Кели Армстронг
Пробуждането (25)

25

За пореден път моя милост и сънят не бяхме в синхрон. Съзнанието ми бе твърде заето да си играе в страната на кошмарите.

Продължавах да си мисля за гората, заобикаляща къщата. Всеки път щом някой клон остържеше стъклото на прозореца, аз подскачах, убедена, че това е прилеп и, разбира се, тутакси се сещах за прилепите зомбита, затворени в своите разлагащи се тела.

И след като ми се присъни как подскачам през гората като във филм на Дисни и водя пееща върволица от зомбясали животинки след себе си, аз се събудих обляна в пот и реших, че е време да се заема с делата си… така да се каже. Отметнах завивките и погледнах часовника.

Наближаваше пет, което означаваше, че Саймън е бил прав, като каза, че Дерек няма да пусне друг да дежури.

Станах, грабнах едно палто от дрешника в коридора и се отправих към кухнята.

— Клоуи — проехтя ръмжащият глас на Дерек откъм гората, много преди да го зърна. — Казах на Саймън, че искам вие да си поспите.

Той спря, когато долови аромата на вкусни наденички. Представих си го как души във въздуха, а червата му куркат и се постарах да не избухна в смях.

Открих го седнал на тревата насред полянката. Подадох му походно столче и чиния с наденички в питки.

— Знаех, че няма да дойдеш, да не би случайно да ти стане удобно. Освен ако не си гладен.

Той взе наденичките. Измъкнах от джоба си бутилка кока-кола, съблякох палтото и му ги подадох.

— Трябваше да спиш — каза той.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. Затвори очи и… — Той ме изгледа и измърмори: — Какво има?

Отправих поглед към гората. Във въздуха се долавяше съвсем слаб мирис на изгоряло дърво и това ме подсети за снимката в коридора.

— Видях една фотография — ти и Саймън. Той ми каза, че сте си разпъвали палатки наоколо. Това ли е мястото за лагеруване?

— Сменяш темата на разговор, така ли?

Той поклати глава, остави стола на земята, седна и ме погледна в очакване.

— Да, това е.

— Мирише така, сякаш през нощта някой е палил лагерен огън. Сигурно е горил шума? Или децата усилено се готвят за лятото?

— Значи така — определено минаваме на друга тема?

Аз млъкнах, после се наведох към тревата.

— Просто… — Махнах с ръка към гората. — Тревожа се, че, нали знаеш, в съня си ще…

— Ще вдигнеш някой труп?

Кимнах с глава.

— Затова не си могла да спиш, така ли? Мислех си за това в автобуса. Ти се страхуваше, че момичето е погребано там — онова, което си видяла да убиват…

Кимнах.

— Тревожех се, че ако се унеса, ще продължа да си мисля за нея, ще я призова, както призовах и онзи бездомник. Не мога да контролирам сънищата си. Помислих си, че е напълно възможно да е била погребана там и никой да не я е открил.

— Така че, ако я вдигнеш от гроба и оставим тялото и на видно място, за да го открият, няма да е толкова лошо, нали?

— Може би… ако бях убедена, че мога да я вдигна и бързо да я освободя. Ами ако… Ами ако тя не си проправи път навън, а аз не разбера, че съм я вдигнала и…

Отново обърнах взор към гората.

— Ще донеса един стол и за теб — каза той.

Аз възразих, защото нямах намерение да остана дълго, ала той все пак отиде. Върна се откъм другата страна.

— Обиколих къщата — каза. — Ако наблизо имаше тяло, щях да го надуша. Тази нощ вятърът духа от правилната посока. В безопасност си.

— Но не… не става дума само за човешки трупове.

Разказах му как вдигнах труповете на прилепите в склада.

— Не съм ги призовавала — обясних аз. — Дори не знаех, че мога да вдигам и трупове на животни, че и те имат душа, дух, каквото и да е то. Ако заспя и сънувам, че призовавам мъртъвци, все някъде наблизо трябва да има мъртво животно. Може да го вдигна, без да разбера. После си тръгвам и го оставям, заключено в обвивката му. — Поех си дълбоко въздух. — Знам, държа се като откачена.

— Имаш добра причина за това.

— Не го правя нарочно и това трябва да му придава друг смисъл, но.

— Не е нещо, което искаш да правиш.

Кимнах с глава.

Той отпи от кока-колата, затвори бутилката, мушна я в джоба си и се изправи.

