Кели Армстронг
Пробуждането (20)

20

Лежах сгушена до него, докато кожата му изсъхна от потта и той започна да трепери в съня си. Полека махнах ръката му от глезена си. Той го пусна, но после сграбчи ръката ми. Погледнах как огромната му длан обгръща моята, сякаш бях играчка в ръцете на дете.

Радвах се, че останах. Важното е, че до него имаше някой, без значение кой. Щях да се радвам да помогна на когото и да било.

Не можех да си представя през какво преминаваше — не само болката, но и несигурността. Нормално ли бе това за младите върколаци? Да започват Промяната, а после да се преобразяват обратно? Или бе дело на групата „Едисън“? Ами ако никога не свърши? Нима тялото му ще го подлага на тези адски мъки, отново и отново?

Предполагах, че и той се пита същото. Което не извиняваше изблиците му, ала все пак ми помогна да го разбера и да не приемам нещата толкова лично, следващия път когато ми се нахвърли.

Издърпах ръката си изпод неговата, той изсумтя и се размърда, ала не се събуди, а само подпъхна ръка под другата и потрепери. Побързах да отида в гъсталака да прибера дрехите му. Когато се върнах, разгледах суичъра, върху който седях, но той се бе превърнал в мокър изкалян парцал. Реших да му дам якето си — то сигурно щеше да му стане, — ала скоро стана ясно, че той няма как да бъде облечен.

Нямаше никакво значение, че са развлечени. И без това дрехите, които Дерек носеше, сякаш имаха за цел да изглежда по-малко страшен — като дебело непохватно куче, вместо мускулест вълк. И все пак, не можех да обуя джинсите му, без да го събудя. Затова реших да подредя дрехите върху него. Засуетих се около якето, та да може рунтавата му страна да бъде отвътре, и в същия миг долових някакво движение в шубрака. Сгуших се до Дерек на земята и замрях.

Не чух нищо, надникнах над него и зърнах между дърветата някакъв мъж.

Той вървеше бързо, а лицето му бе изкривено от ярост. Пред него, ниско до земята, се движеше нещо.

Някой е спрял на паркинга и води кучето си на разходка?

Хвърлих поглед към Дерек. Ако кучето го надуши, ще стане лошо. Леко се надигнах и запълзях напред с всичка сила. В гъсталака зърнах жълта козина. Мъжът рязко размаха ръка и в нея проблесна метал, сякаш държеше кучето си на синджир. Изглеждаше бесен. Не го укорявах. Времето беше студено, влажно и кално, а кучето му настояваше да си свърши работата в най-отдалечения край на малката горичка.

Но когато мъжът вдигна крак, за да срита кучето си, съчувствието ми тутакси се изпари и аз се напрегнах, за да възпра гневния си вик. После видях, че пред него не вървеше куче. Това бе момиче с дълга руса коса, облечено в светла блуза и джинси, което пълзеше на четири крака, сякаш искаше да избяга от мъжа.

Той отново я ритна, тя се сгърчи и продължи мъчително да се влачи напред, сякаш от болки нямаше сили да се изправи, за да побегне. Обърна лице към мен и аз видях, че е почти на моята възраст. Спиралата се беше размазала в тъмни петна около очите и. По лицето й се стичаше мръсотия. Всъщност мръсотия, примесена с кръв — от носа й се стичаше кръв и капеше върху блузата и.

Скочих на крака и мъжът вдигна ръка. Блесна метал — не беше синджир, а острието на нож. За момент не виждах нищо друго, освен ножа, споменът ме върна към момичето в малката уличка, което бе опряло върха на острието в челото ми. Ужасът, който с труд бях притаила в себе си, ме прониза цялата.

Мъжът сграбчи момичето за дългата коса. Главата й се вирна нагоре и гледката ме отърси от сковаващия ме ужас. Отворих уста да извикам, да изкрещя нещо и да отвлека вниманието му, така че момичето да може да избяга.

Ножът разпори въздуха, устремен към гърлото на момичето и това ме накара да извикам. Острието мина през нея, без да остави драскотина и аз помислих, че не я бе улучил. Ала в същия миг гърлото й се разтвори, зейна дупка и от нея шурна кръв.

