Кели Армстронг
Пробуждането (5)

5

По-късно същия следобед д-р Давидоф отново почука на вратата ми. Очевидно беше станало време за урок по история. Той ме отведе в кабинета си и задейства кода, за да отвори малък като килер склад, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги.

— Всъщност това не са всичките справочници, с които разполагаме. Останалите са в библиотеката, която скоро сама ще видиш. Но това тук — и той посочи с ръка килера — са книгите, които всяка обществена библиотека би нарекла „специалната ни колекция“, съставена от най-редките и най-ценни екземпляри.

Той измъкна от полицата червено томче в кожена подвързия. На корицата със сребърни букви бе написано: „Некромантия“.

— Ранна история на некромантите. Това е копие от осемнайсети век. Известни са само три екземпляра от тази история и единият от тях е пред теб.

Той ми го подаде церемониално, сякаш ми връчваше бисер от кралската корона. Не исках да показвам заинтересуваността си, ала щом усетих протритата кожена подвързия между пръстите си и долових миризмата на отдавна отминало време, ме прониза вълнуваща тръпка. Почувствах се като всеки измислен герой, израснал сред унижения, на когото са дали вълшебната книга с думите: „Ето какъв си в действителност“.

Не можах да се въздържа и да не си падна по идеята, защото тази история бе програмирана в ума ми.

Д-р Давидоф отвори още една врата. Пред очите ми се разкри удивително уютна стая с кожени кресла, изобилна зеленина като в джунгла и оберлихт.

— Моето тайно скривалище — каза той. — Можеш да седнеш тук и да четеш книгата си, докато аз работя в кабинета.

Щом той излезе, огледах тясното прозорче на тавана, но дори да съумеех да се изкатеря на шест метра височина, за да го достигна, нямаше да мога да се провра през него. Така че се настаних в креслото с книга в ръка.

Тъкмо я бях отворила, когато той се върна.

— Клоуи? Налага се да изляза. Ти ще се оправиш ли?

Да ме остави сама в кабинета? Постарах се да не кимам твърде въодушевено.

— Ако ти трябва нещо, набери деветка — каза той. — Тази врата ще е заключена.

Естествено.

Почаках външната врата да хлопне.

Бях убедена, че е заключил моята врата, както бе обещал, но трябваше да проверя.

Рей би казала, че ключалката е като за богаташко момиче — направена да държи настрана единствено деца, които винаги са разполагали с лична баня и само от време на време нахлуват в стаята на сестра си, за да вземат назаем четката и за коса, докато тя е под душа.

На малката масичка бяха струпани подвързии за книги. Издърпах една, достатъчно корава за целта, и по примера на Рей я промуших в цепката на вратата, докато ключалката не изщрака.

Ето на, за първи път влизах някъде с взлом. Или по-скоро излизах.

Пристъпих в кабинета на д-р Давидоф. Търсех шкафче, преливащо от папки с резултати от изследването, но тук имаше само един компютър.

Поне беше „Мак“ — бях по-запозната с тях, отколкото с обикновените модели. Поразмърдах мишката и компютърът се задейства. Появи се прозорче с името на потребителя. Имаше само един — Давидоф. Щракнах върху него и тутакси блесна прозорчето за парола. Игнорирах го и кликнах на „Забравена парола“. Появи се: „Обичайното“. С други думи, неговата обичайна парола, така предположих. Това наистина ми помогна.

Напечатах думата „Давидоф“. После „Марсел“.

„Ох, нима си помисли, че ще е толкова просто?“

Опитах всички варианти около „Лайл Хаус“ и „Група Едисън“, а после написах нещо, което сметнах за вътрешно прозрение: думата „Агито“ по всевъзможни начини. След третия безуспешен опит компютърът отново ми подсказа с думата: „Обичайното“. Още няколко опита и той ме посъветва да вкарам главната парола. Страхотно. Ако знаех каква е.

Спомних си, че някъде бях чела: повечето хора държат паролата си близо до компютъра. Проверих под клавиатурата, под мишката, под монитора. Когато се мушнах под бюрото, чух шепот:

— Джасинда.

Подскочих тъй внезапно, че си ударих главата.

Последва звънък смях.

— По-внимателно, дете.

Беше полудемонът. Пак тя.

— „Джасинда“ е паролата, така ли? — попитах, докато излизах заднешком изпод бюрото. — Майката на Рей се е казвала така. Защо ще…? — и млъкнах.

— Питаш ме каква е връзката между д-р Давидоф, Рей и майка и?