— Да тръгваме.

— Къде?

— Мога да чуя всеки, който навлезе в имота. Така че няма смисъл да висим тук без работа. Можем със същия успех да вдигнем няколко мъртви животинки, нали?

— Никак не е смешно — свъсих вежди аз.

— Но аз не се шегувам, Клоуи. Ти се тревожиш, понеже не разбираш защо се случва това, как действа и как можеш да го спреш. Хайде да направим експеримент и да получим някои отговори. Нито ти, нито аз имаме да вършим нещо полезно през идните два часа.

Дерек приклекна до сплесканото като подметка същество, което някога е подскачало из гората, а сега изглеждаше така, сякаш отгоре му бе минал валяк.

Побутнах го с върха на обувката си.

— Мислех си за нещо по-…

— Цялостно ли? — каза той.

— С по-разпознаваеми черти, за да знам какво точно призовавам. Да, прав си, нещо по-цялостно.

— Това тук е било къртица. Мисля, че някъде там има и един заек.

— Всичко можеш да надушиш, нали? Страхотно.

Той ме изгледа с високо вдигнати вежди.

— Да можеш да откриваш полуразложени животни според теб е страхотно, така ли?

— Ами, това е… уникален талант.

— С него ще стигна далеч в живота.

— Хей, все някой трябва да разчиства пътищата от трупове. Плащат добре.

— Но не достатъчно.

Той се изправи и си пое дъх, направи още няколко крачки, наведе се и ръгна едно валмо заешка козина.

— Определено мисля, че ми трябва нещо по-цялостно — повторих аз. — Нещо като глава.

Смехът му приличаше на сумтене.

— Вероятно и тя е някъде наблизо, но ми се струва, че искаш телесните части да са прикрепени към тялото. — Той замълча, после добави: — Чудя се какво би станало, ако…

— Продължавай да се чудиш, защото няма да проведа този експеримент.

— Все ще намерим нещо.

Той направи още няколко крачки, после пак се спря и целият се скова, докато оглеждаше гората.

Приближих се до него и прошепнах:

— Дерек?

Отново огледа гората, поклати глава и продължи да върви.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Гласове, но много далеч от тук. Вероятно принадлежат на хората, които са запалили онзи огън.

Той забавяше ход на всеки няколко крачки и се ослушваше.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — попитах.

— Да.

— Да пазя ли тишина?

— Няма смисъл.

След още няколко крачки аз се прокашлях.

— За онази нощ… Когато казах, че трупът в сградата не е проблем. Е, очевидно всичко е станало, след като онзи прилеп…

Почаках го да запълни недоизказаните думи, ала той продължи да върви.

— Знаех, че ще е проблем — казах аз. — Знаех, че трябваше да го кажа. Но, предполагам, не съм искала да… преигравам. Когато вдигнах онзи мъртвец, исках да си призная за прилепите, но._…

— Нямало е нужда да ти казвам, че си постъпила глупаво, щом вече си го знаела. — Той отстрани ниския клон пред нас. — Да, трябвало е да си по-внимателна. Всички трябва да внимаваме. Ала нямаш нужда от мен да ти повтарям едно и също. Сигурен съм.

За миг ме погледна, после ноздрите му се разшириха и той повдигна лице срещу вятъра. Направи знак с ръка да се обърнем наляво.

— Що се отнася до това, че не съм предусетил настъпващата Промяната — излъгах. Сърбежите, треската, мускулните спазми — всичко сочеше, че Промяната започва. Аз просто… Също като теб, аз не исках да преигравам и да плаша Саймън. Мислех, че мога да се справя.

— Всички трябва да внимаваме. Особено сега, след като знаем какво са ни направили.

Вървях и усещах познатите симптоми на нарастващата паника, в онази част от мен, която не преставаше да си повтаря думите: „генетична модификация“, „неконтролируеми способности“. Колко ли могат да се влошат нещата, докъде ли ще стигне всичко това, как ли…?

— Клоуи?

Блъснах се в ръката му и тогава разбрах, че е спрял и се вглежда в мен.

— Ще измислим нещо — тихо каза той. — Ще се справим.

Извърнах поглед встрани. Треперех толкова силно, че чак зъбите ми тракаха. Дерек ме хвана за брадичката и обърна лицето ми към себе си.

— Всичко е наред — каза.

