с моята безгръбначна щерка. Но там, където съдбата ни прецаква, свободната воля оправя всичко. Мисля, че с теб можем да постигнем съгласие, което ще е от полза и за двете ни. — Тя пусна ръката ми. — Д-р Джил ме уверява, че си се свързала с духовете, участвали в първите експерименти на Лайл.

Не казах нищо, а продължих да гледам непоколебимо напред.

— Знам, че сте се изправили една срещу друга — продължаваше майката на Тори. — Нашата д-р Джил е истинска фанатичка, убедена съм, че си го забелязала. Обсебена е от тайните на Лайл. Амбицията е нещо здравословно. Но обсебването не е. — Тя ме изгледа. — И какво ти казаха тези духове?

— Нищо. Съвсем случайно ги събудих и те не пожелаха да си бъбрят с мен.

Тя се засмя.

— Предполагам. Но пък ти, на твоята възраст, да будиш мъртъвци…? — Очите и блестяха. — Удивително.

„Ясно, постъпих глупаво. Само потвърдих, че мога да призовавам мъртвите. Нека ми послужи за урок.“

— Ще можеш ли отново да се свържеш с тях? — попита тя.

— Бих могла да опитам.

— Находчива и логична. Тази комбинация ще те отведе далеч. Тогава ще направим следното. Ще кажа на д-р Давидоф, че сме открили мястото и то е тук. Ризата е изчезнала, вероятно момчетата са я прибрали. Но пък са оставили това.

Тя измъкна един лист от джоба си. Беше лист хартия, внимателно откъснат от скицника на Саймън. От едната страна имаше част от рисунка, очевидно излязла изпод неговата ръка. На обратната страна имаше надпис с печатни букви: КАФ. НА БЪФ. 2 СЛ.О.

— Среща в „Кафенето на Бъфалоу“ в два следобед — казах аз. — Но листът е твърде чистичък. Ще разберат, че не сме го намерили тук.

Взех го, приближих се до металните тръби, наведох се и прокарах листа по мръсния под. После спрях и без да се изправям, вдигнах поглед към нея.

— Ами инсулина?

— Сигурна съм, че момчетата вече са намерили инсулин.

— Не може ли да го оставим тук в случай на нужда?

Тя се колебаеше. Не й се щеше да си прави труда, но пък ако така спечели доверието ми…

— После ще взема ампулите от Лорън и ще ги донеса — каза. — А сега трябва да докладваме за находката си.

Тя се обърна, за да си тръгне, аз стиснах една метална тръба в ръка, скочих и я стоварих в тила й. Тя се извъртя, пръстите и се свиха. Отстъпих назад и се блъснах в купа кашони, тръбата излетя от ръцете ми и издрънча на пода. Протегнах се да я взема, ала г-жа Енрайт се оказа побърза, грабна я и замахна към мен.

Отвори уста, но преди да каже и дума, над главата ми профуча кашон. Тя отстъпи встрани, за да го избегне. Зад нея стоеше Лиз.

Хвърлих се към купчината тръби, ала госпожа Енрайт ми направи още една магия. Почвата изчезна изпод краката ми, разперените ми ръце се удариха в пода и болка прониза ранената ми ръка. Огледах се и зад струпаните кашони ми се мярна нощницата на Лиз.

— Това е Елизабет Дилейни, предполагам — госпожа Енрайт отстъпи назад и се опря в стената, очите и зашариха наляво-надясно и тя се приготви за следващия летящ предмет. — Изглежда, че едва след като умря, разви способностите си. Защо ли това не стана по-рано? Каква загуба!

Лиз замръзна в камарата кашони, поразена от факта, че смъртта й е потвърдена и от госпожа Енрайт. После изправи гръб, присви очи и ги насочи към купчината метални кутии.

— Дори и мъртва, ти можеш да си полезна, Елизабет — заяви госпожа Енрайт. — Полтъргайстите не са често срещано явление и това ще помогне на д-р Давидоф да преодолее разочарованието си от загубата на скъпите Саймън и Дерек.

