Кели Армстронг
Пробуждането (22)

22

Двайсет минути по-късно ние бяхме на два километра от фургона и крачехме през полето. Пред нас имаше шосе, което се точеше успоредно на магистралата.

— Не мислиш, че постъпихме правилно, така ли? — обади се Дерек.

Свих рамене.

— Не го стисках много силно. След час ще се развърже, а и мобилният телефон е до него, в случай че се появи някакъв проблем.

Кимнах с глава. Извървяхме още петдесетина метра.

— Какво щеше да направиш ти? — попита той.

— Знаеше плана ми. Онзи, който се престори, че не чуваш.

Той отговори, едва когато стигнахме шосето.

— Добре де. Чух какво каза. Но не мислех, че той ще те остави да избягаш. Знаех, че мога да го поваля, без да го нараня, преди нещата да са се влошили. А щом мога, значи трябва да избера дали да го направя. Така ни е учил баща ни да се справяме с подобни ситуации.

Замислих се и кимнах с глава.

— Имаш право.

Той се изненада.

— Нямам опит с тези неща и с вземането на подобни решения — казах. — С момичето в уличката и с групата „Едисън“ беше лесно. Ако някой ни нападне, имаме пълното право да се защитим. Просто…

— Този мъж се опитваше да помогне на двама бегълци. Не заслужаваше да свърши по този начин — завързан и със запушена уста.

Аз кимнах.

— Но дори и такъв като него представлява заплаха за нас, Клоуи. Нищо, че не го е искал. Трябваше да се махнем, в противен случай неговата „помощ“ щеше да ни върне в ръцете на групата „Едисън“.

— Знам.

Слязохме от шосето, когато чухме, че се приближава кола, напрегнато изчакахме докато ни отмине и погледнахме, за да се уверим, че стоповете и не светят и няма да намали. Нямаше значение дали шофьорът е някой луд, който иска да ни похити, или пък е някоя баба, която с охота би ни откарала където поискаме. Трябваше да реагираме по един-единствен начин — да бягаме. А ако не можем да бягаме, да се бием.

Автомобилът продължи по пътя си, без да намали скоростта.

— Не можем да се доверим на никого — измърморих аз. — Дори на добрите.

— Аха. Много гадно, нали?

Така си беше.

Продължихме по второстепенните пътища, които минаваха успоредно на магистралата. Съдейки по времето, прекарано във фургона, Дерек пресметна, че сме близо до следващия град, в който спират автобусите, ала истината беше, че нямахме никаква представа къде точно се намираме. Колкото и километри да оставаха до града, трябваше да ги извървим пеша — повече нямаше да се качваме на автостоп.

Друг проблем, с който се сблъскахме по пътя, бяха кучетата. Щом надушеха Дерек, тези, които бяха завързани на каишка, започваха лудо да се мятат и да лаят. Но никой не им обръщаше внимание — кучетата лаеха по всеки човек, който минава, така че това не правеше впечатление на стопаните им.

Но не всички кучета бяха завързани. Не едно и две дотърчаха до пътя. Накрая ние си изработихме автоматична реакция. Щом чуехме лай, моментално спирахме. Аз заставах зад Дерек. Той стоеше неподвижно и чакаше. Щом кучето се появеше наблизо, то оглеждаше добре Дерек и мигом побягваше на безопасно разстояние от него, като не преставаше да скимти.

— Винаги ли бягат така? — попитах аз, докато наблюдавахме как един жълт лабрадор подви опашка и се прибра в двора на стопанина си.

— Зависи от кучето. Питаш за едрите селски песове, като това тук ли? Да. Лично мен ме притесняват разглезените градски кученца. Татко казваше, че е от прекалено многото кръстосване за чистота на породите. Това ги прави капризни и разваля нрава им. Миналата година бях ухапан от чихуахуа — и той ми показа избледнелия белег на ръката си. — Отхапа цяло парче от мен.

Прихнах да се смея.

— И това ти го направи чихуахуа?

— Хей, това животинче беше по-злобно и от питбул. Със Саймън ритахме топка в парка. И изведнъж този малък плъх цъфна отнякъде, подскочи и захапа ръката ми. Не искаше да я пусне. Разтърсих го, а стопанинът му ми се разкрещя да не съм посмял да нараня малкия му Тито. Накрая го отхвърлих от себе си. Целият бях в кръв, а онзи дори не се извини.