Още една пикантна тайна. Ох, тези учени, толкова надути и високомерни! Преструват се, че са над човешките слабости. Глупости. Всички стават жертва на алчността, амбицията, горделивостта, сластта. Особено ми допада сластта. Доста е забавно.

Докато тя бърбореше, аз написах: „Джасинда“ на клавиатурата.

Прозорчето за паролата изчезна и компютърът на д-р Давидоф започна да зарежда данните.

Отворих прозореца „Намери“ и затърсих на моето име. Екранът започна да се пълни с резултати.

Опитах се да щракна върху заглавието „Генезис II субекти“, ала сгреших и вместо него отворих „Генезис II“, под който бяха наредени всички файлове със същото наименование.

Първият параграф приличаше на текст, изваден от медицинските списания на леля Лорън — резюме за протичането на някакъв експеримент. Зачетох се:

„Благословията да си надарен със свръхестествени способности е съпътствана от два сериозни недостатъка: опасни или неприятни странични ефекти и непрекъсната борба за асимилация в човешкото общество. Настоящото изследване е опит да се редуцират и дори да се елиминират тези недостатъци чрез генетична модификация.“

Генитична модификация ли? Косата ми настръхна.

„ДНК пробите на пет субекта, представляващи пет от главните видове, бяха модифицирани инвитро. Тази модификация имаше за цел да редуцира страничните ефекти на свръхестествените заложби. Очаквахме, че редуцирането им ще допринесе за асимилацията, но последваха и други тестове върху двайсет деца без оглед на тяхната наследственост. Останалите пет останаха в качеството си на контролна група и бяха отгледани като притежаващи свръхестествени способности. По време на интервенцията изследването претърпя известен недостиг на част от субектите (Приложение А), но по-късно възстановихме контакт с повечето от тях.“

Недостиг ли? Сигурно имат предвид изчезналите деца — като Рей, Саймън и Дерек. Нима искат да кажат, че има и други като нас, които те не са открили?

„При останалите субекти, наблюдавани по време на пубертета, се забеляза драстична редукция на страничните ефекти в девет от случаите (Приложение Б). Но при субектите, при които нямаше подобрение, самата генетична модификация показа сериозни и неочаквани странични ефекти (Приложение В).“

С треперещи ръце написах на клавиатурата „Приложение В“ и затърсих. Скоро документът се появи.

„Единият проблем, отбелязан при деветте успешни субекта, бе общата редукция на способностите, което може да е неизбежна последица от редукцията на негативните странични ефекти. Както установихме обаче, при неуспешните субекти се случи тъкмо обратното. Техните способности се засилиха, както и негативните странични ефекти, особено внезапните изблици на тези способности и, което е по-сериозно, тяхната неконтролируема природа, видимо основана на емоциите.“

Неконтролируеми способности. Основани на емоциите.

Спомних си как Тори плачеше, задето не може да се контролира и щом се ядоса, нещата просто се случват. Както става при Лиз. При Дерек. При Рей. И при мен ли?

Минах на другата страница. Тя описваше най-подробно начинът, по който се справят с тези „неуспешни“ субекти — въдворяват ги в домове за групово пребиваване, опитват се да третират способностите им с медикаменти и да ги убедят, че са психично болни. А когато не успяваха…

„Силата на свръхестествените им способности нараства по време на пубертета, което означава, че способностите на тези неуспешни субекти ще продължат да се увеличават. Оттук следва логичната хипотеза, че техните способности ще стават все по-опасни и неконтролируеми и ще застрашават живота на самите субекти, живота на невинните хора около тях и, което може би е най-важно, че те представляват огромен риск за цялата общност от индивиди със свръхестествени способности.

Предприехме този експеримент с надеждата да подобрим качеството на живот на хората със свръхестествени заложби. Ние не можем да застрашаваме света с нашите действия. Като съвестни учени, трябва да поемем отговорността за неуспехите си и да се справяме решително с тях, за да минимализираме вредите.

Решението не е взето единодушно, но всички се съгласиха с едно: ако предварителният процес на рехабилитация се окаже неуспешен, за наше най-дълбоко съжаление, съществуването на субекта ще трябва да се прекрати по най-бърз и хуманен начин.“

Най-долу имаше списък с имена. До всяко от тях бе отбелязан настоящият му статус.

Питър Ричи — рехабилитиран

Майла Ендрюс — рехабилитирана

Амбър Лонг — премахната

Брейди Хърш — премахнат

Елизабет Дилейни — премахната

Рейчъл Роджърс — в процес на рехабилитация

Виктория Енрайт — в процес на рехабилитация.

