Кели Армстронг
Пробуждането (6)

6

За вечеря имахме спагети с кюфтенца. Любимото ястие на Рей. Аз не можех да ям и само посръбвах от чашата си с кока-кола, ала Рей не забелязваше липсата ми на апетит. Приличаше на хлапе в първия ден след завръщането си от лагера, което има толкова много за разказване, че от бързане думите се сливат в една и излизат като безспирен поток от устата му.

Бе имала упражнения, лекция по демонология и дълга беседа с д-р Давидоф, който й бе разказал за майка й и за надеждите им да се свържат с нея. А докато тя говореше, аз си мислех: „Ние сме генетично модифицирани. Ние сме франкенщайнови уроди — неуспешни франкенщайнови чудовища. И аз нямам представа как да ти го съобщя.“

— Днес видях Брейди — изломотих най-после.

Рей замръзна на място с вдигната във въздуха вилица, от която висяха краищата на спагетите.

— Брейди ли? Сериозно? Той е тук? Боже мой! Страхотно. — Усмивка грейна на лицето й. — Знаеш ли кои ще са първите му думи? „Нали ти казах.“ Непрекъснато повтаряше, че с него всичко си е наред и ще се случи нещо странно.

— Той е мъртъв, Рей. Свързах се с неговия дух.

Тя премига. Бавно затвори и отвори очи, а после сякаш всеки мускул на лицето и се парализира и то застина като маска, погледът и стана пуст, безизразен.

— С-съжалявам. Не исках да го изстрелям така изведнъж, като…

— Защо ти е да изричаш такава — тя сякаш предъвкваше всяка дума и търсеше най-подходящата за случая, после отсече — злонамерена лъжа.

— Лъжа? Не! Никога не бих…

— Защо го правиш, Клоуи?

— Защото сме в опасност. Били сме генетично модифицирани, ала неуспешно. Групата „Едисън“ са убили Лиз и Брейди и…

— И е само въпрос на време да убият всички ни. Ха-ха-ха! Наистина гледаш твърде много филми. А пък момчетата са ти промили мозъка с техните глупави конспиративни теории.

— Конспиративна теория ли?

— Всичките им твърдения относно Лайл Хаус и злите хора, за които е работил бащата на Саймън. Така са ти промили мозъка, че си превърнала хората от групата „Едисън“ в отрицателни герои. Така че не ми ги разправяй тези за Лиз и Брейди!

Гласът ми прозвуча толкова студено, колкото и нейният.

— Не ми вярваш? Добре. Ще призова Лиз и ти ще й зададеш такъв въпрос, на който единствено тя може да отговори и никой друг.

— Не си прави труда.

Изправих се на крака.

— Не, говоря сериозно. Настоявам. Ще ти отнеме не повече от миг.

Щом затворих очи, столът й изскърца. Пръстите й се впиха в ръката ми. Погледнах и видях лицето й на сантиметри от моето.

— Не си играй игрички, Клоуи.

Убедена съм, че си в състояние да ме накараш да повярвам, че Лиз е тук.

Надникнах в очите й и долових в тях страх. Рей нямаше да ме остави да повикам Лиз, защото не искаше да разбере истината.

— Нека да… — захванах аз.

— Не.

Тя стисна ръката ми още по-силно, пръстите й ме пареха. Ахнах и се дръпнах назад. Тя бързо ме пусна, по лицето й премина сянка. Започна да се извинява, после млъкна, прекоси стаята, повика придружител и каза, че сме свършили с вечерята.

Радвах се, че се върнах в килията си. Трябваше да помисля как да убедя Рей, че трябва да избягаме и… как да постъпя, ако не успея.

Трябваше да изляза. Бях сигурна, че въпросителните до името на Дерек означаваха, че още не са решили какво да правят с него. Същите знаци стояха и до моето име.

Незабавно трябваше да измисля план за бягство. Ала в мига, в който се излегнах на леглото и се замислих, разбрах, че кока-колата, която изпих на вечеря, не е била чиста. В нея е имало приспивателно.

Потънах в сън без сънища и се събудих едва когато някой ме докосна по рамото. Отворих очи и видях Сю — сивокосата жена, която ни беше преследвала в двора на фабриката. Стоеше и ми се усмихваше като грижовна медицинска сестра.

Стомахът ми се сви и аз извърнах поглед встрани.

— Време е да ставаш, мила — каза тя. — Днес д-р Давидоф те остави да си поспиш, но следобедът ти е пълен с часове, които, знам, не искаш да пропуснеш.