— Не му ли се стори странно? Че кучето му ти се е нахвърлило така?

— Нее. Заобяснява, че сигурно се е ядосало заради топката и че трябва повече да внимаваме. Щом стане нещо необичайно, хората се втурват да дават какви ли не обяснения за случилото се.

Казах му за момичето в уличката, което обвини Тори, че я е нападнала с електрошок.

— Да — отвърна той. — Трябва да внимаваме, но обикновено хората все имат някакви свои обяснения.

Дръпнахме се встрани, за да дадем път на един пикап, чийто шофьор ни вдигна ръка за поздрав. И аз му махнах и гледах след него, за да се уверя, че няма намерение да спира.

— Всички животни ли реагират по този начин като те видят? Помня, че ми каза как плъховете бягали презглава от теб.

— Повечето. Виждат човек, ала надушват нещо друго. Това ги обърква. Но най-зле е с кучетата. — Той млъкна за миг и додаде: — Всъщност не, с котките е още по-лошо. Не понасям котки.

Засмях се. Сенките се удължиха и Дерек ме отведе на слънчевата страна на пътя.

— Веднъж отидох в зоологическата градина — продължи той. — Урок на открито за петокласници. Татко каза да не ходя заради вродената ми особеност. Разсърдих се. Ама много. Тогава още не плашех животните толкова. Те просто ставаха неспокойни в мое присъствие. Ето защо помислих, че татко е несправедлив и отидох въпреки забраната.

— Как?

— Подправих подписа му и занесох писмено разрешение в училище.

— И какво стана?

— Онова, което татко очакваше. Хищниците се наежиха, останалите животни обезумяха от страх. Но съучениците ми много се забавляваха. Видяха дори как слонът изгуби контрол.

— Наистина ли?

— Аха. Почувствах се зле. След това не се приближавах до огражданията. Във всеки случай бях отишъл заради друго.

— За какво? Почакай. Заради вълците, така ли?

Той кимна.

— Искал си да видиш дали ще те разпознаят като един от своите.

— Нее. Не бях чак толкова глупав. — Известно време вървяхме, потънали в мълчание. — Добре де. Така беше. Имах тази… — Той затърси думата.

— Фантазия?

По погледа му разбрах, че не търси точно тази дума.

— Тази идея, че ще ме подушат и… — Той сви рамене. — Не знам точно какво. Мислех, че просто ще направят нещо. Че ще се случи нещо страхотно.

— И случи ли се?

— Да, ако смяташ за страхотно да гледаш как вълк се блъска до кръв в оградата.

— О!

— Беше… — Погледът му стана отнесен, той се взираше надолу по пътя, а лицето му не изразяваше абсолютно нищо. — Лошо. Плюх си на петите и се махнах оттам, ала той не престана. На другия ден едно дете в училище каза, че е трябвало да приспят вълка.

Вдигнах поглед към Дерек.

Той продължи да говори, без да откъсва очи от пътя:

— Върнах се вкъщи и грабнах вестника. Страницата със случката липсваше. Татко бе прочел първо нея. Бе разбрал какво е станало, но не ми каза нищо. Видя, че през онази нощ бях разстроен и вероятно си е казал, че това е достатъчно наказание за постъпката ми. Така че отидох в супера и купих един вестник. Беше истина.

Кимнах с глава, не знаех какво да кажа.

— „Внезапна, непровокирана от нищо агресия към хората“ — издекламира той, сякаш думите са били на устата му през цялото време. — Обикновено вълците не реагират така. Всички истории за големия лош вълк са пълна измислица. Да, те са хищници и са опасни. Но не искат да имат нищо общо с хората, ако това не се налага. Изключения правят случаите, когато вълкът е болен, когато умира от глад, или защитава територията си. Аз бях вълк единак, влязъл в територията на глутницата. Онзи вълк бе водачът. Негово задължение беше да защитава глутницата си. И заради това е бил убит.

— Ти не си бил виновен.

— Това не е извинение. Татко ми бе разказвал за вълците. Знаех как се държат. Виждал съм го и при другите момчета, другите субекти.

