Кели Армстронг
Пробуждането (23)

23

Кафенето се намираше на една и съща улица с цветарския магазин. Заради сковаващия студ се постарахме да стигнем до него възможно най-бързо. Минахме напряко през два паркинга и зърнахме едно игрище, което също щеше да съкрати пътя ни. Понечих да премина на другата страна на улицата, но Дерек ме спря.

— Това не е място, на което би искала да попаднеш посред нощ.

Той, разбира се, имаше право. Мястото изглеждаше съвсем безобидно — тясна залесена ивица с люлки и катерушки и с голям център за игра в дъното, — но между детските съоръжения и дърветата имаше много тъмни участъци. След залез-слънце, когато хлапетата се прибираха у дома си, то се превръщаше в идеално свърталище за по-големите и по-опасни деца.

Дерек огледа внимателно парка и прецени посоката на вятъра.

— Няма никой — каза най-после той. — Да тръгваме.

Затичахме се към отсрещния тротоар. Когато излязохме на открито, вятърът ни захапа злобно и настървено. Люлките се поклащаха и скърцаха. Докато ги отминавахме, внезапен порив на вятъра ме блъсна отпред. Аз залитнах и изстенах, а устата ми се напълни с пясък, който вятърът бе вдигнал от земята и бе запратил право в лицето ми. Докато се въртях объркано, Дерек стрелна глава нагоре. Изплюх пясъка и се обърнах към него. Той бе застинал неподвижно с вдигнато нагоре лице.

— Какво надушваш? — попитах.

— Не съм сигурен… мислех, че… — Вятърът промени посоката си и ноздрите му потрепериха. Очите му се разшириха. — Бягай!

Той ме блъсна и аз хукнах да бягам. През последните дни правех главно това — „бягах от опасностите“ толкова често, че мозъкът ми автоматично включваше краката ми на бързи обороти и аз забравях за болките в стъпалата си.

Дерек тичаше след мен и аз чувах стъпките му.

— Клоуи! — изкрещя той, когато на пътя ми се изпречи нечия фигура.

Дерек ме сграбчи за раменете и преди да спра напълно, стъпалата ми се отлепиха от земята. Той подпря и мен, и себе си на пластмасовата пързалка. Един мъж прегради пътя ни. Друг се появи от обратната посока. И двата пътя за бягството ни бяха отрязани. Дерек огледа детската пързалка, ала пред нас се издигаше здрава стена от пластмаса висока три метра. На още три метра встрани имаше пожарникарска кула, ала тя нямаше да ни е от полза.

Мъжете изглеждаха на по двайсетина години. Единият бе висок и слаб, с дълга до якичката руса коса. Носеше карирано яке и ботуши и очевидно не си бе правил труда да се бръсне последните няколко дни. Другарят му беше по-нисък и набит, мургав и тъмнокос. Носеше кожено яке и маратонки.

Не изглеждаха като типовете, които се навъртат из градинките и преджобват децата за цигари и пари. Приличаха на хора, които посещават автомобилни състезания и досаждат на момичетата, като ги разпитват за имената и телефонните им номера.

Не изглеждаха пияни. Вървяха в права линия и гледаха с ясен поглед, а очите им блестяха в мрака като…

Дръпнах се назад.

Дерек ме стисна здраво за раменете, наведе се напред и прошепна:

— Върколаци.

Двамата върколаци спряха на няколко метра от нас.

— Само минаваме оттук — каза Дерек с твърд глас. — Ако това е ваша територия…

Русият го прекъсна със смях:

— Наша територия ли? Чу ли го, Рамон? Интересува се дали това е наша територия.

— Знам, че сте върколаци и ми е ясно…

— Върколаци ли? — провлечено попита Рамон. — Върколаци ли каза той?

Русокосият вдигна пръст към устните си в едно преиграно „Шшшт!“ и обърна главата си към мен.

— Тя знае — каза Дерек.

— Тц, тц, тц. Не е по правилата, паленце. Нали не разказваш на всичките си гаджета какви сме? Не казвай дори на най-хубавките. Татко ти не те ли е научил на това? Впрочем, кой е баща ти?

Дерек не отговори.

— Той е Каин — заяви Рамон.

— Така ли мислиш? — Русокосият присви очи и наклони глава на една страна. — Може и да е.

— Ако бе срещал повече такива, Лиъм, сега нямаше да питаш. Този — и той посочи към Дерек — е истински Каин. Такива като него имат три общи черти. Големи колкото къща. Грозни като окаляна ограда. Тъпи като галоши.

— Тогава той не е… — обадих се аз, преди Дерек да ми изшътка.

Лиъм пристъпи по-близо до нас.

— Каза ли нещо, сладурано?