Металните кутии се заклатиха и политнаха към пода, докато тя се напрягаше, а жилите и изскочиха от неимоверното усилие. Аз неистово махах към нея, за да я накарам да съсредоточи силата си върху най-горната. Тя кимна с глава и я бутна, ала госпожа Енрайт просто отстъпи встрани.

— Достатъчно, Елизабет — спокойно изрече тя, когато кутиите изтрополиха зад гърба й.

Лиз грабна някаква дъска и я запрати срещу нея.

— Казах, достатъчно.

Тя ми направи още една магия, този път изпрати срещу ми токов удар, който ме запокити на пода задъхана и трепереща. Лиз коленичи над мен.

Прошепнах й, че съм добре и се надигнах до седнало положение. Цялото ми тяло пулсираше.

Госпожа Енрайт се огледа, ала нямаше как да я види, ако Лиз не задвижеше нещо.

— Не мога да те нараня, Елизабет, но мога да нараня Клоуи. Дори една клечица да политне във въздуха, ще я поразя с електричество. Ясно ли ти е?

Изправих се на крака и се втурнах към вратата. Но само след две крачки замръзнах. Буквално.

— Нарича се „сковаваща магия“ — обясни госпожа Енрайт. — Много е ефикасна. А сега, Елизабет, ще трябва да се държиш прилично, докато ние с Клоуи…

Магията се развали. Залитнах и се извих, за да запазя равновесие, и като погледнах към нея, видях, че тя бе замръзнала. От сенките излезе тъмна фигура.

— Сковаваща магия, а? — Към нас идваше Тори. — Така ли я наричаш, мамо? Права си. Много е ефикасна.

Тя вървеше към неподвижната фигура на майка си.

— Значи аз съм едно разочарование, така ли? Клоуи е момичето, което би желала за своя дъщеря? Знаеш ли, това щеше много да ме нарани… ако бях сигурна, че наистина я познаваш. Или че познаваш мен. — Тя се приближи още повече. — А пазаруването, мамо? Заключена съм в килия, животът ми се разпада, а ти наистина повярва, че искам да отида на пазар? Ти ме познаваш точно толкова, колкото и тя — и тя махна с ръка към мен. — Ти…

Тори залитна назад и отвори уста, когато майка и се освободи и й направи магия.

— Имаш още много да се учиш, Виктория, за да успееш да ме нараниш.

Тори срещна погледа на майка си.

— Нима си мислиш, че съм тук, за да ти отмъстя? Това, което направих, се нарича бягство.

— Бягство ли? Ще избягаш и ще заживееш на улицата? Принцесата на татко ще спи по пейките?

Огън припламна в очите на Тори, но тя отвърна спокойно:

— Ще се оправя.

— Как? Имаш ли пари? А кредитна карта?

— Как бих могла да имам, когато ме държеше под ключ?

— Обзалагам се, че Клоуи има. Убедена съм, че тя никога не е излизала от стаята си без пари или карта. За всеки случай.

И двете ме погледнаха. Аз не казах и дума, но лицето ми трябва да ме е издало. Госпожа Енрайт се засмя.

— О, ще намеря пари, мамо — каза Тори. — Ще ги взема от теб.

Тя отпусна ръцете си надолу и аз, и майка й бяхме разтърсени от силна вълна, която ни блъсна в гърдите. Тори размаха ръце над главата си.

Изскочиха искри, те бяха подхванати от порива на вятъра и се завихриха заедно с мръсотията и прахоляка от пода. Стиснах очи и покрих носа и устата си с ръка.

— Това ли наричаш силна магия, Тори? — провикна се през воя на вятъра майка и. — Това е една най-обикновена сръдня. Въобще не си се променила. Ето и сега, викаш природните сили да вият и тропат вместо теб.

— Нима мислиш, че само това мога? Само гледай.

Тори замръзна на място, омагьосана от майка си. Вятърът утихна. Прахът и искрите запърпориха по пода.