Паднах назад и закрих устата си с ръце, за да не изпищя. Той хвърли умиращото момиче настрана и изпъшка с отвращение. Тя се свлече на земята, кръвта и продължаваше да шурти, устните и се движеха, а очите диво се въртяха.

Мъжът се обърна към мен. Аз побягнах, препъвайки се и залитайки. Трябваше да стигна до Дерек, да го събудя, да го предупредя. Стори ми се, че измина цяла вечност, докато се добера до него. Когато се отпуснах до тялото му, с крайчеца на окото си забелязах някакъв отблясък и се обърнах да погледна мъжа. Видях го на същото място като първия път: той продължаваше да крачи и да размахва ръце.

Отвори уста, изрече нещо, ала не се чу никакъв звук. Защо ли? В гората бе толкова тихо, че дишането ми прорязваше тишината като пуфтене на локомотив, ала аз не чувах дори стъпките на мъжа.

Осъзнах, че през цялото време наоколо е царяла тишина.

Почаках да видя отново блясъка на метал и го видях на същото място като предишния път. После той ритна момичето, отново на същото място.

Бръкнах в джоба на якето си, което все още бе увито около тялото на Дерек, и измъкнах ножа, който взех от онова момиче в уличката. Вече бях убедена, че не съм в опасност, но не ми се щеше да рискувам. Изпълзях към безшумните същества, които се движеха през гората. Мъжът отново срита момичето, но отново не се чу никакъв шум, тя падна безшумно, без никакъв звук.

Духове. Като мъжа във фабриката.

Не, не бяха духове. Духовете не вдигаха шум, но можех да ги чувам като говорят. Можех да общувам с тях. А това бяха просто образи. Метафизични филмови клипове на някакво събитие, което е било тъй жестоко, че е оставило отпечатъка си върху целия район и се повтаря ли, повтаря.

Мъжът сграбчи момичето за косата. Стиснах очи, ала пак ги виждах — споменът за тях се бе запечатал в мозъка ми и сега се разиграваше наново под клепачите ми.

Преглътнах и отстъпих назад. Отново излязох на полянката, сгуших се до Дерек, прибрах колене и се обърнах с гръб към сцената, разиграваща се в гората. От това не ми стана по-добре. Не ги виждах, но знаех, че са там, нищо, че в действителност не бях видяла как момичето умира. По някакъв начин то все се появяваше пред очите ми.

Момиче на моята възраст е било убито в тази гора и аз станах свидетел на последните и ужасяващи мигове, гледах я как кърви до смърт в гората. Един живот, млад като моя, бе свършил на това място и нямаше значение колко пъти бях срещала смъртта на кино, защото това тук бе различно и аз нямаше никога да го забравя.

Бях се сгушила в мрака и треперех. Мразя тъмнината, откакто се помня. Сега разбрах защо — като малка често виждах духове в мрака, но родителите ми твърдяха, че това са „караконджули“. Сега, знаейки, че „караконджулите“ са били истински, не ми ставаше по-леко.

Всеки полъх на вятъра ми звучеше като човешки вик. Всеки шум в гората сякаш идваше от някое нещастно създание, което съм вдигнала от мъртвите. Всяко проскърцване на дърветата за мен бе труп, който се измъква от студената земя. Всеки път, щом затворех очи, виждах мъртвото момиче. После видях и мъртвите прилепи. След това отново момичето, погребано в гората, което така и не е било открито — то се пробуждаше в плиткия гроб, уловено в капана на своето разлагащо се тяло, неспособно да вика, да се освободи.

Държах очите си отворени.

Хрумна ми да събудя Дерек. Нямаше да ми се разсърди. Но след онова, през което премина, бе глупаво да се разцивря, че не мога да остана на това място, само защото ми се привижда как зад мен някой убива човек. Но за всеки случай го сръгах няколко пъти с надеждата, че ще се събуди.

Ала той не се събуди. Бе изтощен и имаше нужда от почивка, а даже и да се бе събудил, какво можеше да направи? Щеше да се наложи да чакаме на автобусната спирка до сутринта.

Ето защо седнах и се опитах да не мисля за нищо. Но не успях и заповтарях наум таблицата за умножение, което ми напомни за училище и ме накара да се запитам дали някога ще се върна там; и тогава си спомних за Лиз, за ненавистта и към математиката и се запитах къде ли е сега, как е и…

После започнах да изричам наизустени диалози от филми, ала и това ми напомни за предишния ми живот, за татко и как сигурно се тревожи за мен. Направо пощурявах като се мъчех да измисля безопасен начин, по който да се свържа с него, и се разстроих още повече поради невъзможността си да го направя.