— Само минаваме оттук — отвърна Дерек. — Ако това е ваша територия, извинявайте…

— Чу ли това, Рамон? Той се извинява. — Лиъм направи още една крачка към нас. — Нямате представа на чия територия сте, нали?

— Не. Не ви познавам. Ако трябва, ще…

— Това е територия на Глутницата.

Дерек поклати глава.

— Не, Глутницата се намира в Сиракюз.

— Мислиш, че са завладели само един град? — учуди се Рамон. — Целият щат Ню Йорк е техен.

— Нали знаеш как постъпва Глутницата с нарушителите? — попита Лиъм. — Татко ти сигурно ти е показал снимките.

Дерек мълчеше.

— Знаеш ли за кои снимки говоря? — настояваше Лиъм. — На последния, нарушил територията на Глутницата.

Дерек продължаваше да мълчи.

— Баща ти не те е обичал много, нали? Щото ако те обичаше, щеше да ти ги покаже, за да не направиш грешката, която правиш в момента. Последният път, когато някакъв помияр се доближи твърде много до Глутницата, бил накълцан с електрическа резачка. После го фотографирали, а снимките разпространили като предупреждение за останалите.

Стомахът ми се обърна. Стиснах очи, докато образът във въображението ми изчезне. Говореха така, за да ни изплашат… и успяха — поне с мен. Сърцето ми кънтеше в гърдите толкова силно, че бях сигурна — те също го чуват. Дерек ме стисна за рамото, за да ме успокои.

— Не, не съм виждал никакви снимки. Но благодаря за предупреждението. Ще…

— Кой е твоят баща? — попита Рамон. — Закари Каин ли? Ти си по-тъмен, но приличаш на него. Пък и си на подходящата възраст. А това обяснява защо не те е възпитал правилно.

— След като е мъртъв и така нататък — додаде Лиъм. — Но ако е бил Зак, би трябвало да си предупреден да не се доближаваш до територията на Глутницата.

— Така ли? — попита с равнодушен глас Дерек.

— Нима не знаеш как умря баща ти? Тъпакът решил да се присъедини към въстанието против Глутницата и го заловили. Измъчвали го до смърт точно там, в Сиракюз. — Той хвърли поглед към Рамон. — Мислиш ли, че са използвали електрическата резачка?

— Щом като Глутницата е толкова безпощадна, защо и вие сте на нейна територия? — намеси се Дерек.

— Може би и ние сме от Глутницата.

— Тогава не бихте говорили така: „тяхната“ територия, „те“ ще направят това, ще сторят онова.

Лиъм се засмя.

— Я, гледай ти. Един Каин с мозък. Сигурно си го наследил от майка си.

— Искаш ли да знаеш защо сме тук? — започна Рамон. — Заради мисия на милосърдие, а молещите за милост сме самите ние. Виждаш ли, миналата година се сближихме с онова хлапе от Австралия. Но много скоро разбрахме защо е напуснал дома си.

— Ядеше хора — заяви Лиъм.

— Яд-дял е хора? — не исках да го изговарям на глас, но думите сами се изплъзнаха от устата ми.

— Отвратителен навик. Виж, да ловуваш хора? Да ги убиваш? — Той се усмихна. — Това поддържа спортната форма. Но чак пък да ги ядеш? Не ми е в стила. Е, ако не броим оня път в Мексико.

Дерек го прекъсна:

— След като са разрешили на вас да минете през тяхната територия, значи ще пропуснат и мен. Не правя нищо лошо.

— Може ли да си довърша разказа? — настоя Рамон. — Значи така, австралийчето хич не беше дискретен по отношение на лошия си навик.

Глутницата подочу за него. И сега трябва да знаете, че и тримата сме в списъка им.

— А оня чешит се скри в миша дупка — продължи Лиъм, — като ни остави ние да оперем пешкира. Глутницата не се интересува дали ядем хора или не. На няколко пъти сме се сблъсквали с нея, така че, що се отнася до тях, изразходвахме всичките си номера. Веднъж вече настигнаха Рамон. За щастие той се измъкна. Поне по-голямата част от него.

Рамон вдигна нагоре ризата си. Хълбокът му бе нашарен с белези на заздравяващи рани, каквито бях виждала само благодарение на специалните ефекти във филмите.

— И сега сте се запътили към Сиракюз за среща с Глутницата — предположих аз. — За да се изясните.

— Точно така. Такъв беше планът ни. Но това е като руска рулетка. Ние коленичим и се оставяме на тяхната милост, но може никога да не се изправим отново. Тогава ни се отвори невероятна възможност.

Той погледна към Рамон, който кимна с глава. В първия миг никой от тях не каза и дума. Лиъм самодоволно се усмихваше и мълчеше.

