Кели Армстронг
Пробуждането (21)

21

Стигнахме до автобусната спирка двайсет минути по-рано. Дерек ми нареди да стоя зад него, за да може продавачката да види, че съм тийнейджърка, без обаче да ме разгледа отблизо, в случай че са разпространили снимката ми. Отиде сам до гишето. Но ми се стори, че има проблем и отидох при него.

— Какво става? — прошепнах.

— Няма да ни даде билети за младежи.

— Това не са билети за младежи, а ученически билети. Щом като не можете да ми представите лична карта, няма да получите такива билети.

— Но в Бъфалоу ни продадоха билетите, без да ни искат лични карти — и аз извадих използвания си билет и й го показах.

— В Бъфалоу може — изсумтя тя. — Но тук, в столицата на щата, ние работим по правилата. Нямаш лична карта, не получаваш ученически билет.

— Добре, тогава ни таксувайте като възрастни.

— Няма да ни стигнат — промърмори Дерек.

— Моля?

— Един билет за възрастни струва трийсет и осем, а ние имаме около шейсет.

Наведох се и погледнах през отвора на гишето.

— Моля ви, много е важно. Тук на билета се вижда, че вече сме си купили билети за Ню Йорк, но на приятеля ми му стана лошо и трябваше да слезем от автобуса.

— Не ме интересува.

— Ще ни дадете ли един билет за възрастни и един ученически? Ще ни стигнат за…

— Следващия! — извика тя и махна с ръка на мъжа след нас.

Тук спираха и автобуси на „Грейхаунд“, ала на табелата им ясно пишеше, че ученически билети се продават само срещу специална карта. Все пак опитах. Жената зад гишето бе по-отзивчива от предишната, но ни обясни, че не може да издаде билет с намаление, ако не вкара номера на ученическа карта в компютъра. Така че нямахме късмет.

— Все ще измислим нещо — казах аз, щом се отдалечихме от гишето на „Грейхаунд“.

— Тръгвай без мен. Ще ти дам указания как да стигнеш до къщата на Андрю. А той ще дойде да ме прибере от тук.

— Ами ако не си е у дома? Може да се е преместил или просто да отсъства. Тогава ще трябва да намеря Саймън и да изхарчим сума пари, за да дойдем всички до тук и да те приберем.

Дерек кимна в знак на съгласие.

— Живял си наблизо известно време — вдигнах ръце аз. — Знам, че не пазиш хубави спомени от това място, но няма ли някой, от когото би могъл да заемеш една десетачка?

— Някой приятел ли?

— Е, да, може би…

Последва кратък смях.

— Така е, с право се съмняваш. Вече сигурно си разбрала, че не се сприятелявам с никого. Не виждам смисъл, особено при положение че не се задържаме задълго на едно място. Имам си татко и Саймън.

Това ми е достатъчно.

Неговата глутница.

Той продължи:

— Предполагам, че бих могъл да намеря някого. Саймън все трябва да има някой приятел или съотборник, който да му дължи пари. Не е много вещ в тези неща — дава назаем, а после не си ги търси.

— Но като помисля малко, вие сте изчезнали при доста неприятни обстоятелства и може би идеята не е добра. Последното, което искаме, е някой да повика ченгетата.

Отидох при щанда с брошурите и взех една, в която бяха посочени цените на билетите и разписанието на автобусите. После се приближих до картата на щата Ню Йорк и започнах да я проучвам. Дерек четеше над рамото ми.

— Ето — посочи той някакъв град върху картата. — Можем да си позволим билети за възрастни до Ню Йорк, ако вземем автобуса от този град.

— А как ще стигнем до него.

В това бе въпросът.

Най-лесният начин да стигнем до там, бе като стопаджии. Не бяхме толкова глупави, че да вдигаме палец по шосето, след като можехме незабелязано да се промъкнем в някой автомобил. Ето защо решихме да се върнем на спирката за камиони. В градския автобус, с който се върнахме, аз подремнах няколко минути, а после започна дългата разходка.

Бяхме на половината път, когато Дерек каза с кисел глас:

— Съжалявам.

— За какво?

— За всичко. Снощи ти ми помогна да премина през цялата гадост, която трябваше да изтърпя. И ето какво получи за награда. Да висиш в Олбъни и да не можеш да си тръгнеш от тук.

— Истинско приключение. Не си спомням откога не съм пътувала с градски автобус. Пък и правя физически упражнения. След цяла седмица затворена в Лайл Хаус и в онази лаборатория имах нужда от една разходка.

Повървяхме още малко.

— Знам, че си уморена — заяви той. — И гладна. И ядосана.

— Уморена — да. Гладна — малко. Но ядосана? Не — вдигнах поглед към него. — Наистина. Не съм ядосана.

— Станала си мълчалива.

Засмях се.

— Обикновено съм си мълчалива. Но последните две седмици не бяха никак обикновени.