— Гледам — каза госпожа Енрайт. — Но онова, което виждам, е едно недоносче с нова лъскава кола, което обикаля безсмислено наоколо, без да го е грижа, че някой ще бъде наранен. Егоистична и прибързана, каквато си била винаги досега.

В очите на Тори проблеснаха сълзи. Майка й тръгна към нея, а аз отстъпих назад към купчината метални тръби.

— Е, Виктория, ако си приключила с изблиците си, ще повикам Лорън да дойде да те вземе, и да се надяваме, че този път няма да те изпусне.

Лиз се приближаваше към госпожа Енрайт, а погледът й бе вторачен в друга купчина кашони. Поклатих глава. Ъгълът бе лош и тя щеше да ги види, когато започнеха да падат. Наведох се и вдигнах една метална тръба.

— Лорън Фелоус няма да е единствената виновница за малкото ти приключение — продължаваше госпожа Енрайт. — Ти току-що си спечели още една седмица изолация — сама в стаята си, без уроци, без посетители, без музика. Ще разполагаш с много време, за да размишляваш.

Замахнах с тръбата. Тя се удари в тила й с противно храс. Тръбата излетя от ръцете ми. Госпожа Енрайт се извъртя и аз помислих, че не съм я ударила достатъчно силно. Скочих да взема тръбата, която се бе търколила встрани.

И тогава тя се свлече.

Заклинанието престана да действа, Тори се втурна към майка си и коленичи до нея. Аз сторих същото и проверих пулса й.

— Мисля, че нищо й няма — казах.

Тори остана коленичила до нея.

Докоснах я по ръката.

— Ако ще тръгваме, трябва да…

Тя ме отблъсна. Скочих на крака, готова да си тръгна. После разбрах какво правеше тя — претърсваше джобовете на майка си.

— Нищо — просъска през зъби тя. — Не носи дори кредитната си карта.

— Аз имам пари. Хайде.

Тя хвърли последен поглед към майка си и ме последва.

Двете с Тори се мушнахме под чергилото на едно ремарке. То беше без шофьорска кабина, така че нямаше опасност скривалището ни да отпраши нанякъде. Казах си, че това е идеалното място за криене. Тори не се съгласи с мен.

— Седим тук като на гюме — просъска тя и коленичи. — Само да дръпнат чергилото и ще ни видят.

— Ако дойдат по-наблизо, ще си плюем на петите.

— А как ще разберем, че са наблизо? Нищичко не виждам.

— Лиз наблюдава вместо нас. — Преместих краката си в по-удобна позиция. — Колкото до Лиз…

— Тя е мъртва — гласът й стържеше като с пила. — Чух какво каза майка ми. Тя е убила Лиз, нали? Тя и онези хора.

— А-аз ще ти обясня по-късно. Трябва да пазим тишина. Някой ще ни чуе.

— Наоколо няма никой, не знаеш ли? Защото Лиз — моята приятелка Лиз — е дух и ни пази. Очевидно тя ти е помагала, Бог знае откога, а ти дори не си направи труда да ми съобщиш за смъртта й, да ми кажеш, че са я убили.

— Казах на Рей.

— Че как не? Рейчъл. Как ти се струва това? — Тори срещна погледа ми. — Ако искате да знаете кой ви предаде, погледнете натам.

— Рей ли? Не. Тя никога не би…

— Е, все някой го е сторил. Ако не сме двете с теб, ако не са и момчетата, кой е тогава?

— Трябва да пазим тишина. Звукът се разпространява на вълни във въздуха.

— Нима? Леле-мале! Сега пък ще ми даваш и уроци по физика. Дерек ли те научи?

— Тори?

— Какво?

— Млъкни.

Тя млъкна за около пет секунди, после захвана:

— Не трябваше ли Лиз да дойде досега? Откъде знаеш, че още е навън?

— Тя идва и си отива. Затова се нуждаех от суичъра й, за да…

Лиз се шмугна под чергилото и увисна над главите ни.

— Кажи й да млъкне!