— Каква възможност? — най-после попитах аз, тъй като бях убедена, че Дерек няма да го направи.

— Допишка ми се. На около пет километра северно от тук. Спрях встрани от магистралата, слязох от колата и познайте какво надуших!

— Мен — отвърна Дерек.

— Отговорът на нашите молитви. Един Каин? — Лиъм поклати глава. — С какво сме заслужили подобно благодеяние? Глутницата ненавижда всички Каин. Смята ги за шепа неандерталци, които са толкова глупави, че винаги попадат в беда. Ако те предадем на Глутницата и им кажем, че тъкмо ти си онзи, който похапва хора…

Усетих как зад мен Дерек се размърда.

— Каниш се да тръгваш, така ли, пале? Би било невъзпитано. Ако избягаш, ще хванем момичето ти и ще я държим докато не решиш да се върнеш и да ме изслушаш.

Дерек застина на мястото си, но с гърба си усещах как сърцето му бие, чувах как накъсано вдишва и издишва, докато се мъчи да запази спокойствие. Ръката ми се плъзна, мушна се в джоба и сграбчи ножа. Дерек отново ме стисна за рамото и го разтърка.

— Всичко е наред — прошепна той. — Всичко е наред. — Ала сърцето му продължаваше яростно да бие, което ми говореше, че нищо не е наред.

— Ами, да — обади се Лиъм. — Ще стане много добре. Глутницата не са някакви чудовища. Горкото сираче е сгрешило. Но повече няма да прави така. Те ще разберат. Той сигурно има… — погледна към Рамон. — Петдесет на петдесет?

Рамон помисли и кимна с глава.

Лиъм отново се обърна към нас.

— Шансът му да оцелее, е петдесет на петдесет. Но дори да няма никакъв шанс, те ще приключат бързо. Няма да използват електрически резачки.

— Защо ни разказвате всичко това? — попитах аз. Сякаш наблюдавах класическа сцена от филм с Джеймс Бонд, в която злодеят обяснява на Бонд как ще постъпи с него, като му дава време да измисли план за бягство. Надявах се и Дерек да направи същото. Нямаше да съм му от голяма помощ с върколаците, но поне можех да му спечеля малко време.

— Добър въпрос, сладурче. Защо не го награбим на мига, не го метнем в автомобила и не го закараме право при вълците в Сиракюз? Защото Водачът не е глупав. Ако му подхвърлим непознато момче, което скимти и хленчи, че не е направило нищо, може да се вслуша в думите му. Виж, има само един начин планът ни да успее. Приятелят ти трябва да дойде и доброволно да си признае.

— Да, бе! — изсумтя Дерек.

— Не ти харесва планът ни?

Дерек го стрелна с очи.

Лиъм въздъхна:

— Добре тогава. Ще го направим по втория начин. Ще те убием и ще се позабавляваме с приятелката ти.

— Аз ще го убия — предложи Рамон. — Ти можеш да се заемеш с момичето. За мен е твърде млада.

Лиъм се ухили.

— Харесвам ги младички.

Той ме огледа от горе до долу, а от изражението му космите на главата ми се изправиха. Дерек стискаше рамото ми като с менгеме.

— Остави я, тя няма нищо общо — изръмжа той.

— Как пък не — оголи зъби Лиъм. — Надявах се да го кажеш. Без съмнение ще ми хареса да предложа на Глутницата жертвен агнец. Но малка хубавица като тази тук, която знае всичко? Това е… — и той се усмихна, — много сладко.

Той ме погледна така, че аз се сгуших в Дерек, а ръката ми стисна ножа още по-силно. Лиъм отново пристъпи напред, Дерек ме обгърна с ръка, а стомахът му завибрира.

Лиъм протегна ръката си към мен. Дерек се напрегна и онзи се отдръпна, после пак се протегна, като наблюдаваше как ще реагира и щом Дерек се напрегна отново, той започна да се смее и се смя дотогава, докато и Рамон не избухна в смях.

— Скивай — каза Лиъм. — Мисля, че палето си е намерило самка. Колко хубаво! — Той се наведе към Дерек и понижи глас. — Няма да се получи. Никога не се получава. Защо просто не ми я дадеш и аз ще ти помогна да го преодолееш. Ще те заболи, но поне ще стане бързо. Това е най-добрият начин.

Дерек ме избута зад себе си. Върколаците виеха от смях.

— Според мен отговорът му е „не“ — забеляза Рамон.

— Не я замесвай в това — повтори Дерек.

Лиъм поклати глава.

— Как бих могъл? Погледни я само. Толкова е крехка и красива с големите си сини очи, които гледат тъй уплашено. — Той надникна иззад Дерек и насочи поглед към мен. — Черната коса не и отива. Надушвам боята. Какъв е естествения й цвят? Обзалагам се, че е руса. Има вид на русокоска.