Най-после направих онова, което винаги ме бе успокоявало — затананиках си „Мечтателят“. Беше любимата песен на майка ми, с която ме приспиваше, винаги когато сънувах кошмари. Знаех само едно стихче и припева, но ги тананиках под носа си и ги повтарях отново и отново.

— Клоуи?

Пръстите му докоснаха рамото ми. Премигах и видях Дерек до себе си, клекнал неподвижно, по гащета и с потъмняло от тревога лице.

— С-съжалявам. Отнесла съм се.

— Спиш с отворени очи? Седнала? От доста време се мъча да те събудя.

— О? — Огледах се и видях, че вече е ден. Бързо запримигах и се прозях. — Нощта беше дълга.

— Цяла нощ ли си седяла така? — Той приседна на земята. — Заради случилото се с мен ли? Знам, че никак не е било лесно да наблюдаваш.

— Не това е причината.

Опитах се да мина без обяснения, но той си знаеше своето и накрая трябваше или да му призная истината, или да го оставя да си мисли, че тъкмо неговата Промяната бе причина за състоянието ми. Разказах му за момичето.

— Не беше истинско — заявих накрая аз. — Е, да, наистина се е случило някога. Но онова, което наблюдавах, бе нещо като призрачно повторение на онова, което се е случило.

— И ти си го гледала през цялата нощ?

— Не, то ставаше… — махнах с ръка зад рамото си — зад мен. Аз не гледах.

— Защо не ме събуди?

— Беше уморен. Не исках да те безпокоя.

— Да ме безпокоиш ли? Това е най-тъпото… — Той млъкна. — Не използвах правилната дума. Инат си, не си тъпа… а и ако сега ти крещя, няма да ти помогна, нали?

— Така е.

— Другия път ме събуди. Не очаквам подобна смелост от теб и не ме впечатляваш като се правиш на много силна.

— Тъй вярно.

— И ако другия път не ми кажеш, наистина ще се развикам.

— Тъй вярно.

— Не съм ти командир и ние не сме на учение, Клоуи. Не ми харесва непрекъснато да се занимавам с теб.

Не се засегнах.

— Не исках да… — въздъхна той, поклати глава и стана. — Дай ми минута да се облека и ще отидем на спирката, ще се постоплим и ще хапнем нещо.

Той взе дрехите си и се отправи към гъсталака, като не преставаше да говори:

— Централната автогара е в града. Надявам се, че ще имаме пари за такси. Когато влезем в автогарата, ще се обадим, ще разберем какви са цените на автобусните билети и в колко часа тръгват, за да пресметнем колко пари ще ни останат след това.

— Аз имам… — Измъкнах няколко банкноти от джоба си — осемдесет. Другите останаха в раницата ми. Не ми се мъкнеше по пътя.

— И моите пари повечето са в раницата, която забравих в автобуса. — И той изруга под носа си.

— Снощи ти не беше в състояние да си спомниш каквото и да е. Трябваше да се сетя да взема моята.

— Но пък ти се тревожеше за мен. Нищо. Имаме достатъчно пари. У мен има стотина.

Той млъкна. Чу се шум, сякаш се потупваше по джобовете.

Изруга.

— Трябва да са се изръсили по пътя. Къде бяха джинсите ми?

— Точно там, където ги остави, сгънати под дървото. Най-напред бръкнах в джобовете. Вътре беше само обвивката на енергийното блокче.

— Знам, че бях… — Млъкна и отново изруга. — Не, преместих парите в джоба на якето, което оставих в автобуса.

— Осемдесетте долара ще стигнат за билети до Ню Йорк и ще ни останат за закуска. Ще повървим, а после ще хванем градския автобус до автогарата.

Той излезе от храсталака, като си мърмореше под носа:

— Глупак, глупак.

— Както вече казах, ти си имаше други грижи. Аз също. Никой от нас не е свикнал с ролята на беглец. Ще се научим. А сега да влизаме. Вече премръзнах.

Докато Дерек беше в тоалетната, аз влязох в сградата и взех разписанието и цените на билетите. Момчето бе много любезно и дори ме упъти кой номер автобус да взема до централната автогара.