— Следобедът ли? — седнах в леглото аз. — Колко е часът?

— Наближава единайсет и половина. Рейчъл и Виктория тъкмо свършват със сутрешните уроци, така че ще се срещнете в трапезарията за обяд.

За обяд имахме вегетариански сандвичи, салата и бутилирана вода. Очевидно Тори бе избрала менюто. Рей ме поздрави вежливо и млъкна. Но поне от време на време обръщаше поглед към мен, което не можех да кажа за Тори.

Привършвахме, когато в трапезарията влезе д-р Давидоф.

— Извинете ме, че прекъсвам обяда ви, момичета — каза той, — но се налага да говоря с Клоуи.

Станах от мястото си.

— Разбира се. Къде.

— И тук може.

Без да бърза той се настани на един стол. По гърба ми се стичаха капки пот като на малко дете, което са изправили пред класа.

— Благодарим ти за помощта при търсенето на Саймън, Клоуи. Както знаете, момичета, много се тревожим.

— Разбира се — отвърна Рей. — Той се нуждае от лекарството. Ако имах и най-малка представа къде можете да го откриете, щях да ви кажа.

Тя млъкна и ме погледна. Тори също ме погледна и аз разбрах защо докторът разговаря с мен пред тях двете.

— Направих списък на вероятните места — бързо изрекох. — Само това знам.

— Не бяха там, Клоуи — заяви д-р Давидоф. — Ето защо преразгледахме предложението ти. Днес следобед ще те вземем с нас.

Край. Порой клишета с грохот се заблъскаха в главата ми. Първо: никога не гледай зъбите на харизан кон. Второ: ако звучи твърде хубаво, за да е истина, вероятно е така. През последните няколко дни толкова често ме бяха лъгали и мамили, че аз не просто се съмнявах в здравословното състояние на този кон, а и най-щателно го преглеждах.

— Искате да дойда с вас?

— Да, и ако имаме късмет, момчетата ще те видят и ще се покажат. Съществува обаче един проблем.

О, сигурна бях, че при подобен сценарий ще срещнем доста проблеми.

— Местата, които си ни описала, ни съмняват — рече той. — Момчетата са умни, пък и баща им ги е научил. Биха избрали или някое усамотено място, или такова, което е изключително оживено, а местата, които си ни дала, не отговарят нито на едното, нито на другото. Струва ни се, че си пропуснала да включиш в списъка едно много важно място. — Той млъкна и се вторачи в лицето ми. — Но ако такова място не съществува, няма да има смисъл да те водим с нас.

И отново — край. Време е за развръзката. Д-р Давидоф знаеше защо искам да отида с тях и бе решил да се включи в играта ми. Дали да не рискувам и да продължа?

— Хайде, Клоуи — прошепна Рей.

— Не мисли, че като не си отваряш устата, ги защитаваш — обади се и Тори. — Саймън е болен, Клоуи. Ако умре, надявам се да те преследва до…

— Достатъчно, Тори — спря я д-р Давидоф.

— Аз… може да ми хрумне още нещо — казах.

Господи, най-добре ще е да ми хрумне някаква друга идея. Но с моята забавена мисъл ще ми е нужно доста време, за да измисля нещо наистина хитро, а аз нямах толкова време. Затова със запъване заразказвах някаква несвързана история за това как двамата с Дерек сме тичали през двора на фабриката, за да намерим къде да се скрием. Може би тъкмо това място бе избрал той за сборен пункт. Само че тогава беше тъмно, а ние влизахме в толкова много сгради, че не съм съвсем сигурна в коя точно сме се крили, макар че, ако я видя, ще я разпозная.

Д-р Давидоф се усмихна и аз очаквах нещо повече от тази усмивка, ала той каза само:

— В такъв случай би било добре да дойдеш с нас, нали?

— И аз — обади се Тори. — След като дойдохме тук, почти не съм излизала от стаята си, а не съм била навън, откакто Клоуи пристигна в Лайл Хаус. И аз искам да дойда.

— Това да не ти е излет в полето? — измърмори Рей.

— Засега нямаме нужда от помощта ти — отвърна д-р Давидоф.

— Мислите, че искам да ви помогна? Е, ще се оглеждам и за Саймън. Но всъщност трябва да напазарувам.

— Да напазаруваш ли? — д-р Давидоф се вторачи в нея, сякаш не я бе чул добре.

Всички я загледахме.

— Знаете ли откога не съм си купувала нещо ново? Пролет е, а дрехите ми са от миналата година.