Като го погледнах, всичко вътре в мен се преобърна.

— Ако тръгна с вас ще я пуснете да си върви — предложи Дерек. — Нали?

— Не — прошепнах аз.

— Разбира се, че ще я пуснем — отвърна Лиъм.

— Дерек — прошепнах аз.

Той протегна ръка зад гърба си, като ми направи знак да мълча. Беше номер. Той имаше план. Със сигурност имаше някакъв план.

— Да се споразумеем — каза Дерек.

— Да се споразумеем ли? — засмя се Лиъм — Няма да преговаряме с теб, пале.

— Само в случай че искате да ви съдействам. Ще дойда с вас, но първото, което ще направим, е да я качим на автобуса. Щом видя, че тръгва и е в безопасност, целият съм ваш.

— Хмм. — Лиъм се извъртя на петите си. — Интелигентността ти не е ли мъничко обидена, Рамон?

— Така е — отвърна Рамон и излезе напред.

— Ти каза, че ще я освободиш.

— И ще го направим. Щом изпълниш своята част от уговорката. Но дотогава тя остава като допълнителна гаранция. Не се притеснявай, добре ще се грижим…

Дерек се стрелна напред с такава бързина, че и двамата се сепнаха. Той сграбчи Лиъм за ризата и го запрати към Рамон. Двамата мъже паднаха на земята.

— Бягай — каза Дерек.

Измъкнах ножа от джоба си.

— Бягай!

Той ме бутна напред и аз полетях. Затичах се, но не много бързо, отдалечих се на безопасно разстояние, като държах ръката си върху оръжието и сегиз-тогиз хвърлях поглед през рамо, понеже не исках да изоставям Дерек сам.

Дерек хвана Рамон, блъсна го в стоманената пожарникарска кула и главата му силно издрънча.

Лиъм се втурна към Дерек. Докато Рамон лежеше неподвижно на земята, двамата с Дерек се изправиха един срещу друг и започнаха да се дебнат. Лиъм отново се втурна напред и Дерек се изви, но Лиъм го хвана отзад за суичъра, дръпна го и го запрати с все сила.

Дерек се търколи на земята. Лиъм се стовари върху него, а Дерек се мъчеше да се изправи, хриптеше и пъшкаше, пълзеше в пръстта. Аз се обърнах, готова да се затичам обратно. Ала в същия миг Дерек скочи на крака и хукна да бяга.

Носехме се на зигзаг през неосветен промишлен район, а Лиъм ни следваше по петите. Стигнахме до жилищен комплекс и той изостана, сякаш не искаше да го видят как гони две деца. Беше на стотина метра след нас и очевидно се канеше да скъси дистанцията помежду ни, когато навлязохме в по-уединено място.

На отсрещната страна на комплекса имаше пазарен център на открито. Когато стигнахме до него, погледнахме назад и видяхме, че Лиъм вече го няма. Продължихме да тичаме и стигнахме до още един пазар, две пресечки по-нататък, зад една затворена фурна.

Облегнах се на хладната тухлена стена, за да си поема дъх.

— Искаше да вземаш уроци по самозащита? — задъхано попита Дерек.

Кимнах с глава.

— Ето първият урок, който ни даде нашият баща: ако се изправите срещу по-силен противник, при първа възможност го изненадайте с някоя маневра. — Той се наведе към ухото ми. — И си плюйте на петите.

Напуши ме смях и зъбите ми престанаха да тракат. Поех си дълбоко въздух и се отпуснах, подпряла гръб на стената.

— Значи той е силен колкото теб? — попитах.

— Не знам какво са поправяли онези учени в мен, но явно не е била силата ми. Той може и да е по-дребен, но ми е равен по сила и има повече опит в битките. Претърпях сериозно поражение — призна си Дерек и избърса пясъка от брадата си. — Не само ти имаш нужда от тренировки. Баща ми ме научи да използвам силата си в своя полза. Но това не ми помага в битките с други върколаци.

Той разкърши рамене и отметна мокрия от пот кичур коса от очите си.

— Поемаме си дъх и продължаваме. Щом разбере, че ни е изгубил, той ще се върне и пак ще хване следата ни.

— Аз съм добре — отвърнах и се изправих. — Тръгваме, когато кажеш.

Над главите ни нещо шавна. Преди да успея да вдигна поглед нагоре, Лиъм скочи от покрива. Приземи се на краката си точно зад Дерек.

— Твоят приятел още не е готов да си ходи, хубавице. Най-напред трябва да свършим една работа.