— Вече й казах — прошепнах аз. — Няколко пъти.

— Чули са ви и идват насам. Леля ти и един мъж с пушка.

Съобщих новината шепнешком на Тори.

— Какво? Тогава защо още сме тук? — и тя се стрелна на една страна.

Сграбчих я за ръката.

— Хей! — възкликна тя толкова високо, че Лиз трепна.

— От коя страна идват? — попитах Лиз.

Тя посочи наляво. Изпълзях надясно и повдигнах брезента.

Лиз побърза да излезе навън.

— Вече не ги виждам.

Примижах срещу слънцето. На пет-шест метра от нас имаше някаква постройка, но не виждах входа и. Надвесих се, за да огледам по-добре.

Вляво от мен се издигаше купчина ръждясали варели. Бихме могли да се скрием между.

— Клоуи! — изписка Лиз. — Той е точно…

Трополенето по ремаркето прекъсна думите й.

— Покрийте се! — викна Лиз. — Покрийте се!

— Какво става? — прошепна Тори. — Хайде!

Опитах се да се покрия, но Тори ме блъсна, аз излетях и се пльоснах по корем, забила лице в прахоляка.

— Е, така е по-лесно — обади се един глас.

Изтърколих се по гръб. На ремаркето стоеше Майк — човекът, стрелял по нас в съботната нощ.

— Лорън? — каза той. — По-добре ми подай пушката. Аз ще се оправя с това.

Без да ме изпуска от очи, той скочи на земята. Протегна ръка, когато леля Лорън се появи иззад ремаркето с пушка в ръце.

— Съжалявам, Клоуи — обърна се към мен тя.

Насочи пушката и се прицели.

— Н-недей. Аз-аз няма да се съпротивлявам. Аз…

Тя изви пушката настрана и стреля в Майк. Стреличката се заби в ръката му. Той се вторачи в нея. После коленете му се огънаха.

Леля Лорън изтича към мен и ми помогна да стана.

— Тори, махай се оттук. Когато ви чухме, той съобщи по радиото на останалите.

Пристъпих назад, без да отделям поглед от леля Лорън и махнах с ръка на Тори да е готова за бягство. Леля Лорън ме сграбчи за ръката; но аз се дръпнах, тя отслаби хватката си и отстъпи назад.

— Защо, мислиш, го прострелях? — попита тя. — Защо пуснах толкова лесно Тори да избяга от мен? Опитвам се да помогна. Ще намерим момчетата, после ще открием и Кит — бащата на Саймън.

В ушите ми се чу странен звън. Мисля, че беше сърцето ми, което пееше от радост. Леля Лорън бе осъзнала, че греши. Тя още ме обичаше. Щеше да уреди всичко, да реши проблемите ми, както винаги досега, и да постави нещата по местата им.

Нима можех да си представя нещо по-хубаво?

Не, затова направих още една крачка назад, като прикривах ръката с тялото си и скришом махах на Тори да е готова. Твърде често ме бяха мамили, за да си падна по приказно щастливия край, който ми предлагаше.

— Клоуи, моля те — леля Лорън ми подаваше кутията със спринцовката и инсулина. Щом се пресегнах да ги взема, тя стисна ръката ми. — Сгреших, Клоуи. Направих голяма грешка. Но ще я поправя. — Тя ми подаде кутията. — Тръгни натам — и тя посочи към фабриката. — Движи се плътно до стената. Трябва да го скрия под ремаркето.

Леля Лорън ни настигна, заобиколихме складовете и тръгнахме към главния вход. Тя се кълнеше, че отпред не пази никой от групата „Едисън“. Нямаше да рискуват и да се приближат твърде много до фабриката, макар че навън пред входа не се виждаха никакви работници.

Ами ако ме лъжеше и ни вкарваше в капан? Надявах се заклинанията на Тори да ни помогнат да се освободим.

Като стигнахме отсрещния край на двора, ние се спряхме зад склада, за да си поемем дъх.