— Знам, че не говориш много, но си… — Той сви рамене. — Мислех, че си ми ядосана. — Той мушна ръце в джобовете си. — Ти беше права онази нощ, след случката в уличката. Бях побеснял — ядосвах се на себе си. Нужно ми бе известно време, за да се успокоя и да го разбера.

Кимнах с глава.

— Онова, което сторих на хлапето, когато живеехме тук. Не съм мислил, че ще се случи отново. Толкова пъти съм преминавал през това, толкова пъти съм се питал какво се обърка и какво бих направил, ако пак се озова в същото положение — припомнях си всички стратегии за справяне с подобни ситуации, на които ме е учила д-р Джил.

— Д-р Джил ли?

— Да, знам. Побиваха ме тръпки от нея още преди да разберем за групата „Едисън“. Но пък беше истински психиатър и се опитваше да ни помогне. В техен интерес беше да ме научат да контролирам настроенията си. Така че бях убеден: ако нещо подобно ми се случи отново, ще се справя по-добре. И какво стана? Почти същият сценарий… а аз се държах по абсолютно същия начин.

— Ти се спря, преди да я запратиш в стената.

— Не, ти ме спря. Ако не беше изкрещяла, щях да го направя. Какви ти стратегии? Какви упражнения на ума? А когато онова се случи, дори не ми хрумна, че бих могъл да постъпя другояче. Не можех. Сякаш мозъкът ми се заключи.

— Но все пак не ти отне много време да се съвземеш.

Той вдигна рамене.

— Това все пак е някакъв прогрес, нали?

— Предполагам — отговори той, ала не звучеше много убеден.

Планът ни беше следният: да се върнем на автобусната спирка и да се скрием в някой камион. Седяхме в ресторанта със сода в ръка и Дерек се вслушваше в разговорите наоколо, като си набелязваше кои шофьори пътуват в нашата посока.

Първият камион бе паркиран точно отпред и нямаше как да се качим в него незабелязано. Другият бе заключен с огромен катинар, който Дерек не можеше да строши. Третият път, както се казва в поговорката, беше на късмет.

Проследихме шофьора до неговия камион, който всъщност се оказа фургон. Щом той влезе в кабината, ние се промъкнахме отзад.

Човекът явно работеше в строителството. Във фургона миришеше на дървени стърготини и бензин, беше пълен с инструменти, въжета, стълби и платнища от брезент. Когато фургонът излезе на магистралата и шумът от двигателя стана достатъчно силен, за да се размърдаме, Дерек постла брезента и направи легло.

— Имаш нужда от сън — заяви той. — Вонят, но…

— По-меки са от картона. Благодаря.

Той ми подаде половинка от енергийното блокче, което сигурно бе оставил за всеки случай.

— Не, запази го за себе си — казах аз.

— С пълен стомах се спи по-добре. И не ми казвай, че стомахът ти не е празен. От тук го чувам.

Приех блокчето.

— Вземи и това — съблече суичъра си. — Не ухае много приятно, но поне е топъл.

— Ти имаш нужда.

— Нямам. Още ме тресе от снощи.

Взех суичъра.

— Всичко е наред, Дерек. Не съм ядосана.

— Знам.

Настаних се в импровизираното легло и се завих със суичъра. После изядох блокчето.

Когато свърших, Дерек рече:

— Не можеш да спиш с отворени очи, Клоуи.

— Не искам да потъна в дълбок сън, може да се случи нещо.

— Нали съм тук? Заспивай.

Аз затворих очи.

Фургонът забави скорост и аз се събудих. Дерек беше отзад, отвори вратата и надникна навън.

— Тук ли ще слезем? — попитах аз.

— Сигурно сме доста далеч. Но не сме в град. Това е друга спирка.

— Пиш-пауза след огромното кафе, което изгълта.

— Аха. — Той отвори вратата още по-широко, за да огледа навън. — Бих предпочел да сме в някой град.

— Може и да не спре в град. Да слизаме, докато още можем.

Дерек кимна и затвори вратата. Фургонът намали съвсем и спря.

— Мушни се под платнището — прошепна Дерек. — Може да надникне тук.

След минута задната врата се отвори. Притаих дъх. Фургонът не бе чак толкова голям и ако шофьорът решеше да се качи отзад, за да вземе нещо, със сигурно щеше да стъпи върху нас. Ала той остана отзад до вратата. Затракаха инструменти, сякаш търсеше нещо в кутията. После тракането спря. Наострих уши.

— Забравил съм новото менгеме — измърмори мъжът. — Страхотно.

Вратата се затръшна. Започнах да се измъквам изпод брезента, но Дерек прошепна:

— Чакай. Още е отвън.

Измина една минута, той се ослуша и каза:

— Хайде.

Станах и отметнах брезента на предишното му място, а Дерек отново надникна навън.

— Вляво има дървета — каза той. — Ще минем през тях, после ще заобиколим и преди да продължим, ще си вземем нещо за пиене от ресторанта.