Лиъм удари Дерек и той се олюля, от устата му шурна кръв. Аз затърсих ножа, ала той се бе скрил в гънките на джоба ми. Докато го измъкна навън, Дерек бе върнал удара на Лиъм и сега двамата се търкаляха на земята, като всеки се стараеше да притисне другия.

Колко ли подобни сцени бях гледала на кино? Дори бях написала няколко. Но по филмите сякаш всичко ставаше на забавен каданс, за разлика от настоящата жива сцена с участието на Дерек, за когото знаех, че е в голяма опасност. Пред очите ми се бе развилняла вихрушка от юмруци, ритници, пъшкане и охкане, примесени с кръв. Най-много от всичко ме впечатли кръвта, която се разпръскваше във всички посоки и се стичаше по телата им, докато аз тичах ту насам, ту натам с ножа в ръка.

Спомних си за всички случаи, когато седях сред публиката и освирквах глупавата, безполезна героиня, която гледа боя отстрани без да прави нищо, стиснала оръжието си в ръка, докато пребиват приятеля и. Знаех, че трябва да помогна на Дерек. Знаех, че е в беда, че по-голямата част от тази кръв, от пъшкането и ръмжането, идват от него. Не се страхувах да използвам ножа. Дори исках да го вкарам в действие. Ала не ми се предоставяше възможност. Юмруци, ритници, тела се мятаха безразборно и всеки път, когато ми се стореше, че мога да се вмъкна между тях, вместо Лиъм, пред мен се изпречваше Дерек и аз бързо се отдръпвах, за да не го пробода.

После Лиъм изправи Дерек на колене, сключил ръка около гърлото му, докато с другата го стискаше за косата. Дръпна главата му назад и пред очите ми се появи момичето в гората до паркинга за камиони, чието гърло бе прерязано и този път не се поколебах, изтичах до Лиъм и забих ножа в бедрото му до самата дръжка.

Лиъм нададе зверски вой и ме удари. Аз политнах във въздуха, все още стискайки острието в ръка. Чух как Дерек извика името ми и тялото ми се блъсна в стената. Главата ми издрънча в тухлите. Светлината на прожекторите над мен се разлетя на безброй светлинки.

Преди да падна на земята, Дерек ме сграбчи във въздуха.

— Д-добре съм — казах аз и го отблъснах.

Задържах се на крака, олюлях се, после пак се закрепих.

— Добре съм — казах аз, този път по-уверено.

Озърнах се. Ножът беше паднал до мен. Грабнах го.

Лиъм лежеше зад Дерек, гърчеше се на земята и когато се опита да спре кръвта, изръмжа. Ние побягнахме.

Този път никой не ни преследваше, но това нямаше значение. Продължавахме да тичаме със съзнанието, че веднага щом има възможност, Лиъм ще се втурне по петите ни.

— Трябва да ти намерим тоалетна — рече Дерек, когато завихме покрай една сграда.

— На мен ли? Аз…

— Трябва да те отведа до някоя тоалетна.

Затворих уста. Явно Дерек беше в шок и имаше нужда от същото, за да се почисти и да провери до каква степен е пострадал.

— Той ще ни проследи — казах. — Трябва да го заблудим.

— Знам. Мисля по въпроса.

Започнах да си припомням всеки филм с бегълци, който съм гледала, в който героите заблуждават преследващите ги кучета. На пътя ни се изпречи огромната локва, останала от дъжда, зърнах и запълнената с боклуци канавка и забавих темпото. Локвата се простираше поне на три метра пред нас. Хрумна ми нещо.

— Качи се на бордюра и се движи по него — предложих аз.

— Моля?

— Просто го направи.

Затичахме се по протежение на бордюра и стигнахме до вратата на малък жилищен блок. Поведох Дерек нататък и дръпнах дръжката на бравата. Беше заключена.

— Можеш ли да я счупиш? — попитах аз.

Той изтри изцапаните си с кръв ръце и я сграбчи. Опитах се да го огледам добре и да видя доколко го е наранил Лиъм, ала беше толкова тъмно, че виждах само петна кръв по него — по лицето, по ръцете, по блузата му.

Той дръпна по-силно и вратата се отвори. Влязохме, пообиколихме и отново излязохме навън.

— Сега ще се върнем по същия път, по който се придвижихме дотук — казах аз. — По бордюра. Точно откъдето дойдохме.

Стигнахме до локвата и аз спрях.

— Ще прегазим през нея.

Дерек кимна с глава.

— Така че, като ни проследи и стигне до това място, той ще помисли, че сме влезли в блока и няма да се досети, че сме се върнали по стъпките си. Умно.

