Кели Армстронг
Пробуждането (4)

4

Д-р Давидоф ме върна в стаята ми и аз си казах, че така е по-добре. Имах нужда да остана сама и да опитам отново да се свържа с Лиз — сега бях сигурна, че тя е тук.

Започнах бавно, като постепенно увеличавах напрежението, докато най-после чух глас — толкова тих, че би могъл да е шумът на вятъра в отдушника. Огледах се с надеждата да видя Лиз, облечена в нощницата си с Мини Маус на гърдите и чорапките с жирафчета на краката. Ала освен мен нямаше никой друг.

— Лиз?

Тихо, колебливо:

— Да?

— Извинявай — казах и станах на крака. — Знам, че ми се сърдиш, не беше правилно да крия истината от теб.

Тя не отговори.

— Ще разбера кой те уби. Обещавам.

Думите излетяха от устата ми леко, сякаш ги четях отнякъде, но се усетих да млъкна, преди да обещая да отмъстя за нея. Това бе едно от нещата, които изглеждат толкова добре на кино, но в истинския живот не можеш да не си помислиш: „Страхотно… и как точно ще го направиш?“ Лиз мълчеше и сякаш чакаше да кажа още нещо.

— Може ли да те видя? — попитах. — Моля те?

— Не мога… да се измъкна. Трябва да си по-настойчива.

Отново седнах на пода, увих ръцете си в дрехата й и се съсредоточих.

— По-силно — прошепна тя.

Стиснах очи и си представих как дърпам Лиз и я измъквам от нейния свят. Още един напън и.

Познатият звънък смях бързо ме изправи на крака. Топъл въздух лъхна кожата на ръката ми.

Дръпнах ръкава си надолу.

— Ти. Не виках теб.

— Няма нужда да го правиш, дете. Когато призоваваш някого, духовете са длъжни да се подчиняват. Ти повика приятелката си и ти отговориха сенките на хиляди мъртъвци, които си проправиха път към своите разложени черупки. — Дъхът и ме погъделичка по ухото. — Черупките, заровени в гробището на няколко километра от тук. Хиляда трупове, готови да се превърнат в хиляда зомбита. Огромна армия от мъртъвци, която само ти можеш да командваш.

— Но аз… не…

— Не, не си. Засега. Способностите ти ще узреят с времето. И тогава? — Смехът й изпълни пространството в стаята. — Скъпият ни д-р Лайл днес сигурно танцува в ада, а мъките му отстъпват пред възбудата от неговия триумф. Създателят на най-красивата, най-сладката ненавист, на която съм била свидетел.

— К-какво?

— Малко от това, малко от онова. Усуквам оттук, дръпвам оттам и ето. Погледни какво се получи.

Стисках силно очи, за да не попитам какво точно има предвид. Каквото и да бе онова нещо, не можех да й се доверя, не й вярвах повече, отколкото на д-р Давидоф и групата „Едисън“.

— Какво искаш? — попитах.

— Същото, към което се стремиш и ти. Да се освободя от тук.

Седнах в леглото. Но колкото и да напрягах очи, не виждах и следа от нея. Чувах само гласа й и усещах топлия й дъх.

— Затворена си тук, така ли? — попитах аз.

— Като фея под камбана, ако мога да употребя подобна метафора. Феите са продукт на човешкото въображение. Малки хора, които пърхат с крилца? Колко симпатично! Още по-точно, затворена съм като светулка в шише. Колкото до магическата енергия — нищо не може да се сравни с окован полудемон. Ако, разбира се, не смятаме истинските демони, но би било самоубийство да призовем някой от тях и да се опитаме да опитомим силата му. Попитай Самюъл Лайл.

— Умрял е, докато е призовавал демон?

— Обикновено призоваването е нарушение, което може да се прости. Духовете мразят да бъдат поробвани. Лайл трябваше да е доволен от мен, но човешките същества никога не се задоволяват с онова, което имат, съгласна ли си? Твърде арогантен, за да допусне възможността от провал, той пропусна да предаде нататък истинската тайна на своя успех — мен.

— Твоята магия дава сила на това място. А те дори не го забелязват?