Погледна надолу към мен, като продължаваше да ме държи за брадичката и да ме гледа в лицето. После ме пусна и бързо се отдалечи, като грубо изсумтя.

— Тук има нещо.

След миг аз го последвах. Когато го настигнах, той бе клекнал до една мъртва птица.

— Този повече ли ти харесва?

Аз се наведох. Трупът изглеждаше напълно нормален, сякаш птицата бе заспала. Съвестта ми позволяваше временно да върна духа вътре в това тяло. Понечих да застана на колене, ала тутакси скочих.

— Не е мъртва.

— Разбира се, че е мъртва — настоя той и я побутна с крак.

— Не, тя се дви… — изпод крилото и изпълзя трупен червей и аз се дръпнах назад. — Не можем ли да намерим труп без гратисчии в него?

Дерек поклати глава.

— Или ще е с червеи като тази, или ще е в крайна фаза на разложение. — Той се наведе и се взря в него. — В първия стадий на ларвата на мухата месарка, което означава, че птицата е мъртва от не повече от. — Страните му порозовяха и гласът му се понижи с още една октава. — Но не ти трябва да знаеш чак толкова много, нали?

— Вярно, ти си правил научен проект за тези неща, нали? — Той рязко вдигна глава към мен и аз додадох: — Саймън ми разказа, когато оглеждах трупа в изоставената сграда. Предупреди ме да не споменавам пред теб за конкурса, защото си останал на второ място.

Той изсумтя.

— Да. Не казвам, че моят проект бе най-добър, но във всички случаи, беше по-сполучлив от онази тъпотия с екогоривото. — Той млъкна за миг и продължи: — Не това исках да кажа. Няма нищо лошо да се занимаваш с подобни проблеми, но момчето използваше неточни научни методи. Получи гласовете на еколозите. Но аз получих наградата на публиката.

— Тъй като, очевидно, публиката е заинтересувана повече от развитието на ларвите в труповете, отколкото от опазването на околната среда.

Последва кратък смях.

— Така излиза.

— Да се върнем на нашата червива находка. Предполагам, че ще трябва да се заловя за работа и да се опитам да я превърна в немъртва.

Коленичих до птицата.

— Да започнем с… — захвана Дерек.

Аз ококорих очи и той млъкна.

— Искаш да млъкна, а? — каза той. — Щях да направя някои предположения относно, хм, тестовия процес, но предполагам, че ти и сама ще се справиш.

— Понеже нямам идея какво означава това, ще си спестя срама и благосклонно ще отстъпя тази част на теб. Но когато дойде ред да се викат духовете…

— Млъквам и те оставям да работиш. — Той седна с кръстосани крака. — Спомена, че в случая с прилепите, ти си призовавала дух, който не си можела да виждаш. Значи си призовавала не определен дух, а така, изобщо. Сега трябва да започнеш с точно определен дух. Това ще ни покаже дали можеш да вдигнеш мъртво животно, докато призоваваш духа на точно определен човек.

— Разбрах. Ще опитам с Лиз.

Помислих си, че ако ще подхождаме научно, ще трябва да имаме някакъв критерий, контролна мярка. Можех да започна с най-ниското „стъпало на способностите“ си — просто да си кажа наум: „Хей, Лиз, тук ли си?“

Направих го и погледнах към птицата. Никаква реакция.

Представих си Лиз и отново я призовах. Нищо. Представих си как я издърпвам. Нищо. Опитах пак, като дърпах още по-силно и се концентрирах в нейния образ. Продължих да оглеждам птицата и да се озъртам наоколо с надеждата, че ще получа знак от Лиз.

— Колко още да се напрягам? — попитах аз.

— Колкото се може по-силно.

Спомних си какво ми бе казал полудемонът за вдигането на зомбита от гробището, което се намираше на километри разстояние от мен. Бях убедена, че преувеличава. И все пак.

— Все пак, не се напрягай твърде много — посъветва ме Дерек, като видя, че се колебая. — Винаги можем да опитаме пак.

Напънах се. После още малко. Тъкмо затварях очи, след като бях огледала птицата за пореден път, когато Дерек ме спря.

Погледнах надолу. Едното крило на птицата помръдна. Станах и се приближих.

— Може и да са червеите — предположи Дерек. — Почакай.

Той стана, взе една клонка и тъкмо протягаше ръка към птицата, когато брадичката му се вирна. Очите му се присвиха и ноздрите му се разшириха.

— Дер…?