Нагазихме до глезените в леденостудената вода, която сякаш изми и последните останки от стреса в душата на Дерек. Щом стигнахме до отсрещния бряг, той ме поведе по вятъра, за да не може Лиъм да ни надуши. После ме вкара в едно кафене. Вътре имаше двама-трима посетители — всички се бяха скупчили в ъгъла около бара. Дори не вдигнаха глави да ни погледнат, когато се втурнахме право към тоалетната.

Дерек ме дръпна в мъжката и заключи вратата. Вдигна ме върху плота и преди да успея да кажа нещо, си изми хубаво ръцете и си нави ръкавите до лактите, сякаш се готвеше за хирургическа операция.

— Ъъ, Дерек…?

Той намокри една хартиена кърпа, хвана ме за брадичката, повдигна лицето ми и го избърса.

— Дерек? Аз не съм наранена.

— Цялата си в кръв.

— Но това не е моята кръв. Честна дума. Тя е от…

— От върколака. Знам. — Той взе ръката ми и започна да я почиства. — Затова трябва да я избърша.

— Дерек? — Наведох се, за да видя лицето му. — Добре ли си?

Той продължи да търка ръката ми с кърпата.

— Съществуват два начина да се превърнеш във върколак. По рождение, или ставаш такъв, когато те ухапе върколак. Ако слюнката му навлезе в кръвообращението ти, заразява те като вирус.

— И кръвта ли?

— Според татко става само със слюнка. Възможно е да е сгрешил, а ти имаш ранички и драскотини и цялата си в кръв.

Наистина имах няколко ранички и драскотини, както и петънца от кръв, но замълчах и го оставих да ме почисти.

Докато Дерек се занимаваше с мен, аз се опитах да установя до каква степен е наранен той. По издрасканите му страни бе полепнал пясък. Носът му беше в кръв. Дали не беше счупен? Едното му око посиняваше. Дали онова петънце в ъгълчето му не беше кръв? Устната му бе разцепена и подута. Дали зъбите му си бяха на мястото. Дали не му липсваше някой?

— Стига си се въртяла, Клоуи.

Не можех да остана неподвижна. Неговите рани очевидно изискваха повече грижи от моите, ала нямаше смисъл да споря, докато той не приключи.

Накрая, когато бе изтъркал и най-малкото петънце кръв от мен, както и два пласта кожа, аз се обадих:

— Добре, а сега да се заемем с теб.

— Съблечи си якето и суичъра.

— Дерек, аз съм чиста. Повярвай ми. Никога не съм била толкова чиста.

— Имаш кръв по маншетите си.

Докато събличах якето, ципът се закачи за колието ми.

— Закачи се… — започнах аз.

Дерек дръпна якето… и верижката се скъса, а медальонът падна. Той изруга и го улови във въздуха.

— … за колието ми.

Той отново изруга, после каза:

— Извинявай.

— Онова момиче ми го дръпна — излъгах аз. — Вероятно закопчалката се е разхлабила. Не е кой знае какво.

Той хвърли поглед към медальона в ръката си.

— Преди не беше ли червен?

През последните два дни не го бях поглеждала — нямах огледало, а той бе скрит под блузата ми. И преди смятах, че цветът се е променил, ала сега промяната бе очевидна — той бе станал почти син.

— Аз… мисля, че е нещо като талисман — казах. — Даде ми го мама, за да ме пази от караконджули — от духове.

— Хм. — Той се взря в него, поклати глава и ми го върна. — Тогава по-добре да е у теб.

Мушнах го в джоба си, на дъното, където щеше да е в безопасност. После свалих суичъра си и навих ръкави нагоре. По мен нямаше кръв, ала Дерек ме накара да си измия ръцете.

— Добре, а сега може ли да се погрижим за момчето, което всъщност се би? Имаш доста кръв по себе си. Мисля, че по-голямата част от нея е от носа ти.

— Така е.

— Няколко пъти те удари по гърдите. Как са ребрата ти?

— Сигурно са натъртени. Нищо трагично.

— Свали си ризата.

Той въздъхна — сега аз бях тази, която се суетеше.

— Ако искаш, ще изляза, за да можеш сам да се погрижиш за себе си.

— Нее.

Той си съблече суичъра, сгъна го и го остави на плота. Нямаше петна по-надолу от яката, докъдето се бе стичала кръвта от носа и устната му. Сигурно е нормално, когато се биеш с юмруци, а не използваш оръжие.

Заяви, че ребрата вдясно го болят при допир, но, честно казано, аз не можех да направя разлика между натъртено и счупено. Дишаше добре, а това бе най-важното.

— Добре, да видим носа ти. Счупен ли е? Боли ли те?

— Дори да е счупен, не можеш нищо да направиш.

— Дай да видя очите ти.