— Лайл пазеше своите тайни до гроб и дори след него, макар че нямаше намерение да ги отнесе в отвъдното. Сигурна съм, че щеше да им каже за мен… ако не бе умрял. Дори некромант силен като теб трудно щеше да се свърже с дух от ада, така че сега аз съм тук и моята сила засилва действието на магията, която е направена на тази клиника. Останалите — групата „Едисън“ — мислят, че сградата е построена върху място, където се пресичат земните магически центрове или друга подобна глупост.

— Значи, ако те освободя…?

— Сградата ще се срути и ще се превърне в купчина тлеещи отломки, злите духове ще потънат в ада, където демоните ще ги изтезават вовеки веков. — Тя се засмя. — Приятно ми е като си го помисля, но не, моето заминаване за тях ще е просто спънка. Значителна спънка, наистина — това ще сложи край на амбициозните им планове.

Да освободя демоните срещу обещанието, че богато ще ми се отплатят и ще унищожат враговете ми? Хм, къде ли съм го виждала? О, да. Има го във всеки филм на ужасите с демони, правен досега. А ужасите започват веднага щом демоните бъдат освободени.

— Не мисля — отвърнах аз.

— Ами, да. Само ме освободи и аз ще отмъстя на света. Ще започнат войни и глад, ще свистят светкавици и гръмотевици, мъртвите ще излязат от гробовете си. Няма ли да ми помогнеш?

Гласът отново зазвуча в ухото ми:

— Такова дете си още! Вярваш в караконджули. От всички войни и кръвопролития, станали през последните сто години, демоните са отговорни вероятно едва за една десета; а това, ще добави някой, е вече високо признание. За разлика от човешките същества, ние притежаваме достатъчно мъдрост, за да знаем, че унищожаването на света, който ни поддържа, едва ли е в наш интерес. Освободи ме и, да, аз ще се позабавлявам, но навън няма да съм по-опасна, отколкото тук вътре.

Замислих се… и си представих как публиката пищи: „Ах, ти, глупачке! Не виждаш ли, че това е демон?“

— Не мисля така.

От въздишката и блузата ми се развя.

— На света не съществува по-тъжна въздишка от тази на полудемона. След десетилетия самота в тази сграда, през които разтърсвах решетките на клетката си и виех в нечуващи ме уши, аз паднах дотолкова, че да се моля на едно дете. Задай ми въпроса, който те тормози, и аз ще се превърна в твоя учителка, ще му отговоря без да ти искам нищо в замяна. Всъщност навремето наистина бях учителка. Тогава една глупава вещица ме призова и ме изкуши да я обсебя, което не е никак разумно, дори ако се опитваш да унищожиш ужасното малко пуританско селце, което те е обвинило в.

— Нямам въпроси.

— Нито един?

— Нито един.

Гласът и се заизвива около мен.

— Като стана дума за вещици, бих могла да ти разкрия тайната за тъмнокосата вещица, която посети преди малко. Нейната майка — изключително амбициозна жена — чула за една друга вещица, която носела в утробата си детето на магьосник, така че и тя решила да последва примера й. И сега плаща за постъпката си. Магьосниците със смесена кръв винаги са опасни.

— Бащата на Тори е магьосник, така ли? — без да искам попитах аз.

— Мъжът, когото тя нарича „татко“? Не. Истинският й баща? Да.

— Значи затова… — млъкнах. — Не, не искам и да знам.

— Разбира се, че искаш. Ами момчето-вълк? Чух ги да ти говорят за него. Помня хлапетата. Живееха тук.

— Тук ли?

— Четири палета, сладки до не май къде. Съвършени малки хищници, показваха зъби и нокти, преди още да се научат да променят формата си — всички, с изключение на най-голямото. Единакът. Умният вълк. Веднъж братята му от глутницата прекалиха със зъбенето и онези, които не искаха животинчетата да бъдат включени в групата, се погрижиха за останалото.

— Какво стана?

— Какво става с кученцата, които хапят ръката на стопанина си? Убиват ги, разбира се. Всички, с изключение на най-умния, който не се включваше във вълчите им игри. Той се превърна в истинско момче. — Гласът й отново ме погъделичка по ухото. — Какво още да ти разкажа…?

— Нищо. Искам да си вървиш.

Тя се засмя.

— Затова ли поглъщаш всяка моя дума като сладка медовина?

Докато се борех с любопитството, открих айпода си, пъхнах слушалките в ушите и надух звука.