— И ще използваме тоалетната.

— Да. След мен!

Ние се измъкнахме навън и се стрелнахме към дърветата. Да бягам след Дерек беше по-лошо, отколкото да тичам след Тори — с дългите си крака той бързо се отдалечаваше от мен и много скоро разстоянието помежду ни се увеличи.

Когато той спря и се обърна назад, очаквах, че ще ми се скара и ще ми се развика, че изоставам, ала той безгласно изруга. Някой тичаше след мен. Тъкмо се канех да ускоря темпото, когато една ръка се стовари на рамото ми.

Дерек се готвеше за атака. Зърнах изражението на лицето му, характерната извивка на устните и диво замахах с ръце към него, за да го спра. И той спря, ала погледът му не се откъсваше от човека зад мен.

— Знаех си, че съм качил някой и друг пътник без билет — изрече мъжки глас.

Той ме извъртя към себе си. Беше шофьорът на фургона. Мъж на средна възраст със сива коса, вързана на конска опашка, и сурово изсечено лице.

— Н-нищо не сме взели — казах аз. — Съжалявам. Някой трябваше да ни докара…

— Исусе — възкликна той и ме обърна с лице към слънцето, за да ме огледа по-добре. — На колко години си?

— П-петнайсет.

— Обзалагам се, че току-що си ги навършила — поклати глава той. — Бягаш от вкъщи. И за това се обзалагам. — Гласът му поомекна. — Не тръгвайте по този път, деца. Говоря ви от личен опит, доникъде няма да ви доведе.

Дерек се приближи с поглед, вторачен в шофьора — толкова напрегнат, че сигурно не чу и дума от онова, което мъжът каза. Мушнах ръка в джоба си и докоснах с пръсти автоматичния нож, но не го извадих — само се уверих, че е на мястото си, че не съм толкова безпомощна, колкото се чувствах.

Направих знак на Дерек, без да съм сигурна, че ще забележи, ала той го видя, кимна разсеяно с глава, за да ме увери, че все още може да се контролира.

Мъжът продължи:

— Каквото и да става вкъщи, не е толкова страшно, колкото ви се струва.

Вдигнах очи към него.

— Ами ако е?

Той замълча, после тъжно кимна.

— Добре. Може и така да е. Случва се по-често, отколкото си мислите, но има други начини да се справите с това. Можете да отидете някъде другаде. Има хора, които ще ви помогнат.

— Добре сме си и така — обади се Дерек с нисък дрезгав глас.

Мъжът поклати глава.

— Никак не сте добре, синко. Ти на колко си, на седемнайсет? И бягаш? Пътуваш на автостоп?

— Добре сме — избоботи Дерек с още по-нисък глас, който напомняше ръмжене. Прокашля се и се поотпусна. — Благодарим ви за загрижеността, господине.

— Благодариш ми? Наистина ли? — поклати глава шофьорът. — Ще ви заведа вътре и ще ви купя нещо топло за ядене. После ще се обадя тук-там. Ще намеря място, където да се подслоните.

— Ние не можем… — започнах аз.

— Никой няма намерение да ви връща у дома. Хайде, тръгвайте — и той ме стисна за рамото.

Дерек излезе напред.

— Съжаляваме, господине, но не можем да дойдем с вас.

— Напротив, можете.

Дерек ми махна с ръка да отида при него. Понечих да направя крачка натам. Мъжът ме стисна още по-здраво.

— Пусни я — Дерек отново бе започнал да ръмжи.

— Не, синко. Няма да нараня приятелката ти, но ще я заведа вътре и ще се обадя на някого, който би могъл да помогне. Надявам се, че и ти ще дойдеш с нас, но изборът си е твой.

— Тръгвай — прошепнах аз толкова ниско, че само Дерек можеше да ме чуе. — Ще те настигна.

Бях убедена, че ме е чул, но се престори, че не е.

— Отново ще ви помоля, господине. Пуснете я.

— Думите ти ми звучат като заплаха, синко. Голямо момче си, но едва ли искаш да се заяждаш с човек, който двайсет години е работил в строителството и е участвал в повече схватки, отколкото сам иска да признае. Не искам да те нараня.

Дерек се стрелна, бърз като светкавица. Обхвана с ръце шията му, преди мъжът да успее да свие ръцете си в юмруци. Хвана в ключ главата му и го дръпна надолу, аз се отдръпнах и ръката ми, стиснала бръснача, излетя от джоба навън. Мъжът се вторачи като хипнотизиран в него. Аз го затворих и го върнах обратно в джоба си.

— И ние не искаме да ви нараним — каза Дерек. — Но сам виждате, — той стегна още повече ключа около шията му и продължи да го стяга, докато очите на мъжа се разфокусираха, — че мога. Знам, че се опитвате да ни помогнете, но не разбирате в какво положение сме.

Дерек хвърли поглед към мен.

— Бързо се върни във фургона. Вземи въже и малко парцали.

Аз хукнах натам.