И накрая, най-долу, бяха вписани още две имена:

Дерек Суза — ???

Клоуи Сондърс — ???

Нямам представа колко време се взирах в списъка и в тези въпросителни, преди да чуя гласа му. Рязко се извъртях и телбодът падна на килима.

— Кафе — казваше д-р Давидоф току пред вратата. — Без кофеин и сметана.

Докато затварях компютъра, преценяващо огледах пространството между вратата към читалнята и празното място под бюрото. Мястото под бюрото беше по-близо, но така щях да попадна в капан. Във внезапен изблик на смелост аз се втурнах към вратата. Успях да стигна до нея, но не и да вляза в читалнята, точно когато вратата към коридора щракна и се отвори. Извъртях се и се притиснах към стената досами високия шкаф с книги. Бях скрита, но не напълно.

Протегнах ръка към дръжката на вратата. Ако я отворя достатъчно, за да мина през нея, той щеше да ме види.

„Отиди до бюрото“, замолих се аз. „Провери си пощата. Провери си гласовите съобщения. Моля те, моля те, моля те, не ме проверявай точно сега.“

По шума на стъпките му разбрах, че се е запътил право към мен. Залепих се до стената и затаих дъх. Появи се ръката му. После едното му коляно.

После.

Той се спря. Ръката и коляното му се обърнаха към бюрото. Той се наведе и вдигна телбода от пода.

Господи! Той знаеше. Трябваше да изляза от положението. Да измисля нещо и да се предам, преди да ме е хванал. Направих крачка напред. В тишината се чу тракане. От зъбите ми ли? Не, поставката за писалки върху бюрото му се тресеше, писалките и моливите потракваха.

Д-р Давидоф се вторачи в тях, наклони глава, сякаш се канеше да каже: „Нима това е мое дело?“ Хвана поставката. Тя спря да се тресе. Щом дръпна ръка от нея, мишката се плъзна по бюрото.

„Е“ — обади се глас в ухото ми. — „Тук ли ще стоиш?“

До себе си видях Лиз. Тя мушна пръст във вратата.

„Влизай!“

Уверих се, че д-р Давидоф е с гръб към мен и влязох.

„Заключи я!“ — прошепна Лиз.

Завъртях ключа. Писалките отново затракаха и заглушиха прищракването на ключалката.

Лиз влезе през стената и ми махна с ръка към креслото, сякаш отпъждаше коте. Едва бях седнала с книга в ръка, когато вратата се отвори.

Д-р Давидоф бавно огледа стаята. Проследих погледа му със свъсени вежди, сякаш се чудех какво търси. Насилих се да гледам през Лиз, която се бе курдисала на малката масичка.

— Д-р Давидоф?

Той не отговори, само се озърташе наоколо.

— Забравихте ли нещо? — попитах аз.

Той измърмори, че ще провери вечерята и излезе, като на прага се спря, за да огледа стаята за последен път.

— Благодаря ти — обърнах се аз към Лиз, щом д-р Давидоф отново заключи вратата. — Знам, че си ми бясна, задето ти казах, че си мъртва.

— Защото очевидно не съм мъртва, нали така? Ти ми заяви, че причината, поради която вече не мога да придвижвам предметите, се дължи на факта, че съм дух. — Тя се усмихна тайнствено, сви колене към гърдите си и ги прегърна с ръце. — Затова се потрудих здраво върху местенето на предмети. Ако се съсредоточа, мога да го направя. Което означава, че вероятно съм шаман.

По-рано се бях опитала да й обясня защо не съм и казала, че е дух. Казах й, че може да е шаман, защото Дерек ми бе обяснил, че шаманите могат да се проектират в астралното пространство и да се появяват без телата си.

— Те ме дрогираха — продължи тя. — Ето защо всичко ми е мътно в главата. Не мога да се събудя и духът ми витае наоколо.

Тя отново провеси крака и започна да описва осмици със стъпалата си във въздуха, като се любуваше на танца на жирафчетата върху чорапите си.

Сама не вярваше на думите си. Знаеше, че е мъртва. Ала не беше готова да се изправи срещу тази истина.

Колкото до способността си да премества предмети, д-р Давидоф бе казал, че това го могат един вид духове: телекинетичните полудемони. Когато Лиз се разбеснееше, предметите се нахвърляха върху човека, който я е вбесил. Сега, като дух, тя най-сетне се бе научила да контролира силата си.

Приживе Лиз си мислеше, че това е полтъргайст. Когато умря, тя самата се превърна в такъв. Просто все още не можеше да го приеме. И аз нямаше да я насилвам.