— Помниш ли ги? Саймън не беше убеден, че си ги спомняш.

— Да, помня ги. — Както вървеше, той започна да се разтрива отзад по тила, после ме погледна. — Умори ли се?

— Малко.

— Сигурно вече сме близо. Така че, ъъъ.

Сякаш затърси какво да каже. Надявах се да продължи да разказва за себе си или за върколаците, ала когато най-после проговори, ме попита:

— Онова специалното училище, което посещаваш. Театър ли учиш там?

— Аз съм в групата за театрално изкуство. Но ние учим и общообразователните предмети — математика, английски език, естествени науки.

Преминахме към по-простички неща и разговаряхме за тях през останалата част от пътя.

Стигнахме до близкия град и намерихме автогарата — всъщност това бе цветарски магазин, в който продаваха и автобусни билети. Отново опитахме да ползваме намалението за ученици и този път успяхме, точно както стана и в Бъфалоу. Мила родна картинка.

Останаха ни малко пари, както и повече от два часа до тръгването на автобуса. Какво щяхме да правим с времето и парите ли? Куркащите ни стомаси дадоха отговор на този въпрос.

Вече се мръкваше, макар че бе твърде рано, за да се стъмни съвсем, така че никой не обръщаше внимание на момичето и момчето, които се шляеха наоколо. Отдалечихме се на няколко преки, докато търсехме откъде да си вземем евтина топла храна. Обонянието на Дерек ни отведе до един китайски ресторант за бързо хранене. За жалост, явно бе доста популярен и пред него се извиваше дълга опашка. Когато той отиде до касите, аз седнах на една свободна маса.

Опашката едва се помръдваше, а в закусвалнята бе горещо и задушно. Не след дълго клепачите ми натежаха.

— Уморена ли си, мила?

Изправих глава и видях, че до масата стои възрастна жена в жълто палто. Тя ми се усмихна. Аз също и се усмихнах.

— Имаш ли нещо против да седна за малко? — И тя посочи празния стол срещу мен.

Хвърлих поглед към Дерек, пред него имаше още петима души.

— Когато младежът дойде, ще стана — увери ме тя. — Тук има ужасно много хора, нали?

Кимнах й и направих жест с ръка да седне. Тя седна.

— Имам правнучка на твоята възраст — каза жената. — Предполагам, че си на четиринайсет.

— Правилно — отвърнах аз с надеждата, че гласът ми не звучи много напрегнато. Не биваше да отговарям на никакви въпроси, не биваше, дори ако давах грешни отговори, но не знаех как да постъпя. Погледнах към Дерек за спасение, ала той усърдно четеше дъската с менюто.

— В девети клас ли си?

— Да.

— А кой е любимият ти предмет, мила?

— Театър.

Тя се засмя.

— Не съм го чувала. Нещо като актьорско майсторство ли е?

Аз й обясних и докато разговаряхме, усетих, че се отпускам. Свършихме с темата за възрастта и училището, но тя не ми задаваше никакви лични въпроси — дори не ме попита за името. Беше просто една възрастна дама, на която и се говореше, а това за мен бе приятно разнообразие.

Бъбрихме си, докато пред Дерек не бе останал само един човек. После на масата зад мен избухна весел смях. Обърнах се и видях две двойки, година-две по-големи от мен. Момичетата подметнаха нещо с отвращение. Едното момче имаше червено лице и се смееше глухо. Другото не си правеше труда да сдържи смеха си и се превиваше на две.

И четиримата гледаха към мен.

Целият ресторант гледаше към мен.

Беше като кошмар, в който децата в училище ти се присмиват, а ти продължаваш да вървиш по коридорите и не знаеш защо ти се смеят, а после осъзнаваш, че си без панталони. Бях сигурна, че панталоните ми са на мен. Единственото, за което можах да се сетя, бе черната ми коса. Не беше чак толкова зле, нали?

— О, мила — прошепна старицата.

— К-какво има? К-какво съм направила?

Тя се наведе към мен, очите й блестяха… Сълзи? Защо ще…?

— Извинявай — каза. — Аз само… — Тя тъжно изви устни в усмивка. — Исках само да си поприказваме. Ти изглеждаше толкова добро момиче.