— Каква трагедия! Няма ли да се оплачеш в Комитета за човешки права? — Рей гледаше към Тори. — Ще оживееш някак си. Сигурна съм, че дрехите още ти стават.

— Което не може да се каже за твоя гардероб. Имаш ли още нещо, което да навлечеш, Рейчъл? Защото досега сме те виждали само с два тоалета.

Рей вдигна ръка и разпери пръсти към Тори.

— Харесваш ли изгарянията от трета степен, а, кралице Виктория? Досега си имала само изгаряния от първа.

— Момичета, престанете. Виктория.

— А когато майка ми ме затвори в Лайл Хаус, двете се споразумяхме. Ако спазвам добро подобрение, тя ще ми купи нов лаптоп. Най-добрия, който се продава на пазара.

— И защо? — попита Рей. — За да пращаш по-бързо съобщения на приятелчетата си?

— Не. За да разработя софтуерния си проект, с който ще кандидатствам в Технологичния институт.

Рей се засмя и Тори и хвърли гневен поглед. Говореше съвсем сериозно. Тори, компютърен гений? Помъчих се да си го представя, но дори моето въображение не беше толкова развинтено.

Тори се обърна към д-р Давидоф:

— Очевидно състоянието ми не може да се подобри и майка ми го е знаела, когато ми обеща. Така че, тя ми дължи този лаптоп.

Д-р Давидоф се намръщи, сякаш се опитваше да следва логиката на мисълта и. После поклати глава.

— Добре, Виктория. Ще наредя да…

— Знам какво ми е нужно и сама ще си го избера.

Д-р Давидоф стана.

— Както желаеш. Утре ще…

— Днес. Искам и нов гардероб за пролетта.

— Добре. Ще помоля някого да те заведе…

— Нима си мислите, че ще позволя на някоя четирийсетгодишна мърла да ми избира дрехите? Ще изляза днес, така че и Клоуи да ми даде второ мнение.

— Искаш Клоуи да ти помогне да си избереш нови дрехи? — удиви се Рей.

— Е, със сигурност не желая да го направиш ти, повлекано. Клоуи може и да е загубенячка, но поне е загубенячка с пари и са я понаучили как да се облича елегантно.

— Не, Виктория — намеси се д-р Давидоф. — Няма да…

Тя се приближи до него, вдигна се на пръсти и му прошепна нещо в ухото. По лицето му премина сянка — той се изненада и едновременно с това се ужаси.

— Ясно — отвърна. — Да, сега, като си помисля, вероятно трябва и ти да дойдеш, за да ни помогнеш да намерим момчетата.

— И аз мисля така.

Тя отплава обратно към стола си. Шантаж? Преди две седмици бих се ужасила. Но днес това ме впечатли.

Моментът сякаш беше взет от класическото кино. Нашият герой, уловен в капана на джунглата, измисля какво ли не, докато най-сетне излезе на свобода… и разбира, че е на километри разстояние от цивилизацията и няма представа как ще стигне до дома си. По същия начин и аз се мъчех да развия сюжетната линия на моя разказ, в който щях да „помогна“ да намерят Саймън и Дерек, без да имам ни най-малка представа как бих могла да се възползвам от възможността.

А и д-р Давидоф не ми даде време да измисля следващия си ход. Той повика Сю и каза на останалите да ни чакат пред парадния вход. Помолих да вляза за малко в стаята си, за да си взема по — топла дреха, ала той заяви, че ще ми я донесат. Добре, че се сетих да им обясня коя точно дреха да вземат — зеления суичър на Лиз.

Докато двете с Тори чакахме отпред заедно със Сю, почувствах познатите вече тръпки да пробягват по гърба ми.

„Тръгваш, без да се сбогуваш?“, прошепна полудемонът в ухото ми. — „И ме оставяш в този капан, макар че направих толкова много за теб?“

В гласа и нямаше заплаха, тя само ме дразнеше.

— Извинявай — автоматично изрекох аз.

„Извинение? Боже, боже, какво вежливо дете. Няма нужда да ми се извиняваш. И без друго не очаквах да ме освободиш точно сега. Щом си готова, ще се върнеш, и когато се върнеш, аз ще те чакам.“

— Момичета? — д-р Давидоф се приближи до нас. — Колата е тук.

Последвахме го навън и познатият топъл полъх разроши косата ми.

„Довиждане, дете. Много да внимавате — ти и малката ти групичка от магьосници и чудовища. Бъдете нащрек и дръжте в готовност безценните си способности. Не искам апокалипсисът да започне без мен.“