Той изръмжа, ала не се възпротиви. Кръвясалото ъгълче вече се проясняваше, а не виждах други наранявания. Но синината щеше да си остане. Когато му го казах, той само изсумтя. Намокрих нова хартиена кърпа.

— Бузата ти е изцапана. Нека да…

— Не.

Той ме хвана за ръката, преди да докосна лицето му. Взе кърпата и се наведе към огледалото, за да се избърше. Наблюдавах го, като се мъчех да не трепна. Чакълът го беше ожулил здраво по едната страна.

— Ще трябва да се погрижиш за това.

— Да.

Той се погледна в огледалото с каменно лице, но щом видя, че го гледам, извърна лице и отстъпи встрани. Подадох му друга влажна кърпа и той избърса врата и деколтето си, по които имаше кафеникави петънца от изсъхнала кръв.

— Остана ли малко от дезодоранта? — попита той.

Аз го измъкнах от джоба на якето си и го поставих на плота. Той продължи да се мие.

— Когато бяхме при люлките — захванах аз, — когато преговаряхте, ти не говореше сериозно, нали? Като им каза, че ще тръгнеш с тях? Беше номер, нали?

Мълчанието се проточи доста дълго.

— Дерек?

Той не вдигна очи, а протегна ръка и си взе нова кърпа, като избягваше погледа ми.

— Чу ли какво казаха? — попитах.

— За кое? — вперил очи в кърпата, той я сгъна внимателно преди да я хвърли в кошчето. — Че преследват хора за забавление? Че ги ядат? — Горчивината в тона му ме прониза цялата. — Да, чух го.

— То няма нищо общо с теб.

Той вдигна поглед.

— Така ли?

— Няма, освен ако трансформацията не те превръща едновременно във вълк и селски идиот.

Той сви рамене и откъсна още хартия.

— Имаш ли желание да преследваш хора, Дерек?

— Не.

— Мислиш ли си за това?

— Не.

— А да ги ядеш? Мислил ли си?

Той ми хвърли поглед, пълен с отвращение.

— Разбира се, че не съм.

— Някога сънувал ли си, че убиваш хора?

Той поклати глава.

— Само елени и зайци. — Аз се намръщих и той продължи: — През последните години сънувам, че съм вълк. Тичам в гората. Ловя елени и зайци.

— Така. Като вълк, а не като човекоядно чудовище.

Той намокри хартиената кърпа.

— И щеше да позволиш на онези двамата да те заведат при… — млъкнах. — Глутницата. Това ли е желанието ти? Да им кажеш, че ще отидеш, а след като ме освободят, да им разкажеш цялата истина вместо… въведение? Като повод да се срещнеш с тях? Да бъдеш със себеподобните си?

— Не. Това няма никакво значение за мен. Татко казва, че е от значение само за другите върколаци. За другите момчета — защото те мразят всеки, който не е като тях. Аз ли? На мен не ми пука. Единствената причина, поради която бих искал да се срещна с върколак, е същата, поради която ти би поискала да се запознаеш с некромант. За да си поговорите, за да получиш някаква информация, каквото и да е. За предпочитане е да го направиш с такива, които не мислят, че да преследваш хора е много забавно.

— Като тази Глутница. Те убиват човекоядците и ловът на хора не им е приятен. Това ли си мислеше? Че можеш да отидеш при тях и че те ще ти помогнат? Когато те попитах дали си чул двамата главорези, имах предвид точно тази част, която засягаше Глутницата. Какво щели да ти направят. Как убивали върколаци с електрическа резачка и тъй нататък.

Дерек изсумтя.

— Значи не вярваш в това — кимнах с глава и се успокоих. — Никой не би повярвал. Че нарязват някого с електрически трион и разпространяват фотографии на жертвите си. Просто искаха да те изплашат.

— Не е така. Сигурен съм, че има фотографии. Сигурен съм също така, че онези двамата вярваха, че Глутницата е накълцала някого. Но фотографиите сигурно са подправени. С помощта на специални ефекти и грим, нали така?

— Да, но защо им е да го правят?

— Поради същата причина, която ти току-що спомена. За да плашат хората. Лиъм и Рамон мислят, че Глутницата наистина го е направила, ето защо гледаха да не навлизат в тяхната територия. Идеята не е никак лоша.

— Би ли се сетил сам за това?

Погнусата се върна на лицето му.

— Не, разбира се.

— Но имаше намерение да повериш живота си в ръцете на такива, които биха се сетили. Върколаци, които си играят да съдят себеподобните си. Които изтезават и убиват други върколаци. И макар да го знаеше, щеше да отидеш при тях, щеше да се престориш, че убиваш хора и щеше да очакваш да те помилват, само защото си дете? И щеше да се примириш с тяхното превъзходство? Ами ако бяха решили, че не заслужаваш да живееш, нима щяха да бъдат прави?