Зърнах Дерек, който вече бе напуснал опашката и идваше към мен, като се мръщеше на хихикащите се момчета. Жената стана и отново се надвеси над масата.

— Беше ми приятно да поговорим, мила.

Тя постави длан върху моята ръка… и ръката ми премина през дланта й.

Скочих на крака.

— Извинявай — повтори тя.

Лицето й бе толкова тъжно, че ми се щеше да й кажа, че всичко е наред, че вината е моя. Но преди да успея да изрека и дума, тя изчезна и единственото, което чувах, бе смехът около мен, подмятания от рода на „луда“ и „шизо“, стоях, без да помръдна, сякаш краката ми бяха вкопани в пода; тогава Дерек ме хвана за ръката толкова нежно, че едва усетих докосването му.

— Хайде — каза.

— Да — викна присмехулникът. — Според мен пропускът на гаджето ти изтече.

Дерек бавно вдигна глава и изви устни по познатия ми начин. Стиснах го за ръката. Той запримига и кимна. Когато тръгнахме да си ходим, другото момче подхвърли:

— Сваляш мацки от психото ли? — Той поклати глава. — На това му викам да си отчаян.

Мога да се закълна, че докато минавахме покрай витрината, нямаше посетител в ресторанта, който да не ни гледа. Улових няколко погледа: в тях се четеше съчувствие, жалост, антипатия, отвращение. Дерек мина откъм витрината, като преграда между мен и останалите.

— Не биваше да го правят — каза. — Хлапетата — да. Те са идиоти. Но възрастните не биваше да се държат така. Какво от това, че може да си умствено разстроена?

Той ме отведе до паркинга и спря в самия му край, в сянката на съседната сграда.

— Повече няма да ги видиш — успокои ме той. — А ако се отнасят с някой, който наистина е с умствено разстройство по същия начин, не би трябвало да ти пука за тях. Шепа малоумници.

Нищо не казах, само се взирах в паркинга и треперех. Той се въртеше около мен, като се опитваше да ме предпази от вятъра.

— Т-трябва да тръгваме — казах аз. — Ти трябва да се нахраниш. Съжалявам.

— За какво? Задето си говореше ли? Какво от това? Всички го правят. Не би трябвало да им прави впечатление.

— А ти?

— Разбира се. Не е моя работа. Аз…

— … не би се смял така. Знам. Но не може да не ти направи впечатление. Вероятно ще се направиш, че не забелязваш, но ще си мислиш за това и какво му има на човека, който го прави, дали няма да му хрумне да извади оръжие или… — Обвих ръце около себе си. — Говоря глупости. Но ти знаеш какво искам да кажа. Седях си в ресторанта и разговарях с някого, без да разбера, че това е дух.

— Ще започнеш да ги разпознаваш.

— Как? Те приличат на живи хора. Говорят като тях. Разбираш едва когато преминат през стената, но не и преди това. Нима трябва да престана да разговарям с непознати? Да не обръщам внимание на хората, които срещам? Това ли е нормалното поведение? — Тръснах глава. — Пак се разбъбрих. Извинявай, че въвлякох и теб в проблемите си.

— Нима мислиш, че ми пука? — Той се опря с едната си ръка на стената и се надвеси над мен. — Ще се научиш. Другите некроманти са се научили.

Просто трябва да разбереш какъв е номерът.

— Преди да ме заключат ли?

— Като поскиташ още малко по пътищата и си поговориш самичка в ресторантите, с удоволствие ще поискаш да те заключат където и да е, стига да има меко легло и горещ душ.

Успях да се усмихна.

— В момента съм съгласна и на топла храна.

— Какво ще кажеш за горещ шоколад?

— Моля?

— На път за насам зърнах едно от онези кафенета, по подобие на „Старбъкс“. Широки фотьойли, камина. Вътре нямаше много хора. В този град кафето едва ли струва по пет долара.

Представих си как съм се свила във фотьойла пред огъня и си посръбвам от огромната чаша с димящ шоколад. Усмихнах се.

— Готово — каза той. — Ще си поръчаме и препечени курабийки или сладкиши. Истинска вечеря, при това хранителна. Мисля, че беше натам.

И ние тръгнахме.