— Е, момичета — каза леля Лорън. — Отсреща има портал — оттам доставят суровите материали. Затворен е, но съм убедена, че и двете ще можете да се промушите. Завивате надясно, отминавате две пресечки и тръгвате по улицата. В дъното ще видите супермаркет.

Кимнах с глава.

— Знам къде е.

— Добре. Минавате отзад и чакате. Там ще се срещнем.

Тори си плю на петите, но аз останах с поглед, впит в леля Лорън.

— Клоуи?

— Тори не ни е издала, нали?

— Не. А сега…

— Била е Рей, нали?

Леля Лорън не каза нищо, но аз видях отговора в очите и.

— Сгреших, като мислех, че тя постъпва правилно, Клоуи.

Бавно се заобръщах. Тя хвана ръката ми и мушна в нея прегънат надве плик.

— Тук е обяснението, има и малко пари.

Когато отказах да го взема, тя се наведе и го напъха в задния ми джоб.

— Ако решиш да продължиш да бягаш, няма да те коря. Но те моля да ми дадеш още една възможност. Последна.

Кимнах с глава. Тя ме придърпа към себе си и ме прегърна, целуна ме по бузата и ме пусна да си ходя. Тори вече бе завила зад ъгъла на сградата и бе изчезнала от погледа ми, когато Лиз изпищя зад мен.

— Клоуи!

Извърнах се толкова бързо, че загубих равновесие. Леля Лорън ми махаше с ръка да продължавам напред, ала аз виждах само фигурата зад нея. Майката на Тори.

Извиках, за да я предупредя, ала госпожа Енрайт вече протягаше ръка. От пръстите й излетя светкавица. Тя порази леля Лорън с ужасно пращене и я събори на земята. От устата й бликна кръв и обагри бетона под главата й.

Втурнах се към леля Лорън. Бях направила едва няколко стъпки, когато майката на Тори ми направи заклинание и аз замръзнах неподвижно на мястото си. Стори ми се, че тя каза нещо, ала не чух какво. Докато се взирах надолу в простряната на земята леля Лорън, в ушите ми звучаха собствените ми безмълвни писъци. Най-сетне гласът на госпожа Енрайт достигна до съзнанието ми.

— Сигурно трябва да попитам къде изчезна скъпата ми щерка.

— Ето ме — обади се глас зад мен.

Госпожа Енрайт вдигна глава. Свъси вежди. Отвори уста. И тогава изхвърча назад, застигната от заклинанието на Тори. Аз се раздвижих. Скочих към леля Лорън, ала Тори ме сграбчи за ръката.

— Трябва да тръгваме — каза тя.

— Не. Аз…

Госпожа Енрайт дойде на себе си, разпери ръце и изпрати заклинание. Тори ме изблъска от пътя му и то се удари в стената, като остави черна дупка в нея.

— Можеш да се пребориш с нея — окуражих я аз. — Спри я, преди да е взела пушката.

— Не мога.

Тори се отпусна на ръката ми. Аз я дръпнах. Тя измърмори едно „Хубаво“, пусна ме, а после си плю на петите и изчезна зад ъгъла. Майка й отново вдигна ръце. И тогава прозвуча глас, който отвлече вниманието й:

— Тук са!

Хвърлих последен поглед към леля Лорън и хукнах да бягам.

Вече нямаше как да стигнем до портала. Скоро разбрах защо леля Лорън ни пусна напред — за да ни пази гърбовете, тъй като всеки работник, който влиза в задния двор, може да ни види, а ние не можехме да си позволим лукса да вдигнат тревога.

Надникнахме иззад ъгъла на съседната сграда, видяхме откритото пространство, дочухме приближаващите се гласове и осъзнахме, че няма да успеем.

— Ами сега? — попита Тори.

Не й отговорих.

— Хайде! — прошепна тя. — Имаш ли план?

Искаше ми се да я сграбча, да я разтърся и да й кажа, че нямам никакъв план. Нямах време дори да си помисля за план. Леля ми можеше и да е мъртва. Мъртва. Това бе единствената мисъл в главата ми.