Когато Дерек излезе от банята, суичърът му бе мокър и чист, косата му бе влажна и блестеше — бе изпрал блузата и бе измил косата си в умивалника.

— С коя новина да започна — с добрата или с лошата. — Млъкнах. — Въпросът ми е тъп. С лошата, нали?

— Аха.

— Ще трябва да извървим пет километра, за да стигнем до най-близката автобусна спирка, а после да се прехвърлим на друг автобус за централната автогара. Каква е добрата новина ли? Два ученически билета до Ню Йорк струват шейсет долара, така че ще ни останат и за закуска.

— И за дезодорант.

Тъкмо щях да отвърна, че последното не е от значение, ала по вирнатата му брадичката разбрах, че за него е важно, така че кимнах с глава и казах:

— Разбира се.

Купихме дезодорант и евтин гребен. И да, ползвахме ги и двамата. Парите ни бяха твърде малко, за да харчим за щяло и нещяло.

Откъм ресторанта лъхна аромат на бекон с яйца и лигите ми потекоха, ала бюджета ни не можеше да покрие топла закуска. Грабнахме по една кутия с шоколадово мляко, две енергийни блокчета и две пакетчета фъстъци и се отправихме към автобусната спирка.

След като изминахме около километър в мълчание, Дерек рече:

— Много си тиха тази сутрин.

— Просто съм уморена.

Изминахме още трийсетина метра.

— Заради снощи ли? — попита той. — Ако искаш да поговориш за това…

— Всъщност, не.

На всеки няколко крачки той поглеждаше към мен. Не бях в настроение да споделям преживяванията си, ала мълчанието ми явно го притесняваше, затова казах:

— Не преставам да мисля за момента, когато видях, че момичето е в беда. Когато още мислех, че е истина. Щях да направя нещо.

— Какво? — прекъсна ме той.

Свих рамене.

— Да се развикам. Да го стресна.

— Ако това се беше случило в действителност, и през ум не е трябвало да ти минава да се месиш. Мъжът е имал нож. Очевидно е бил готов да го използва.

— Не това бе най-важното — измърморих аз и се взрях в дребните камъчета, които подритвах.

— Ясно. Най-важното е…

— Като видях острието, застинах на място. Мислех си само за онова момиче в уличката, което ме заплаши с ножа. Ако снощната случка ставаше наистина, щях да оставя човек да умре, защото бях твърде изплашена, за да му помогна.

— Но тя не е била истинска.

Вдигнах поглед към него.

— Разбирам — продължи той. — За теб това не е важно. Но станалото в онази уличка… все не ти остава време да позабавиш темпото и… — Той махна с ръка и затърси думата. — Да премислиш нещата. Говори ли със Саймън за това?

Поклатих глава.

Той се намръщи.

— Но нали му каза какво се е случило?

Отново поклатих глава.

— Трябвало е да му кажеш. Имаш нужда да поговориш с някого. Не можеш да споделиш с Тори. Лиз става за слушател, но я няма. — Той млъкна за миг и додаде: — Можеш да поговориш с мен, но сигурно вече си наясно, че не ме бива за тези неща. Искам да кажа, че ако искаше да… — Той се отдалечи малко от мен, после се върна с твърда стъпка, прегърбил рамене в хапещия студ. — Трябва да се обърнеш към Саймън. Той ще иска да узнае какво е станало и трябва ти да му го кажеш.

Кимнах с глава, въпреки че не знаех дали ще го направя. Напоследък Саймън прекарваше предостатъчно време да успокоява бедната Клоуи. Трябваше да започна сама да се справям. Но имаше нещо, за което наистина се нуждаех от помощ.

— Мислех си — захванах аз, — че след всичко, което се случи, би трябвало да се науча да се защитавам. Да упражня някои хватки за самозащита.

— Това е добра идея.

— Страхотно, ти би ли могъл…?

— Ще помоля Саймън да те научи — продължи той.

— О! Мислех… предполагах, че това е по-скоро по твоята част.

— Баща ни обучи и двамата ни. Саймън е добър, освен ако… — И той погледна надолу към мен. — Искам да кажа, ако искаш, добре, мога да ти помогна. Но Саймън е по-добър учител. По-търпелив е.

Той кимна и двамата отново потънахме в мълчание.