Казах го със саркастичен тон. Ала когато чух бавния му отговор — много, много бавен, наистина — сърцето ми яростно заби в гърдите.

— Дерек!

Той хвърли мократа кърпа в кошчето за боклук.

— Не, нямам желание да умра, ясно?

— По-добре да нямаш.

— Нямам, Клоуи — тихо каза той. — Говоря сериозно. Нямам.

Очите ни се срещнаха и паниката, загнездила се в душата ми, се превърна в нещо съвсем друго, сърцето ми продължаваше лудо да бие, гърлото ми пресъхна.

Извърнах поглед и изломотих:

— Добре.

Той подхвана:

— Трябва да тръгваме.

Кимнах с глава и скочих на земята.

Дадох якето си на Дерек и той го облече, без да спори с мен — то покриваше петната от кръв по суичъра му. Излязохме от тоалетната и най-после хората в кафенето ни забелязаха, ала само да ни предупредят, за да я ползваме, трябва да сме клиенти на заведението.

В кафенето имаше зимна разпродажба на промоционални термоси, украсени с логото му, така че Дерек взе един термос, пълен с течен шоколад, и две мукавени чаши. Както и няколко понички за вечеря.

Но не можехме да си тръгнем към автобусната спирка просто така. Лиъм вероятно продължаваше да ни търси заедно с Рамон. Ако са ни следили достатъчно дълго, сигурно знаеха, че сме били на спирката и щяха да ни чакат там.

Криехме се зад сградите от вятъра, после зачакахме на известно разстояние от спирката, докато не видяхме автобусът да идва. От върколаците нямаше и следа. Бях сигурна, че е така, защото това бе обикновена спирка, а не автогара — ако са проследили пътя ни до цветарския магазин, най-вероятно не са разбрали, че сме влезли, за да си купим автобусни билети.

И все пак, едва когато се качихме и автобусът потегли, аз най-после се отпуснах. Пиех втората чаша шоколад, когато клепачите ми натежаха.

— Трябва да поспиш — каза Дерек.

Прикрих прозявката си.

— Няма да е дълго, нали? Около час и половина?

— Двойно повече. Пътуваме по млечния път.

— Моля?

— По пътя, който спира във всички малки градчета — отвърна той.

Взе празната чаша от ръцете ми. Размърдах се, като се опитвах да се настаня удобно. Той сви на топка суичъра ми и го подложи на рамото си.

— Хайде — подкани ме той. — Аз не хапя.

— След всичко, което чух напоследък, това е добре.

Той издаде кълколещ кикот.

— Да, така е.

Облегнах глава на рамото му.

— След няколко часа ще спиш в легло — обеща той. — Но и тук е удобно, нали?

Нима друг път нещо така обикновено, е звучало толкова прекрасно? Но като се замислих, усмивката ми се стопи и аз вдигнах глава.

— Ами ако…?

— Андрю не си е вкъщи? Или не ги е пуснал в дома си? Тогава ще намерим Саймън и ще отседнем в някой евтин мотел. Но довечера ще спим в легла. Гарантирам.

— Ще имаме и баня.

Той отново се изкикоти.

— Дадено. И баня.

— Слава на бога — успокоих се аз и отново поставих глава на импровизираната възглавница. — Ти какво очакваш с най-голямо нетърпение?

— Храната.

Засмях се.

— Разбира се. Топла храна. И аз искам същото.

— И душ. Копнея за душ.

— Е, ще трябва да се пребориш с мен за душа. Онзи мъж надуши боята ми за коса, а аз не я отмих много добре. Което обяснява защо толкова бие на очи.

— За боята. За цвета. Не исках да…

— Знам. Просто си взел първото, което ще промени вида ми. И то наистина го промени.

— Да, но не изглежда естествено. Дори онези момчета го забелязаха. Измий я и ще вземем нещо червеникаво, което да ти хареса.

Затворих очи. Тъкмо задрямвах, когато Дерек си затананика някаква мелодия, но толкова тихо, че едвам я чувах. Вдигнах глава.

— Извинявай — каза той. — Тази глупава мелодия ми е влязла в главата. Нямам представа каква е.

Аз изтананиках няколко строфи от „Мечтателят“.

— А, да — рече той. — Откъде…?

— Вината е моя. Мама ми я пееше, за да ме приспи, и снощи аз също я тананиках. Изпълняват я „Мънкис“, първата бой група в света. — Вдигнах очи към него. — Току-що изгубих и последните останки от онова, което ме правеше готина, нали?

— Нали сега не я пееш ти.

Аз се усмихнах, опрях глава на рамото му и заспах на тихото му фалшиво тананикане.