— Клоуи! — шептеше тя. — Побързай! Какво ще правим?

Исках да й кажа да ме остави на мира. Сама да си измисли план. Но зърнах очите й. Страхът в тях бързо преминаваше в паника и думите ми така и останаха неизречени.

Тя току-що бе научила, че Лиз е мъртва. Видя как майка й по всяка вероятност бе убила леля Лорън. Нито аз, нито тя бяхме в състояние да мислим, но една от нас трябваше да го направи.

— Леля ти спомена, че групата „Едисън“ няма да посмее да приближи главния вход — каза тя. — Ако се затичаме.

— Ще направят изключение. Или ще ни пресрещнат по някакъв начин. Но… — озърнах се. Погледът ми се спря върху най-голямата сграда в двора. — Фабриката.

— Какво?

— Не се отдалечавай от мен.

Знаех, че има два входа — авариен изход, през който бяхме избягали в събота вечер, и главен вход, през който се бе вмъкнал Дерек. Най-близо бе главният вход. Докато вървяхме натам, шепнешком се обърнах към Лиз и я помолих да избърза напред, за да огледа пътя. Ако види някого, да ни свирне с уста.

Вратата се намираше в една ниша. Втурнах се вътре и се залепих за стената, а Лиз влезе през вратата, без да я отваря. Върна се само след секунда.

— Отпред има пазач — информира ни тя. — Ще отвлека вниманието му. Открехни лекичко вратата и чакайте да ви свирна. Нали знаеш къде да се скриете?

Кимнах с глава. Когато бяхме тук в събота, Дерек ни накара да отворим всички врати, за да търсим изход и аз си спомних, че вътре имаше складово помещение, което бе идеално за скривалище.

После Лиз ни свирна, че пътят е чист и аз открехнах вратата. Тори нетърпеливо пристъпваше от крак на крак зад мен, макар че я бях помолила да гледа внимателно да не би някой да дойде.

Вътре Лиз стоеше до една затворена врата на пет-шест метра от нас. Пазачът бе застанал до нея и се взираше в топката на бравата, която бавно се извърташе ту на едната, ту на другата страна.

Ние се промъкнахме зад гърба му. Чувах далечния грохот на машините и смеха и гласовете на работниците. Но в секцията, в която бяхме ние, бе тихо.

Лесно стигнахме до страничния коридор, докато пазачът се чудеше и маеше на тайнствените движения на бравата.

Лиз се втурна след нас.

— Сега накъде?

Посочих към съседния коридор. Тя бързо изтича напред, зави зад ъгъла и ни свирна, че пътят е чист. Късметът не ни изневери и ние се добрахме до безопасното складовото помещение. Когато вратата се затвори, в празния коридор проехтя гласът на пазача.

— Хей, Пийт, ела! Трябва да видиш нещо. Бравата се движеше сама. Казвам ти, откакто Дан заби нос в гатера, тук сноват призраци.

Той беше прав. В събота вечер бях видяла как призракът на един мъж скочи в този гатер. После бе излязъл и бе повторил действието си. Това някакво покаяние ли беше? Леля Лорън бе сторила много злини, може би дори бе извършила убийство. Ако е мъртва, дали ще отиде в ада? Дали тя…?

Преглътнах тежко.

— Ами сега? — прошепна Тори.

Огледах се. Помещението имаше размера на класна стая и бе пълно с кашони.

— Огледай отзад — казах аз. — Има доста прах, което означава, че не влизат тук много често. Ще се скрием.

Лиз дотърча до нас.

— Идват!

— Ка…?

— Доктор Давидоф и Сю. Тя те е видяла до вратата.

Благодарение на Тори, която бе толкова добра охрана.

— Вътре ли са? — попитах.

— Още не.

— За кого питаш? — поинтересува се Тори, щом Лиз отлетя. — Какво става? Какво ти каза тя?

Аз й обясних, после открехнах леко вратата.

— Какво правиш? — дръпна ме тя за ръкава. — Полудя ли? Затвори я веднага!